— Няма нужда да чакаш разрешението ми, за да кажеш каквото те мъчи, Алекс — обърна се към него Кастило след цели трийсет секунди.
— За бога, Чарли — усмихна се Дарби. — Тази работа може и да се получи.
— Без никой да пострада — отвърна Кастило. — Искам всички да внимавате. Това не е нападение. Единственият в имението, който заслужава да умре, е Лоримър, ала за съжаление мръсникът е жив. Целта на черните костюми, на маските и на оръжията е да стреснат всички обитатели на имението и да ги накарат да се държат както трябва. А пък маските няма да им позволят да ни опишат пред жандармерията, когато дойдат и започнат да задават въпроси.
— По кое време искаш да ви откарам двамата с Мунц? — попита Дарби.
— Към девет. По това време в къщата няма да са останали повече от двама, максимум трима слуги. Може и някое маце за забавление. Както и да е, Кранц и Кенсингтън ще наблюдават къщата поне час, преди ние да пристигнем, и ако има нещо притеснително, или единият, или другият ще ни даде знак. — Ако има нещо, ще се наложи да изчакаме. По всяка вероятност до полунощ. В такъв случай няма да се правим на бюрократи, отиваме с „Юкона“, нахлуваме, извличаме Лоримър, гръмваме сейфа и се изнасяме по най- бързия начин. Можем да се скрием в полето, където е хеликоптерът. А може дори да се качим и да заминем веднага.
— Според мен първият сценарий ще се получи — реши обнадежден Дарби.
— Искрено се надявам — отвърна Кастило. — Да догледаме заснетия материал. Водете си бележки, за да не пропуснете нещо, а аз ще огледам всичко, което не съм забелязал по време на полета.
Той натисна едно копче и записът отново тръгна.
— Това е пътят, по който Брадли ще влезе в Такуарембо. Не забелязах нищо важно по него, но въпреки това, ти, Брадли, внимавай.
— Така. Тук сме отново над полето. Аз не забелязах, но някъде трябва да има път или пътека. Гледай внимателно, Брадли. Не минавай през самото поле. Не можем да си позволим „Юконът“ да затъне в калта и всички да го видят, когато изгрее слънцето. Добре че се сетих. Ако все пак „Юконът“ на Брадли затъне, ще го застреляме и трупът му ще остане в автомобила, а Рикардо ще го подпали. Рикардо, Кранц да ти даде две термични гранати и да ти обясни как се действа с тях. Едната е за мотора, втората ще сложиш при резервоара.
— Виждал съм термични гранати и преди.
— Това е „Шангри-Ла“. Сега ще прелетя точно над ниската централна постройка, която е къщата.
— Господи, във вътрешната градина има някой.
Той спря касетката.
— Господа, това е Жан-Пол Бертран, известен още като Лоримър. Очевидно пие кафе в градината.
(ТРИ)
Имение „Шангри-Ла“
Провинция Такуарембо
Република Уругвай
21:10, 31 юли 2005
Жан-Пол Бертран не само че вечеряше сам, ами беше приготвил сам вечерята.
Причините бяха няколко. Първо, беше отегчен. Второ, представата на готвача за вкусна изискана вечеря бе да сложи някоя мръвка — най-често говежда, понякога свинско, за пилешко почти не се сещаше — върху скарата, да прегори месото, след това да му го поднесе с картофено пюре и нарязани домати. Да завие картоф в алуминиево фолио и да го опече, очевидно бе свръхусилие, затова не бе част от кулинарните му умения.
В Уругвай имаше чудесни готвачи, но не и в Такуарембо. А на него му се налагаше да остане в Такуарембо. Жан-Пол бе убеден, че северноиталианската кухня — каквато предлагат в добрите ресторанти в Монтевидео и Пунта дел Есте — бе много по-добра от френската.
Тази вечер, заедно с Анна-Мария, готвачката, която остана да гледа, за да се научи — той приготви „Шатобриан“. Първо, след като препаса престилка, извади остър нож и изряза мазнината от месото. Беше избрал най-крехкото телешко, което в Париж струваше по четирийсет евро килограма, докато тук се продаваше по за девет или десет. А беше наистина първокласно. След това отряза дебела пържола и я остави настрани.
После наряза останалото месо на хапки. Утре или вдругиден щеше да направи телешко по бургундски.
Натри пържолата със скилидки чесън, посоли със сол и пипер и я остави, докато подготви зеленчуците. Зеленият боб беше чудесен, ала морковите бяха дебели колкото китката му и се наложи да ги нареже на тънки парчета. Включи уреда за варене на пара, за да приготви и боба, и картофите, и няколко стръка целина, а накрая добави десетина едри гъби.
Накара Анна-Мария да отвори бутилка „Каберне“. Само да го отвори, да не го налива в декантер. След това го остави в кухнята, за да диша.
Накрая наряза още десетина гъби на много тънки резенчета и ги задуши в тиган. Накрая добави супена лъжица брашно и разбърка прозрачните резенчета гъби. След това добави чаша местно „Мерло“. Включи газовия котлон на най-слабо и започна търпеливо да бърка соса. Едва тогава добави чесън, босилек, сол и пипер.
Отиде до скарата пред кухнята и внимателно нагласи дървените въглища, проверявайки с ръка дали температурата е добра. Когато реши, че е наред, постави пържолата върху скарата.
Когато се върна в кухнята, кабернето беше на масата, а до него бе оставена чаша. Той си сипа и отпи глътка.
Мария също влезе в кухнята. По лицето на най-новото му развлечение личеше, че се притеснява, че го е ядосала. Каза й, че иска да чете, докато вечеря, да си направи нещо за ядене. Истината бе, че възпитанието й доста куцаше, а да й сервира от вечерята, бе все едно да предложи на прасе кладенчова вода. Ако месото не бе почерняло отвън и кърваво отвътре, Мария го гледаше подозрително и ядеше единствено, за да му достави удоволствие.
Мария и Анна-Мария го наблюдаваха как проверява гъбения сос, как добавя още половин чаша „Мерло“ и слага зеленчуците в уреда за варене на пара. След това излезе отново навън и обърна пържолата.
Върна се в кухнята, отпи нова глътка „Каберне“ и нареди на Анна-Мария да сложи прибори за един и да запали свещите. След това нареди на Мария да отиде в спалнята и да му донесе очилата и книгата с червена обложка, оставена на нощното шкафче, и да ги остави в трапезарията на масата.
Отново отиде при скарата, обърна пържолата, тя покафеняваше равномерно, и пак се върна в кухнята. Сосът бе почти готов, „Мерлото“ бе малко повече, затова той увеличи котлона.
След това пробва зеленчуците с вилица. Пет минути по-късно всичко бе готово. Погледна часовника си, отпи от „Кабернето“ и реши, че е време да седне на масата.
Свали пържолата от скарата, прехвърли я в чиния и я отнесе в кухнята. Прехвърли я в кръгло плато и я захлупи с първата чиния.
Опита гъбения сос за последен път, добави щипка сол и отново захлупи тигана.
Извади внимателно половината зеленчуци и ги подреди в платото.
Прехвърли пържолата на дъска за рязане. Наряза я на тънки резени и ги прехвърли в средата на платото.
С ножа избута зеленчуците от едната страна на месото, а от другата сипа останалите.
Посегна към тигана с гъбения сос и заля подреденото ястие.
— Анна-Мария — обяви той. — Това се казва „Шатобриан“.
—
