добро място. Само че тая няма да я бъде.
— Напротив — отвърна Кастило. — Ти също си ентусиазиран. Иначе щеше да преминеш на другата страна още когато приятелят ти — каквото там му беше името — го е направил.
— Ами ти, Кастило? Не си ли ентусиазиран? Как се замеси в цялата тази работа? Знам много добре какво означава „да обезвредиш“.
— Аз просто изпълнявам заповедите на правителството по начина, по който ги разбирам като офицер и джентълмен от армията на Съединените щати.
— По дяволите! — изсмя се Юнг. — Как ли пък не. Вие сте офицер от армията, нали? Майор. Пак ще ви попитам как стана така, че офицер от армията се е забъркал в тази работа.
— Нали ти казах — отвърна Кастило. — Къде са досиетата?
— Тук. Не мога да ги оставя в посолството. Това е цената, която се налага да плащам, задето съм голяма клечка, изпратен на тайна мисия, както би се изразил Кенеди. Колегите ми от ФБР си мислят, че съм или тъп, или мързелив, или и двете. Тъй като не предавам достатъчно информация, те си мислят, че не работя.
— След като работиш над нещо подобно, не мога да повярвам, че ти стига време да свършиш каквато и да е друга работа — учуди се Кастило. — Може ли да видя досиетата?
— Никак не ми се иска да ги показвам — призна Юнг. — Не искам никой да разбере какво става тук. Кой друг ще знае какво има в тези досиета? Трябва да знам, нищо че ще си останат в мен.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че никой друг няма да знае?
— Защо да ти вярвам?
— Да сключим сделка — предложи Кастило. — Аз ще ти покажа до какво съм се добрал, а ти ще ми покажеш какво имаш. Това ще бъде малката ни тайна.
— Какво има в твоите досиета?
— Имена на хора, германци, французи, руснаци, за които се знае, че са изкарали пари от „Петрол срещу храни“ и по всяка вероятност са изнесли сумите тук. Обещах на източника си да не предавам списъка нито на ЦРУ, нито на ФБР, на абсолютно никого. Няма и да го направя. Но ако ти покажа имената, може да направиш връзка с някой тук, за когото имаш вече досие. Така може да успеем да открием онова копеле Лоримър.
— Вие защо се интересувате от Лоримър?
— Той е бил главният посредник в „Петрол срещу храни“. Знае кой колко е получавал, кога, защо. Ако го открия, ще го убедя да ми каже кой е убил Мастърсън и Маркъм. Трябва ми единствено Лоримър.
— Никога не съм го чувал — поклати глава Юнг. — Съжалявам.
— Трябва да го открия преди лошите. Те се опитват да се подсигурят, като му затъкнат устата завинаги. Вече са убили един от хората му във Виена. Разбрахме ли се?
— Защо не? Къде е вашият лист?
— В куфарчето ми — отвърна Кастило, вдигна го от пода и го постави върху масичката за кафе. Юнг се надигна от стола и се приближи до масичката, когато Кастило отвори капака.
— Поне за този ще ви спестя време — посочи Юнг.
— Моля?
— Бертран — посочи отново той. — Този на снимката.
— На тази снимка ли? — попита Кастило и я вдигна. — Ти го познаваш?
— Казва се Бертран — уточни Юнг. — Ливански търговец на антики.
— Антики ли?
— Антиките са старинни мебели — продължи да обяснява Юнг. — Антики са нещата, задигнати от гробницата на Тот, нали се сещате? Все стари ценни неща. Бертран е много добър в работата си и изкарва луди пари. Много научих от него.
— За антиките ли?
— За това как да оставиш пари в банката и да не се притесняваш дали ще успееш да си ги вземеш обратно. Нали знаете, че хората не използват много Аржентина, за да перат и крият пари?
— Не знаех, но се питах защо в Монтевидео има толкова много агенти на ФБР и нито един в Аржентина.
— Защото парите се препират и крият в Уругвай — започна да обяснява Юнг. — Аржентина беше същата допреди две години, докато аржентинското правителство не реши, че може да се възползва от банковите сметки на всички вложители. В неделя песото бе на стойност един американски долар. В понеделник сутринта правителството оповести „песофикацията на долара“. Всички доларови депозити в аржентинските банки бяха прехвърлени в песо при курс едно цяло и три песо за долар. С други думи, ако в неделя си имал сто долара, в понеделник са били сто и трийсет песо. Ако искаш долари, трябвало да си ги купиш при курс пет за долар. С други думи, депозитът ти от сто долара се равнявал на двайсет и шест. Много хора — включително и честните хора — били като попарени. Аржентинците обвинили Международния валутен фонд, който им бил дал заеми, а те не били в състояние да ги върнат.
— Страхотно!
— Типично по аржентински. Все едно някой със заплата от хиляда долара на месец да тръгне да си купи кадилак, без да разчита на никакви други пари. Идва времето за първата вноска и той казва: „Не само че няма да платя вноската, ами ще задържа кадилачето, защото вие трябваше да проверите предварително, че не мога да си позволя да плащам за него.“
— Ти сериозно ли говориш? — попита Кастило.
— Напълно. Банковата система е била страхотно смачкана. Банка „Скотия“ — една от най-големите канадски банки, които са в Аржентина повече от век — просто приели загубите и се изтеглили. Известно време изглеждало така, сякаш „Сити Банк“ и „Банк ъв Бостън“ също ще преглътнат загубите и ще се изтеглят, но накрая решили да останат.
— А това как се отразило на антикваря Бертран?
— Първо, той бил достатъчно умен и хитър и парите му били тук — говорим за много пари; последния път, когато проверих сметката му, имаше малко над шестнайсет милиона американски долара, — не ги е държал от другата страна на реката. Освен това бил сключил доста интересна сделка с банките.
— Каква сделка?
— Доста е сложно…
— Тогава опрости нещата, за да разбера — настоя Кастило.
— Добре. Той не депозирал парите си. Давал ги назаем на банките, все едно че бил друга банка. Банките непрекъснато искат заеми една от друга, така че никой не би забелязал още един заем. Не плащали на Бертран онова, което трябвало да плащат на останалите банки, така че всички били доволни и щастливи. А той също бил доволен, защото можел да си върне сумата когато пожелае. Или пък да прехвърли парите на някой друг — все едно на кого — или на лице, или на друга банка. Разбирате ли как става номерът? Все едно че има чек, който може да осребри по всяко време.
— Не съм сигурен, че разбирам — призна Кастило. — Как може да е сигурен, че банките ще му осигурят парите, когато той каже?
— Защото има застраховка — отвърна самодоволно Юнг. — Правят му я или от банката, или от някоя застрахователна компания. Струва му малко пари, но поне така има гаранция, че парите му са на сигурно място.
— Ами ако някой открадне документите?
— Ако той не ги е подписал, те не са нищо повече от хвърчащи листа.
— Доста знаеш за този тип, а, Юнг?
— Държа го под око, откакто дойде тук.
— Знаеш ли нещо за навиците му? Къде живее?!
— Има имение — кръстил го е „Шангри-Ла“ — в провинция Такуарембо и страхотен апартамент в Пунта дел Есте. Не използва апартамента много често, защото предпочита млади момичета, ама много млади момичета, а тях си ги е осигурил в „Шангри-Ла“.
— Има едно нещо, което не знаеш за този тип, Юнг — отбеляза Чарли.
— Какво?
— Истинското му име е Жан-Пол Лоримър.
