— Едната радиостанция ще вземем с нас. Остава да решим къде да оставим втората. Може би тук? Просто насочвате антената към прозореца, както във „Фор Сийзънс“.
— Добре, господине. Ще опитам.
— Само че ако Милър или някой друг в Щатите се опита да разговаря с вас, няма да се получи, нали? Не искам никакви спънки и пречки по време на операцията.
— Разбрано, господине — кимна Кенсингтън.
— Колко е голяма антената? — попита Хауъл.
— Малко по-голяма от сателитна телевизионна антена — уточни Кенсингтън.
— Аз имам заден двор — отвърна Хауъл. — Оградата е висока. Ще стане ли там?
— Къде ви е къщата? — попита Кастило.
— В Караско, близо до апартамента на Юнг.
— Добре, вие оставате базовият ни оператор. Кенсингтън тръгва с вас, за да ви покаже как работи радиостанцията.
И двамата мъже кимнаха.
— Джак Бритън може да се справи с „Кар–4“, така че тръгва с нас, освен това се ориентира много добре в тъмното. Тони, ти ще дойдеш ли?
— Разбира се.
— Позволете да дойда и аз — обади се ефрейтор Лестър Брадли. — Никога не съм стрелял с „Кар–4“, но съм безпогрешен с „М–16“ и „Берета“, а в Ирак бях най-добрият от целия стрелкови взвод. Главно с „Ремингтън“, модел 700, модифициран за морската пехота.
— Бил си снайперист в Ирак, така ли? — попита сержант Кранц, неспособен да повярва.
— Нямаме снайперисти в корпуса, сержант. На най-добрите ни дават снайпери.
— Нали имаме „Ремингтън“? — попита Кастило.
— Аз имам — отвърна Кранц.
— В такъв случай, Лестър — отвърна Кастило, — ти си точно човекът, който ми трябва. Ще вземеш оръжието на сержант Кранц, намираш си прикритие, от което да наблюдаваш… Нали имаме бинокъл, Кранц?
Кранц кимна.
— И очила за нощно виждане. От новите са, много добри очила.
— Провери дали ефрейтор Брадли знае как да ги използва — нареди Кастило. — Той ще пази „Рейнджъра“, докато сме в къщата.
— Господине, тъй като става въпрос за пушката на сержант Кранц — обади се отново Брадли, — може би той ще предпочете да пази хеликоптера, а аз мога да се включа в екипа.
— По време на специални операции, Брадли — отвърна много сериозно Кастило, — нищо не става по желание. Сержант Кранц не е най-подходящият човек, който да пази хеликоптера. Ти си по-подходящ.
— Слушам, господине — отвърна без всякакъв ентусиазъм Брадли.
— Рикардо, ти искаш ли да дойдеш с нас? — попита Кастило. — Доколкото знам, нямаш опит в подобни операции.
„Моля те, много те моля, кажи «не». Ако нещо се скапе, теб ще те опукат пръв. А никак не ми се иска да обяснявам на
— Нямам, наистина — призна младият агент от „Наркотици“. — Но съм минал пълния курс на обучение.
— Школа към Агенцията за борба с наркотиците… има ли такова нещо?
— Има и обучението е много сериозно. Но исках да кажа, че съм минал курса за рейнджъри в Бенинг и Хълбърт Фийлд. Дон Фернандо ще ти каже колко е тежко там. Да, много ми се иска да дойда. Не се притеснявай за мен.
— Добре, идваш с нас.
Той погледна Фернандо и забеляза, че братовчед му го наблюдава. Кастило сви едва забележимо рамене. Фернандо наклони глава на една страна.
„Мисли същото, каквото мисля и аз.
Няма какво друго да е.“
— Значи екипът ще се състои от седем души, нали така? — попита Дарби. — Плюс Брадли в хеликоптера, осем. Нали имате достатъчно черни костюми, оръжия и очила за нощно виждане?
— Как така станаха осем?
Дарби започна да изброява на пръсти:
— Кранц, Кенсингтън, Юнг, Бритън, Сантини, Солес, Мунц и ти. — Той вдигна ръце, протегнал пет пръста на едната и три на другата ръка. — Станаха осем. Докато изнасях чантите от Форт Браг от къщата, видях, че екипировката е предвидена за шестима.
— Това ви е лошото на вас от Агенцията — отвърна с усмивка Кастило. — Събирате фактите и бързате да извадите погрешното заключение. Не, заключения, в множествено число.
Дарби прибра пръсти и остави щръкнали само средните.
— Алекс, вие двамата с полковник Мунц ще пътувате до „Шангри-Ла“ с кола, която ще спре пред парадния вход на имението. — Хауъл ще я вземе под наем от „Херц“ на летището. Ще използва кредитната си карта, така че твоето име няма да фигурира никъде.
— Аз имам кола, необявена, която можете да използвате, господин Кастило — намеси се Хауъл. — Петгодишна е, светлосиньо пежо.
— Още по-добре — реши Кастило. — Нещата вървят толкова добре, че започвам да се притеснявам. Кажете, господин Хауъл, уругвайските бюрократи използват ли такива автомобили?
Хауъл кимна.
— Затова я купих.
— Алекс, ти ще караш петгодишното синьо пежо на господин Хауъл до Такуарембо утре рано следобед. Няма смисъл да пристигнете по-рано от пет и половина или шест…
— И какво ще правя, когато стигна?
— Отивате в хотел „Карлос Гардел“. Ако няма бар, сядате в кафенето. Двамата с Мунц ще те чакаме там към осем, осем и половина. Ще бъдем облечени в костюми и ще се опитаме да приличаме максимално на уругвайски бюрократи. Ти не ни познаваш. Допиваш си кафето и тръгваш. Връщаш се при колата. Ние ще я открием. Светлосиньо пежо, нали така? Няма да е трудно.
— Ами после?
— После тръгваме за „Шангри-Ла“ и размахваме значките си на вратата. Когато се срещнем с господин Бертран, го уведомяваме, че има нещо нередно с паспорта му, и искаме да го видим. — Ако всичко мине така, както се надявам, Лоримър ще отвори сейфа — така ще спести на Юнг усилието да го взривява — и ще извади или паспорта, или пари, за да ни подкупи, най-вероятно и двете. Щом отворим сейфа, Мунц ще му лепне белезници, а аз ще му обясня какво смятаме да правим, и се надявам той да сътрудничи. Ти чакаш търпеливо отвън, натоварваме го в пежото и тръгваме за Монтевидео. — Останалите отвън, щом видите, че пежото тръгва, значи сме в него — продължи Кастило. Веднага след това Бритън, Юнг и Солес прерязват телефонните кабели и всички кабели, които водят до сателитни антени. Кранц и Кенсингтън влизат в къщата, слагат пластмасови белезници на останалите обитатели, за да не се разбягат и да ни създадат куп проблеми. След това излизат, проверяват за неканени гости. Рикардо, Бритън и Юнг се връщат в къщата, след като са си свършили работата, вкарват всички в спалнята и както са с белезниците, ги връзват за мебелите. — После Рикардо остава да пази вързаните, а Бритън и Юнг претърсват къщата, за да открият нещо интересно, което Лоримър не е прибрал в сейфа. — Това е вече специалност на Мунц, така че той ще помогне. Аз ще се заема с Лоримър. — Малко преди зазоряване, извеждаме Лоримър от къщата и тръгваме към хеликоптера. Щом стигнем, потегляме. На вързаните ще им трябва около половин час до час, за да се освободят или някой, който живее наблизо, да се отбие за закуска и да открие, че Жан-Пол е бил отвлечен — това е важно — от хора, двама от които говорят съвършен испански, може би бизнесмени или бюрократи, или дори ченгета, точно като онези, дето ги показват по филмите. Черните маски на лицето много стряскат хората.
Дарби обмисляше внимателно сценария.
