— Изглежда, никой не се е сетил да уведоми туристическия ми агент.
— Чу ли, Антонио? — попита Сантини. — Отиваме във „Фор Сийзънс“.
—
Фолксфагенът потегли.
Пътят от летището до хотела отне трийсет минути. Първо минаха по натоварената магистрала, където всички шофираха като луди, след това отбиха по „Авенида 9 Хулио“, за която Кастило си спомни, че е най- широкият булевард на света.
Докато приближаваха „Фор Сийзънс“, едно време „Хаят Парк“, Кастило забеляза, че са непосредствено до френското посолство — огромна внушителна къща, строена в началото на века. Беше забравил, че се намира тук.
Портиер с шапка го поздрави с добре дошъл във „Фор Сийзънс“, свирна и един носач притича веднага.
— Паркирай някъде — нареди Сантини на Антонио. — Аз ще се кача да настаня сеньор Госингер.
Стая 1550 във „Фор Сийзънс“ представляваше малък апартамент с удобен хол и огромна спалня, и двете с изглед към централната гара — Кастило си спомни, че се наричаше „Ел Ретиро“, — към доковете, и реката. В далечината хоризонта се мержелееше.
Кастило се зачуди на глас дали това не е брегът на Уругвай.
— Ясен ден — отвърна Сантини. — Много вероятно да е слънчев. Да излезем на балкона и да огледаме.
— Добре.
Щом излязоха на малкия балкон, Сантини извади плоска метална кутия от джоба си и я прокара по стените, след това по малката масичка, двата стола и най-сетне по пода.
— Чисто е — заяви той. — Въпреки това не е излишно да проверим.
Кастило му се усмихна.
— Джоуел ми каза, че сте обявен за издирване в Коста Рика — усмихна се на свой ред Сантини. — За значителна кражба на самолет.
— Джоуел греши. На заповедта за издирване е посочен „Неизвестен извършител“.
Сантини се изкиска, след това попита:
— Защо сте тук?
— Изпратиха ме да разбера какво става със съпругата на дипломата, дето се е оставила да я отвлекат.
— Откога
— Джоуел и това ли е казал? А като го погледне човек, никога няма да предположи, че дрънка толкова много.
— Срамната ви тайна няма да излезе от мен, хер Госингер.
— Значи знаете, че армията ме зае на Мат Хол? — Сантини кимна. — Президентът му е наредил да ме изпрати тук, за да разбера какво се е случило и как точно се е случило, преди някой тук да скалъпи нескопосан доклад, за да замаже положението, както той се изрази.
Сантини кимна, след това подхвърли:
— Госпожа Елизабет Мастърсън, приятна жена, е съпруга на Дж. Уинслоу Мастърсън, заместник- посланик. И той е приятен човек. Изглежда е била отвлечена от паркинга на ресторант, наречен „Канзас“, симпатично място, в „Сан Исидро“, доста прилично предградие. Засега похитителите не са се свързали с никого. Може и да се окаже, че са останали разочаровани, когато са разбрали, че госпожата е с дипломатически паспорт; няма да се изненадам, ако решат да я пуснат. От друга страна, има и голяма вероятност да си кажат, че мъртвата жена няма начин да ги идентифицира.
— Значи според вас е много възможно да я убият.
— Наскоро отвлякоха едно хлапе — не, изобщо не беше хлапе. Момчето беше на двайсет и три. Пак от „Сан Исидро“, откъдето отвлякоха и госпожа Мастърсън. Син на богат бизнесмен. Отрязали му пръстите и ги изпратили на татенцето заедно с все по-високи искания за откуп. Накрая татенцето платил триста хиляди американски долара. Това е грубо деветстотин хиляди песос, истинско богатство за тази бедна страна. Малко след това открили тялото на момчето. Било простреляно в главата.
— Защо са го убили?
— Не знаете ли, че мъртвите не говорят? — подхвърли подигравателно Сантини.
— Това няма ли да откаже другите да плащат откупи?
— Когато докопат младши или госпожата, хората плащат и се надяват да им ги върнат живи и здрави. Единственото, което може да опази госпожа Мастърсън жива е, ако лошите са достатъчно умни, за да разберат, че след като я убият, ще стане страшно напечено. Това ще бъде страхотен удар по правителството. — След тези думи заговори като възрастен преподавател: — Със съжаление ще заявя, че опитът, който съм натрупал с разни криминални типове, ме е научил, че антисоциалното поведение на много малко от тях може да бъде коренно променено и от тях да излязат ядрени физици.
Кастило се разсмя.
— Представа нямам защо се смея — каза той, а след това попита: — Какво казвахте за „Канзас“?
— Симпатичен ресторант. Отвлечена е от паркинга отзад. Ако искате, можем да отидем да обядваме там и така сам ще огледате мястото.
— Благодаря. С удоволствие. Нямам представа какво да търся, но нали все отнякъде трябва да започна.
— Ще ме извините за невежеството, но защо просто не отидете в посолството и не кажете на шефа на охраната Кен Лауъри, много свестен човек между другото, защо сте тук?
— И системата веднага ще ме всмуче. Цялата идея е да не попадам в системата.
— Никой ли не знае, че сте изпратен тук? И от Агенцията ли не знаят?
— Агенцията изобщо не бива да разбира. И без това съм в черния списък. И в техния, и в списъка на ФБР.
Сантини се замисли над тези думи.
— Затова пък ми се иска да науча колкото е възможно повече за тях. Да не би по този начин да ви поставя в неловко положение.
— Джоуел каза, че сте върхът. Държа на мнението му. А и няма кой знае какво за казване. Представителят на ЦРУ — прикритието му е търговски аташе — е добър човек, казва се Алекс Дарби. Мога да кажа, че е свестен. В посолството няма представител на ФБР, но вчера изпратиха двама агенти от Монтевидео, за да помогнат с каквото могат. Типични агенти на ФБР.
— Мислите ли, че… как му беше името, Дарби, нали? — Мислите ли, че Дарби е близък с ДРУ и местните ченгета?
— Значи знаете какво е ДРУ?
— Аржентинският вариант на ЦРУ и ФБР, взети заедно, нали така?
Сантини кимна, след това попита:
— Идвали ли сте преди в страната?
— Да.
— И никой в посолството ли не ви познава?
— Май не. Никога не съм влизал в посолството.
Сантини кимна, прие отговора за чиста монета и чак тогава отговори:
— Дарби поддържа връзки с ДРУ, а Лауъри е гъст с ченгетата. — Замълча и след секунда попита: — А какво ще стане, ако… когато… открият, че сте тук? Че душите? Аз няма да кажа нищо, само че…
— Надявам се да не се разчуе. Това ще изложи Натали Кохън пред посланика, защото не му е съобщила. Тя знае, че съм тук, знае и защо.
— Наричате държавния секретар на малко име?
— Не, обръщам се към нея с „госпожо“ — отвърна Кастило, след това добави с усмивка: — Тя обаче ми казва Чарли.
