— Искам да се видя с господин Певснер.
— Съжалявам, господине. Тук няма човек с такова име.
— Хвани телефона веднага и кажи на господин Певснер, че приятелят му от Виена е дошъл да го види.
Охранителят отвори уста.
— Хващай телефона и му кажи, че приятелят му от Виена с дошъл — повтори Кастило. — Не те моля, действай.
Човекът го зяпна, след това нареди:
— Паркирайте, ако обичате, отсреща, господине. — Той посочи паркинг за три коли.
Едва сега Кастило забеляза втора тежка бариера, през която нямаше да успее да мине нито един натрапник, а ако някой все пак се промушеше, го очакваха ленти с шипове на алеята. Човекът от охраната изчака Кастило да паркира „Мерцедеса“ и чак тогава се върна в кабинката, а колегата му излезе навън, скръсти ръце на гърдите и зяпна втренчено колата.
Кастило слезе, махна с ръка на охранителя и му се усмихна, което доста обърка човека. Чарли извади пурета и я запали.
Пет минути по-късно „Мерцедес ML350“, същият като на Кастило, изфуча навън, направи обратен завой и спря до Чарли. Той го огледа внимателно, ала прозорците бяха толкова тъмни, че едва когато вратата се отвори, Чарли видя шофьора и го позна.
„Нямам никакво време да преценя — дори да предположа — какво, по дяволите, търси той тук.“
— Алфредо! На това му се казва приятна изненада! — възкликна Кастило. — Не очаквах да те видя тук.
— Господин Певснер нямаше представа, че ще се отбиеш, Карл — заяви направо полковник Алфредо Мунц. — Трябваше да се обадиш.
— Ще му се извиня за тази груба проява на невъзпитание.
— Знам, че ще ти се зарадва. Би ли ме последвал, ако обичаш?
— Ти откъде знаеш, че ще ми се зарадва?
— Защото, когато те видях да димиш с пуретата, му се обадих и му казах кой е приятелят от Виена, а той каза: „Страхотно. Много ми се искаше да поговоря с него.“ — обясни Мунц, нареди на охраната да вдигне бариерата и се качи в „Мерцедеса“. Докато Кастило се настани зад волана на своя джип, и двете бариери бяха вдигнати.
Александър Певснер беше в бричове за езда, ботуши и дебело вълнено червено поло. Стоеше на верандата на къщата в очакване на госта.
— Чарли, много се радвам да те видя! — възкликна той и го прегърна, както бе традицията в Аржентина.
— Как си, Алекс?
— Ако беше казал на охраната кой си, щях да ги накарам да те пуснат — обясни той. — Чух само „приятел от Виена“, а там имам доста приятели.
— Ясно — отвърна Кастило. — Да не би да си помисли, че става въпрос за Анри Душон, който като по чудо се е надигнал от мъртвите?
— Кой? Нямам представа за кого говориш, приятелю.
— Както кажеш — усмихна се Кастило.
— Влизай, ще пийнем по чаша вино… Обядвал ли си? Да ти предложа ли нещо за хапване?
— Изядох някакво подобие на сандвич с шунка и кашкавал на летището в Монтевидео, но няма да ти откажа да похапна с теб. Благодаря.
— Ана и децата са на училище. И аз бях на училище. На конно училище.
— Казва се езда, Алекс — поправи го Кастило. — Все те поправям, а ти все забравяш.
— Наистина забравям колко си умен, Чарли. Поне през повечето време.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че забравяш през повечето време? Или че съм умен само от време на време?
— Може би и двете. Както и да е, тъкмо се понаучих как се язди кон и имах намерение да си направя сандвич с печено. Искаш ли и ти, или предпочиташ…
— Сандвич с печено става, Алекс.
— С вино ли го предпочиташ, или с бира?
— С бира. И кафе.
— Да вървим в трапезарията — посочи Певснер. — Имаш ли нещо против, ако Алфредо седне с нас?
— Не, разбира се.
— Сигурно ще му бъде интересно да разбере защо си дошъл.
— Защо реши, че съм дошъл да ти кажа нещо? — попита Кастило.
Певснер не отговори. Даде им знак да седнат на стъклената маса и ги остави, за да поръча обяда.
— Харесва ли ти да работиш за Алекс, Алфредо?
— Плаща по-добре от ДРУ — отвърна Мунц. — Как е раненото момиче?
— Благодаря ти, че попита. Сравнително добре. Видях я преди няколко дни във Филаделфия.
— Ами семейство Мастърсън? Те добре ли са? На безопасно място ли са?
— Заобиколени са от двайсет и четирима войници от „Делта Форс“ и половината жандармерия на Мисисипи.
— Гледах президента ви по телевизията — призна Мунц. — Чух го, когато каза, че това безобразие не можело да бъде оставено безнаказано.
— И аз го гледах.
— Предполагам, че на теб ти е поръчано да сложиш край на безобразията.
— Откъде ти хрумна?
— От къде на къде ще му хрумне подобно нещо на Алфредо? — попита Певснер, който тъкмо влизаше в трапезарията.
— Американският президент обеща да накаже отговорните за „безобразието“, смъртта на Мастърсън и сержанта…
— Сержантът се казваше Маркъм — прекъсна го Кастило. — Сержант Роджър Маркъм.
— Попитах Карл дали е замесен.
— И какво ти отговори моят приятел Карлос?
— Попита ме откъде ми е хрумнало.
— Ясно — кимна Певснер. — Значи, ако не си тръгнал да отмъщаваш и не си тук, за да ми съобщиш нещо, на какво дължа честта?
— Дойдох да взема назаем хеликоптера ти за няколко дни — каза направо Кастило.
Певснер рязко вдигна глава и го погледна.
След малко заяви:
— Значи е жив и се намира някъде наоколо.
— Кой? — попита Чарли.
— Мъжът, за когото си разпитвал Хауърд Кенеди.
— А Хауърд намерил ли го е?
— Знаеш много добре, че не го е намерил, Карлос.
— В Париж се говори, а и другаде, че е или в Сена, или в Дунав. Хауърд не ти ли каза? Как се казваше?
— Жан-Пол Лоримър и ти много добре знаеш — сопна се Певснер.
— Нали ми каза, че никога не си чувал за него? — засече го Кастило.
— Понякога е по-добре да не знаеш имената на хората — отвърна Певснер. — Познавам доста хора. Понякога не помня имената им. Просто знам с какво се занимават.
— Интересно — отвърна Кастило. — Да приема ли това за „Да, с удоволствие ще ти дам да използваш хеликоптера ми“?
— Нека ти предложа нещо — опита се да се измъкне Алекс. — Да предположим, че някой идва при теб в
