мюсюлманин, вероятността да забие самолета в сградата на «Даймлер Крайслер» в центъра на Буенос Айрес е много малка. Въпреки това охраната тук никаква я няма“, мислеше си Чарли, докато поемаше от стюардесата брой на „Ла Насион“.
Самият полет от излитането до грубото приземяване отне двайсет и шест минути.
Щом слязоха, забелязаха надписите на испански и английски, които насочваха пътниците къде да минат, ако нямат да декларират нищо и ако имат да плащат мито. Кастило не видя митничари нито на едната, нито на другата лента.
Специален агент Дейвид Уилям Юнг Младши от ФБР ги чакаше в залата за посрещачи.
„Не бива да забравям, че не мога да го търпя това копеленце.“
— Здрасти отново, Юнг — поздрави Кастило. — Много мило, че си дошъл да ни посрещнеш.
— Господин Дарби каза, че така щяло да е най-добре — отвърна Юнг, без да обръща внимание на протегнатата ръка на Кастило.
„Майната ти, Юнг!“
— Нали помниш господин Сантини? — попита Кастило. — Не съм сигурен дали познаваш господин Бритън.
— Видях го, докато бях в Буенос Айрес — отвърна Юнг.
— И на мен ми беше много приятно да се запознаем — усмихна се широко и лъчезарно Бритън. — За мен винаги е било удоволствие да работя с ФБР.
Кастило и Сантини се усмихнаха. Лицето на Юнг не трепна.
— Къде искате да отидем, господин Кастило? — попита Юнг.
— Къде са материалите?
— Някои са в кабинета ми в посолството, други са в апартамента — отвърна агентът. — Не знам кои ви трябват.
— Търся един американец. Работи за ООН. Казва се Жан-Пол Лоримър.
Юнг поклати глава, за да покаже, че никога не е чувал за него.
„Или просто не иска да каже каквото знае.“
— Кое е по-близо? Апартаментът или посолството?
— Апартаментът ми.
— Тогава отиваме там. След като спрем някъде, за да закусим.
— Не сте ли закусвали, преди да тръгнете?
— Естествено. Само че полетът беше дълъг. Огладнях отново.
— Колата ми е отсреща — посочи Юнг и тръгна навън.
Крачеше толкова бързо, че скоро не можеше да чуе какво си говорят останалите.
— Чарли — обади се Бритън. — Защо ми се струва, че този тип не може да те понася?
— Ти си невероятно наблюдателен.
Откриха отворен ресторант недалече от брега.
— Защо Атлантическият е толкова мръсен? — попита Бритън.
— Това не е Атлантическият, а Рио де ла Плата — поправи го Кастило.
— Това река ли е?
— Устието на Сребърната река е над сто и шейсет километра широко. Синият Дунав не е син, а Сребърната река е кална. Атлантическият е на деветдесет и пет километра оттук. Там има един курорт, казва се Пунта дел Есте. Източна точка. Много е изискан. Водата е синя.
— Чудесно място за пране на пари — намеси се Сантини.
— Именно — отвърна замислен Кастило.
— А как перат парите? — попита Бритън.
— Единият начин е през казината — обясни Сантини. — Там са много. Има едно тук, в Караско, „Мариът“, и още две в центъра. Най-голямото на Пунта дел Есте е „Конрад“, наречено на името на Хилтън, който е собственик. Даваш на казиното една торба пари. Оставят те да спечелиш около деветдесет процента. Ти обявяваш спечеленото, плащаш данъци и парите ти са чисти.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че „Мариът“ и „Хилтън“ перат пари? — попита Бритън, неспособен да повярва.
— „Мариът“ и „Хилтън“ не — отвърна Сантини. — Има поне едно аташе по правните въпроси — както наричат агентите на ФБР в дипломатическия свят — на територията на хотела. По този начин „Мариът“ и „Хилтън“ не забравят патриотичния си дълг да се противопоставят на прането на пари. Прането се осъществява в местните казина. Нали така, Юнг?
— Щом казваш — сви рамене специален агент Юнг. Обърна се към Кастило. — Кога ще е срещата с посланик Макгрори?
— Нямам намерение да се срещам с него — отвърна Кастило.
— Той иска да се видите.
— Аз не искам, не и днес.
— Той иска да се видите.
— Вече го каза.
— Нали сте наясно, господин Кастило, че посланикът е човекът, който представлява американското правителство в страната, в която е акредитиран?
— Чувал съм такова нещо — отвърна Чарли. — Ще обсъдим този въпрос, когато не сме на обществено място.
Юнг не отговори.
Апартаментът на Юнг беше просторен, на последния етаж в сграда край Рамбла, крайбрежната магистрала между Караско и Монтевидео.
Юнг им махна да влизат, без да проявява излишна любезност, а след това посочи столовете в хола.
— И така, господин Кастило, с какво мога да ви помогна? Сигурен съм, че разбирате, че съм длъжен да докладвам на посланик Макгрори онова, което обсъждаме.
— Специален агент Юнг — заговори студено Кастило. — Сега ще ви покажа документите, които удостоверяват, че съм агент наблюдател към американските
Той стана и подаде документите си на Юнг, който ги прегледа и кимна.
— Убеден ли сте, че съм специален агент Карлос Г. Кастило от американските
— Убеден съм — отвърна Юнг.
— Тези господа, специален агент Антъни Дж. Сантини и специален агент Джон М. Бритън от Тайните служби, ще ви покажат своите документи. Убеден ли сте, че те са хората, за които се представят? Чакам отговора ви?
Сантини и Бритън също се изправиха, приближиха се до Юнг, показаха му документите си, изчакаха той да кимне, след това отново седнаха на столовете си.
— Убеден ли сте, специален агент Юнг, че ние сме хората, за които се представяме?
— Убеден съм. Няма ли да ми кажете какво…
— Господа — прекъсна го Кастило. — Искам да отбележите, че в осем и десет местно време, 29 юли 2005 година, в жилището му в Караско, Уругвай, сме се представили на специален агент Юнг като членове на американските
Сантини и Бритън кимнаха.
— Специален агент Юнг, онова, което ще ви кажа, е строго секретно по заповед на президента. Ако разкриете каквато и да е част от тази информация пред лице, което не е оторизирано лично от президента или мен, това включва и посланик Макгрори, ще бъде сметнато за углавно престъпление според законите на САЩ. Разбрахте ли ме?
— Искате да ми кажете, че нямам право да докладвам на посланик Макгрори ли? Честно казано, Кастило, не вярвам да имаш такава власт.
