— Казано на простичък език, специален агент Юнг, пет пари не давам дали вярваш или не. Въпросът ми беше дали разбираш какво те попитах.
— Разбирам.
— Браво. Сега държа да те уведомя, че съм шеф на Звеното за организационен анализ…
— Какво?
— … което е секретна организация, създадена от президента, и е част от
— Защо ми се струва, че целта е да ги… убиете?
— Въпросът ми беше дали разбираш какво ти казах.
— Слухът ми е достатъчно добър.
— За изпълнението на тази мисия, трябва да открием лицето Жан-Пол Лоримър, американски гражданин, на работа в ООН, за когото се предполага, че е в района.
— Вече ви казах, че не съм чувал за него.
— Тъй като е запозната с мисията ми, държавният секретар, за когото ти работиш, е предала заповедите си или на посланик Макгрори, или на посланик Силвио, или на двамата, а именно, че и ти, и всички сведения, които си събрал, трябва да ми бъдат предоставени. Получи ли тази заповед или не?
— Посланик Макгрори ми съобщи, че ще ме потърсите и че трябва да ви съдействам доколкото е възможно — отвърна Юнг. — Освен това каза, ако ме потърсите първо мен, а не дойдете направо в посолството, да ви предам, че иска да се срещнете. Незабавно.
— Намеквайки по този начин, че не сте длъжен да ми съдействате, освен ако той не разбере за какво точно става въпрос ли? Не и преди той да разреши.
— За бога, Кастило, той е посланик.
— Тони, ще можеш ли да се свържеш с посланик Силвио по мобилния си? — помоли Чарли.
— Работя за посланик Макгрори, не за Силвио — сопна се Юнг.
— Нищо подобно. Работиш за Бюрото по разузнаване и проучване към Държавния департамент. Вършиш нещо толкова тайно, че дори държавният секретар не знаеше за какво става въпрос допреди два дни — сряза го Кастило.
По лицето на Юнг се забеляза изненада.
— Известно ли е на Макгрори с какво се занимаваш тук?
Юнг не отговори.
— Ясно, това обяснява много неща. Не си казал на Макгрори с какво се занимаваш, затова той си мисли, че си поредния аташе по правните въпроси. Нали?
— Свързах се с посланика, Чарли — каза Сантини.
— Стана бързо — учуди се Кастило и посегна към телефона.
— Това са те, чудесата на съвременната технология — пошегува се Тони.
— Добро утро, господин посланик. Обаждам се от мобилен, така че трябва да внимаваме какво казваме. В момента съм в Монтевидео — по-точно в Караско — със специален агент Юнг. Надявам се да му предадете онова, което нареди общата ни приятелка Натали. Съобщението не му е предадено точно, затова той е малко подразнен, че съм на негова територия без негово разрешение.
Отговорът на посланик Силвио бе кратък и рязък.
— Благодаря ви, господине. Надявам се скоро да се видим — отвърна Чарли и подаде телефона на Юнг.
— Говори специален агент Юнг, господин посланик.
Той задържа мобилния до ухото си в продължение на трийсетина секунди, след това каза:
— Добре, господине, всичко е ясно. Съобщението не ми бе предадено по този начин.
Посланик Силвио каза още нещо.
— Да, господине — отвърна Юнг. — Разбрах, господине. Много ви благодаря, господине. Искате ли да разговаряте с господин Кастило?
Очевидно посланикът не желаеше да говори отново с Чарли. Юнг прекъсна и върна мобилния на Сантини.
Усмихна се мрачно на Кастило.
— След като посланикът ми предаде съобщението на секретар Кохън — заяви той, — ми обясни, че господин Кастило има разрешение от най-високо ниво не само да е на моя територия, но ако иска да засее тази територия със сол.
Кастило се разсмя.
— Добре. Сега вече доволен ли си?
Юнг кимна.
— Какво всъщност правиш тук? Знам, че не следиш прането на пари.
— Вие не знаете ли?
— Не, не знам. Но ти ще ми кажеш.
Юнг кимна.
— Има връзка с прането на пари. Но работата ми не е да събирам доказателства срещу перачите.
— Май не разбирам.
— Какво знаете за програмата на ООН „Петрол срещу храни“?
— Много повече, отколкото преди една седмица — отвърна Чарли — Какво за нея?
— Огромен брой хора в цяла Европа и в Близкия изток — и по цял свят — са изкарали луди пари благодарение на програмата. Най-много са французите — доста високопоставени французи — и германците. Има и доста руснаци. Сумите били невероятни и също като нацистите по време на Втората световна война преценили, че Латинска Америка, най-вече южната част от континента, е подходящото за целта място. — Директорът на Бюрото за разузнаване и проучване започна да прави досиета на тези хора още преди втората „Пустинна буря“. Използваше свои хора за целта. И нещата започнаха да излизат наяве. Оказа се, че и в Държавния департамент, и в ООН има хора, които смятат, че е техен патриотичен дълг да изпеят някои неща. Затова той прекратил разследването и отишъл при директора на ФБР — и двамата били агенти на ФБР на млади години, — обяснил му какво става и помолил за помощ. Затова съм тук.
— Чух, че си бил важна клечка — отбеляза Кастило.
— Кой ти каза?
— Същият, който ми каза, че работата ти тук не е свързана с пране на пари.
— Хауърд Кенеди — сети се Юнг.
— Кой?
— Знам, че двамата сте приятели — изтъкна Юнг.
— Досега не бях чувал това име — отвърна Кастило. — Честен кръст, да пукна, ако лъжа.
— Да, бе, сигурно. Ако случайно се натъкнеш на човек със същото име, предай му много поздрави от мен — помоли агентът. — Когато бяхме млади, невинни и много наивни, си въобразявахме, че можем да прочистим света от варварите. Забавлявахме се добре. След това Хауърд прецени, че предпочита да мине към отбора на варварите. Те плащаха по-добре, а и животът с тях не бе толкова лош. Понякога си казвам, че трябваше и аз да мина на другата страна.
— Разкажи ми за досиетата — настоя Кастило.
— Тук работят четиринайсет агенти на ФБР и разследват прането на пари. Като един от тях, имам достъп до всичко, до което са се добрали. Търсят пари от наркотици — а тук има колкото искаш, — което означава, че търсят предимно колумбийци и мексиканци. И американци, разбира се. Когато се натъкнат на някой европеец, който се опитва да раздвижи огромни суми, те веднага проверяват какво е положението с този човек в Отдела за борба с наркотиците, след това в Министерството на финансите и дали има някаква връзка с американци, които са в бизнеса с наркотиците. Ако се окаже чист, го оставят на мира. — Замълча за секунда, след това продължи: — Тогава се намесвам аз.
— И какво правиш?
— Шефът ми иска доказателство — фотокопия — от банкови извлечения, кой е депозирал колко пари, кога, кой си е купил имение, кола или вила за милиони долари в Пунта дел Есте. Нямам представа какво ще прави с тези сведения. Все още е ентусиазиран. Мисли си, че като изобличи лошите, светът ще стане по-
