Монтвейл погледна към Кастило за помощ.
— Петнайсет милиона и седемстотин хиляди, господине — уточни Чарли.
— Шестнайсет милиона и фактът, че някакви хора са направили почти невъзможното, за да го открият в Уругвай и да го накарат да замълчи завинаги, след като са отвлекли госпожа Мастърсън и са убили съпруга й.
— И какво от това, Чарлс? — попита президентът.
— Изглежда, не успявам да се изразя достатъчно ясно, господин президент — продължи Монтвейл. — Нека представя нещата по следния начин. Които и да са тези хора, те знаят, че сме ги погнали. Нямат никаква представа какво е научил майорът, преди да отиде в Южна Америка, те нямат представа какво е признал Лоримър, преди да успеят да го ликвидират. Ако са се надявали да се докопат до съдържанието на сейфа на Лоримър, не са успели. Да не говорим, че не са имали представа какво е имало в сейфа, затова са предположили най-лошото, че съдържанието на сейфа е в наши ръце. Или още по-лошо, в ръцете на неизвестни трети лица. Те изпращат убийци да се справят с Лоримър, а майорът и хората му ликвидират шестима от убийците и опразват сейфа. Те знаят, че сме по петите им. Един господ знае кога някой ще се свърже с нас…
— И ще изпее каквото трябва ли? — попита президентът.
— Точно това исках да кажа, господине. Нямах предвид единствено разкриването на убийците на Мастърсън — според мен е много вероятно майорът вече да ги е „обезвредил“, — а хората, които са поръчали убийствата. Говоря за двигателната сила в скандала с „Петрол срещу храни“, които ще имат полза от деянието. Господине, според мен майорът не се е провалил. Той направи огромна услуга на страната си и трябва да бъде награден.
— Чарлс, предполагам, си чувал, че великите умове мислят еднакво. Аз стигнах до същия извод. Имам един въпрос, Чарлс. Какво да правим с шестнайсетте милиона долара? Да кажем ли на ООН къде са и да ги оставим те да си блъскат главите какво да правят с тях?
— Има нещо, което можем да направим, господине. Според майора единственото, което ни трябва, е подписът на Лоримър на документите, както и да се казват. Майорът ги донесе и можем да ги прехвърлим където пожелаем.
— Само че Лоримър е мъртъв — отвърна президентът.
— В Ленгли има доста талантливи хора, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.
— Искате да фалшифицираме подписа на мъртвец и да откраднем парите ли? Защо?
— Господин президент, признавам, че когато научих какво искате да направи майорът, не се зарадвах особено. Признавам, че сгреших. Малко звено като това, което сформира майорът, се оказа изключително ценно в новата световна война. Ако те разполагат с шестнайсетте милиона долара, говоря за шестнайсет милиона долара, които няма как да бъдат проследени…
— Разбрах, Чарлс — прекъсна го президентът. — Можеш да престанеш с тези разсъждения.
— Моля?
— Още малко и ще предложиш Чарли — между другото, той се казва Чарли, не „майора“ — да прехвърли Звеното за организационен анализ при директора на националното разузнаване. Тази няма да я бъде. Чарли работи за мен и точка по въпроса. Никакъв коментар повече.
Секретар Хол се закашля. Цялото му лице поруменя.
Посланик Монтвейл дори не заподозря, че секретар Хол се опитва да прикрие смеха си.
— Натали, ще кажеш ли нещо, преди да изпратя Чарли да си почине две седмици? След като освободи всички от апартамента си, разбира се.
— Мислех си за посланик Лоримър, господине. Той е болен и ще бъде съсипан, когато разбере с какво се е занимавал синът му.
— Господи, дори не се бях сетил — призна президентът. — Чарли, ти какво ще кажеш?
— Господине, Лоримър е изчезнал, докато е бил в Париж — отвърна Чарли. — Мъжът, когото застреляха в „Шангри-Ла“, беше Жан-Пол Бертран, ливанец. Едва ли някой гори от желание да разкрие истинската самоличност на Бертран. Така че според мен не е нужно да обясняваме.
— Ами сестра му? — попита Натали Кохън. — Не трябва ли да й съобщим?
— Според мен, трябва — кимна Кастило. — Не бях мислил по този въпрос, но като съобщим на госпожа Мастърсън, тя ще се успокои и ще знае, че никой не заплашва децата й, след като брат й е мъртъв.
— Ако те попита откъде знаеш и при какви обстоятелства е починал? — попита президентът.
— Не съм мислил за това, господине.
— Нали няма да й кажеш какъв мерзавец е бил?
— Подозирам, че тя знае, господине. Само че това е строго секретна информация.
— Имате ли нещо против Чарли да обясни на семейство Мастърсън какво е станало?
— Отлична идея, господин президент — съгласи се посланик Монтвейл.
— Говори с тях колкото е възможно по-скоро, Чарли. Моля те — настоя Натали Кохън.
— Разбира се, госпожо.
Президентът се изправи, заобиколи бюрото и подаде ръка на Кастило.
— Благодаря ти, Чарли. Справи се чудесно. Прибери се и си почини. След това измисли къде да скриеш шестнайсетте милиона, докато ти потрябват.
(ШЕСТ)
Стая 527
Пети етаж, Университетска болница на Пенсилвания
„Спрус стрийт“ 3400
Филаделфия, Пенсилвания
21:35, 1 август 2005
— Здрасти, сладурче, прибрах се.
— Чарли!
— Как си?
— Погледни ме. Все едно че някой ме е налагал по лицето с бейзболна бухалка.
— Красива си. Може ли да те целуна?
— Сигурен ли си, че искаш?
— Искам, и то много.
Пет минути по-късно спряха.
Тя му се усмихна.
— Страхувах се, че ще се върнеш от Европа, ще дойдеш и ще започнеш пак с онези глупости с виенския шницел. Предпочитам да ми кажеш направо, че ме обичаш.
— По дяволите, забравих.
— Какво си забравил?
Той бръкна в чантата и извади пакет, увит в алуминиево фолио.
— Какво е това?
— Истински виенски шницел. Само че този е от Будапеща, не от Виена. Във Виена можеш да си поръчаш най-хубавия гулаш, а най-вкусният виенски шницел се прави в Будапеща. Разбра ли?
Тя не отговори. Пое ръката му и я притисна до бузата си. Той забеляза, че тя плаче, ала знаеше, че е от щастие.
Информация за текста
© 2005 Уилям Грифин
© 2007 Цветана Генчева, превод от английски
