— Само да си пази крака ли? Няма проблем, докторе.
— Джоуел, обади му се — нареди секретар Хол. — Ако се обадя аз, той ще го приеме като заповед.
Исаксън кимна и посегна към телефона на Хол. Хол му подаде листче с телефона на „Уолтър Рийд“ и Исаксън го набра.
— Включи говорителя — нареди Хол.
— Дик, обажда се Джоуел Исаксън. Удобно ли е да говорим?
— За какво?
— Да ми кажеш как си, например.
— Чак до задника са ме опаковали в гипс.
— Как си?
— А ти, Джоуел, как щеше да бъдеш, ако са те натъпкали в гипс чак до топките?
— Мислех, че ще те пуснат в болнични, за да се прибереш у вас.
— Опитват се да ме накарат да си взема болнични и да се прибера у нас.
— Ти не искаш ли?
— Кажи ми, Джоуел, ако беше опакован в гипс чак до топките, щеше ли да се съгласиш да минеш курсовете за кореспонденти, които предлагат от командването и колежа към Генералния щаб?
— Нещо не те разбирам.
— Точно това е замислил генерал-майор Милър за любимия си син. Друга подобна възможност нямало да има, затова не бивало да се губи нито секунда.
— И какво смяташ да правиш?
— Гледам повторенията на разни сериали по телевизията. Не успях да убедя нито една от сестрите да ми прави компания в леглото.
— Трябва ни малко помощ в офиса. По за два часа на ден. Интересува ли те?
— Джоуел, кога за последен път те е целувал двуметров чернокож? Кога трябва да се явя?
— Дори не ме попита каква е работата.
— Ще цитирам Кларк Гейбъл в „Отнесени от вихъра“. Гледах го два пъти, докато бях тук. „Честно да ти кажа, мила, пет пари не давам!“
— Да мина ли утре сутринта, за да те взема? Надявам се, все още си добре дошъл в апартамента на Чарли?
— А защо не дойдеш да ме вземеш веднага? И къде е това копеле? Трябваше да ми донесе една бутилка онзи ден, а никакъв го няма.
— В Аржентина е.
— Току-що гледах новините по „Фокс Нюз“. Лошите видели сметката на Джак Пачката. Чарли пък какво общо има с това?
— Ще ти разкажа, когато дойдеш.
— Кога ще стане?
— Чакай малко, Дик — помоли го Исаксън, изключи високоговорителя, покри слушалката с ръка и погледна секретар Хол.
— Върви да го вземеш — нареди Хол.
— Дик, ще съм при теб след около половин час — каза Джоуел.
— Щом не може по-бързо — отвърна Милър и затвори.
(ТРИ)
Кастило излезе от телефонната кабина и се усмихна на шефа на свързочния център.
— Благодаря ви. — Посочи кафе-машината. — Има ли някакъв шанс да получа една чаша?
— Заповядайте, господине — отвърна мъжът и подаде на Чарли порцеланова чаша.
— Войник или пехотинец? — попита Кастило.
— Войник, господине. Сержант 1-ви клас.
— Не ви ли се иска от време на време да сте обикновен войник? — попита Чарли. — Да не се притеснявате за нищо, освен за посещенията на главния инспектор?
— Понякога, господине. Въпреки че тук е доста интересно, а и не е трудно.
— Познавахте ли господин Мастърсън?
— Да, господине. Един от добрите. Какво, по дяволите, става?
— Точно сега никой не знае — отвърна Кастило.
„Включително и аз, или по-точно казано, най-вече аз, а президентът ме назначи да разследвам случая.
Да не говорим, че в най-скоро време ще се превърна в най-мразения човек в цялото посолство и всички от посланика надолу ще се чудят как да ме наплюят.
И ще има защо.
Те направиха всичко по силите си, не просто по задължение, а защото се възхищаваха на Мастърсън, уважават съпругата му, а не постигнаха нищо.
Сигурно си мислят: «Някакъв надут пуяк, който се появи в Буенос Айрес преди два дена, започва да се разпорежда. Един Господ знае какви ги разправя за нас този мръсник, когато пипне телефона, за да докладва във Вашингтон.»“
Отпи глътка кафе, опари си устните и изруга:
— По дяволите!
— Трябваше да ви предупредя, че е горещо — обади се сержантът.
— Грешката е моя — успокои го Кастило.
„Добре поне, че в «Пойнт» ме научиха как да се оправям в подобна ситуация.
Най-хубавото е, че знам какво не трябва да правя.
В никакъв случай не бива да строиш войниците, за да им съобщиш: «Леле, момчета, да знаете само каква тъпа заповед ни спуснаха отгоре.»
Когато получиш заповед, колкото и да е тъпа — а при цялото ми уважение, господин президент, решението ви е изключително тъпо, — или отказваш да изпълняваш, или изпълняваш, без да си отваряш устата.
Тъй като няма как да се откаже на подобна заповед — нали «не подлежи на обсъждане», да не говорим, че съм положил клетва да изпълнявам заповеди, включително и заповедите на президента, — трябва да се изправя пред войниците, пламнал от ентусиазъм, и да се съобразя с въпросната заповед. А след това ще направя всичко по силите си, за да си изпълня задълженията.“
— Може ли да взема чашата? Посланикът ме чака от поне десет минути.
— Разбира се — кимна сержантът.
(ЧЕТИРИ)
— Господине, току-що разговарях със секретар Хол и той ми предаде заповедта на президента.
— Президентът бе много ясен какво иска да се направи; какво вие трябва да направите — уточни посланик Силвио.
— Казвам го единствено пред вас, господине, но не съм подходящ за тази работа.
— Очевидно президентът е на друго мнение — отвърна Силвио. — А и това няма никакво значение.
— Да, господине, прав сте.
— Повиках в конферентната зала всички, които имат нещо общо със случая. Вече са се събрали.
— Съобщихте ли им, господине?
— Предпочитам да знам какво искате да им кажа, преди да отидем.
— Господине, ако им представим фактите — че президентът ме е упълномощил да изведа госпожа Мастърсън и децата, както и да осигуря превозването на тялото на господин Мастърсън от страната, че вече отговарям за разследването — е най-добре.
— И аз така мисля — кимна Силвио. — Преди президентът да ми се обади, бях взел решение, което
