Какво ли е направил?
Аз на негово място какво бих направил?
Господи, това е просто филм.
Само че ти предстои да се заемеш с истинско отвличане.
Нека това, че проспа края на филма, да ти е за урок, Чарли, момчето ми.
Сега си на работа. Забрави за пиенето.
Освен по някоя и друга чаша вино.“
Закуската беше приятна: сок от грейпфрут с вкус на току-що изцеден, омлет с гъби и рулца с глазура, сервирани с несолено масло.
Спомни си, че дон Фернандо — дядо му — казваше: „Единственото, в което ги бива аржентинците, е яденето.“
Пет минути след като стюардесата сервира втората чаша кафе, Кастило усети, че пилотът е намалил дроселите, а две минути по-късно бе обявено на испански, английски и немски, което бе много мило според хер Госингер, че започват заход към Буенос Айрес, местно време пет и трийсет, температура три градуса по Целзий.
„Май наистина ще замръзна като шушулка в този хладилник.“
Докато „767“ рулираше по пистата, погледът на Кастило бе привлечен от друг „767“. Бе спрян на пистата, в края на един от терминалите. На блестящия бял корпус бе изписано на арабски и английски „Пан Арабик“.
„Така нареченият Алекс Певснер призна, че една от причините да не открадне онзи «727» е, че не му трябвал стар самолет. След това обаче добави: «Току-що си купих чисто нов „767“ от една издъхваща авиокомпания в Аржентина.» Дали това не е въпросният самолет? Едва ли. Само че Певснер е непредсказуем.“
Кастило слезе трети от „767“ — веднага след впечатляващо яка домакиня, която, влачеше за ръка петгодишно хлапе — и докато внасяше багажа си на терминала, му мина през ума, че не е внимавал достатъчно и влиза през врата, която би трябвало да е заключена.
Оказа се, че всичко е наред. Попадна в безмитния магазин и една млада жена — „Господи, колко си падам по дълги крака, черни очи и налят бюст“ — му подаде листовка, на която бяха описани намаленията и предупреждението, че освен позволените за внос в Аржентина стоки, може да пазарува от летището на стойност до триста американски долара.
„От безмитната зона са решили проблема с клиентите, тъй като, за да стигнеш до митническа проверка, трябва задължително да минеш през магазините, разположени и от двете страни на коридора.
Много хитро.
Майната им. Не ми трябва нищо.“
Когато се изправи пред гишето за паспортен контрол, в огромен плик бяха натъпкани две бутилки скоч „Феймъс Граус“, половинкилограмов плик с бонбони „М&М“ и две кутии кашу.
„Намеренията ми бяха благородни. Нали трябваше да проверя дали има от коняка на
Пак се оправдаваш, Чарли. Истината е, че си един безхарактерен тип. Ако това разхищение в безмитния магазин не е достатъчно доказателство, обърни внимание как само ти потекоха лигите по госпожицата, която раздаваше листовките. Нали си обеща, че ще останеш верен на стажантката от Тайните служби — нали така й казваха? Дали не беше кадет? — Бети Шнайдер, въпреки че тя не проявява никакво желание да те опознае по-добре, отколкото вече те познава, което е едно нищо. А пък за библейския смисъл и дума не може да става.“
— Сеньор Госингер, по работа ли сте в Аржентина, или като турист?
— И по работа, и като турист.
— По каква работа идвате в страната?
— Журналист съм, подготвям статия.
— Нали знаете, че като журналист трябва да се регистрирате в Министерството на информацията?
— Ще остана само няколко дни. Колкото да събера материал за оцелелите от „Граф Шпее“.
— Законът е еднакъв за всички, сеньор.
„Този никога не е чувал за «Граф Шпее».“
— Разбирам и ще се регистрирам при първа възможност. Сигурно още днес, малко по-късно.
„Това беше тъпо, инспектор Клузо. Защо ти трябваше да му казваш, че си журналист? Да му беше казал, че продаваш автомобили на старо и си дошъл на почивка.
Как става така, че на Джеймс Бонд никога не му задават подобни въпроси, когато минава паспортен контрол?“
На митницата не проявиха никакъв интерес към него. Служителите натискаха някакво копче, когато някой минаваше, и светваше ту червена, ту зелена светлина. Ако светнеше червено, прекарваха багажа през скенер. Ако беше зелено, махваха с ръка да минаваш. Кастило уцели зелено.
Излезе от залата за посрещачи.
Чакаше го набит мъж с нескопосано написана табелка „Госингер“.
— Аз съм Госингер.
До мъжа с табелката бе застанал оплешивяващ, нисък, закръглен мъж на четирийсет и няколко. Той изпружи ръка.
— Господин Госингер, казвам се Сантини. Господин Исаксън ме помоли да ви посрещна. Поздравявам ви с добре дошъл в Аржентина.
Кастило веднага се хвана за „Господин Исаксън“. Не бе възможно да става въпрос за Джоуел. Не бе възможно да е агент. Отговори подобаващо:
— Много мило от негова страна. Благодаря ви, много сте любезен. Приятно ми е да се запознаем.
— Някои от таксиджиите на летището гледат да се възползват от горките пътници.
— Така е на много летища — отвърна Чарли. — Веднага се сещам за „Ла Гуардия“.
Сантини се усмихна.
— Уцелихме десетката… — нали знаете какво означава да уцелиш десетката?
Чарли кимна.
— … с честен шофьор — довърши мисълта си Сантини, след това замахна с ръка към вратата. — Да вървим.
Мъжът с табелата бе на две крачки пред тях и Сантини бързо вдигна показалец към устните си, за да подскаже на Кастило да не казва нищо важно в присъствието на шофьора. Кастило кимна.
Наложи се да почакат няколко минути на тротоара, докато шофьорът докара автомобила. Сантини не каза и дума. На Чарли му ставаше все по-студено, тъй като костюмът му бе тънък, и тайно се надяваше шофьорът да побърза.
Автомобилът се оказа огромен черен фолксфаген със затъмнени прозорци. Когато шофьорът се наведе, за да качи куфара на Кастило в багажника, Чарли видя, че е въоръжен — изглежда, пистолетът бе деветмилиметров „Берета“.
Сантини отвори задната врата и подкани Кастило да се качи. След това се настани до него. Когато шофьорът седна зад волана, Сантини попита:
— Нали говорите испански?
Кастило изви вежди, за да му подскаже как да реагира. Сантини поклати глава едва доловимо.
— Страхувам се, че не — отвърна Кастило.
— Жалко — въздъхна Сантини. — Господин Исаксън не каза къде ще отседнете.
— В „Хаят“.
— Вече се казва „Фор Сийзънс“. Едно време беше „Хаят Парк“. Продадоха го.
