— Хол слуша.
— Обажда се Чарли, господине.
— Направо на въпроса — заяви секретар Хол. — По нареждане на президента, вие, майор Кастило, имате пълното право, първо, да предприемате каквото прецените, за да защитите семейството на покойния Дж. Уинслоу Мастърсън, докато сте в Аржентина, и, второ, да организирате безопасното им завръщане…
— Мили Боже!
— Остави ме да довърша, Чарли. По нареждане на президента записах всичко, което ми каза.
— Извинете, господине.
— И, второ, да организирате безопасното им завръщане в Съединените щати; освен това, трето, имате пълна власт да разследвате отвличането на госпожа Елизабет Мастърсън и убийството на господин Мастърсън. — Той замълча. — Дотук разбра ли всичко?
— Да, господине.
— Американският посланик в Буенос Айрес е уведомен за решението на президента и е инструктиран да ви осигури всичко, което прецените, че ще ви бъде необходимо, за да изпълните задълженията си. Директорите на ЦРУ и ФБР са уведомени за това решение и инструктирани да ви осигурят пълна подкрепа, за да изпълните задълженията си.
— Господи!
— Казах ти, че е побеснял. Отначало блъскаше с юмрук по бюрото и викаше: „Няма да преглътна убийството на американски дипломат.“ И се самонавиваше и разпалваше все повече. Май не съм го виждал толкова ядосан, откакто бяхме под вражески огън във Виетнам.
— Господине, знаете, че не съм квалифициран, за да проведа подобно разследване.
— Очевидно президентът е решил, че си достатъчно квалифициран.
— От всичко, което видях, хората в посолството правят всичко възможно… и продължават в този дух.
— Очевидно президентът не мисли така. Решението му не подлежи на обсъждане, Чарли. Цитирам какво каза.
— Добре, господине.
— За да подпомогне изпълнението на мисията ти, директорът на Централното разузнаване е уведомил представителя на ЦРУ, че ще ти бъде подчинен, на директора на ФБР бе наредено да изпрати екип, който да ти помага в разследването, а на главнокомандващия Централното командване бе наредено да изпрати самолет и охрана, които да върнат тялото на господин Мастърсън и семейството му в Щатите. Доколкото разбрах от генерал Нейлър, самолетът ще излети след час — което означава, че вече е излетял, — а командващият офицер е на твоите заповеди.
— Господине…
— Чарли, ти, изглежда, не разбра, че решението на президента не подлежи на обсъждане.
— Разбирам, господине.
— Единственото, което искам от теб — освен подробни отчети, разбира се, — е да ми кажеш от каква помощ се нуждаеш.
Кастило въздъхна дълбоко.
— С какво ще пристигнат агентите на ФБР? С транспорт на Военновъздушните сили ли?
— Те си имат самолет.
— Има ли възможност да изпратите Джак Бритън и Бети Шнайдер?
— Виж ти. Малко след като започнаха фойерверките, Джоуел ми каза, че според него и двамата се справяли блестящо в школата и помоли директора да ги освободи по-рано, за да постъпят на служба при нас и да поемат преглеждането на разузнавателните сведения, които ни се изпращат. Ти май не знаеше?
— Не, господине, не знаех.
— Директорът беше против, защото това щеше да се превърне в нежелателен прецедент, а той възнамерявал да покани и двамата да останат като инструктори.
— Господине, аз наистина…
— В момента и двамата вече са положили клетви, издадени са им документи и пътуват насам, а много е вероятно да са се приземили. Ако не знаеш, Джоуел може да бъде невероятно убедителен, когато реши.
— Забелязал съм, господине.
— Защо ти трябват?
— Защото и двамата са ченгета, господине, а аз не съм, Бети е жена, а аз не съм, Джак е черен, а аз не съм.
— „Добре дошли в Тайните служби. Не бързайте да си оправяте багажа; върнете се на летището, защото ви очаква самолет на ФБР. Кастило ще ви обясни всичко, когато пристигнете в Аржентина.“
— Ще го направите ли, господине?
— Истината е, Чарли, че не мога да не го направя. Не ми се иска да обяснявам на президента защо не съм ти осигурил нещо, което си поискал от мен.
— Господине, какво ще кажете да изкарате Дик Милър от болницата, за да се заеме с отчетите?
— Чарли, много добре знаеш, че той току-що претърпя нова операция на коляното.
— Господине, той ми каза, че в мига, в който може да става от леглото, ще излезе в болнични.
— А вместо това ти предлагаш да идва на работа с гипсиран крак и да преглежда ежедневните отчети, така ли?
— Според мен ще предпочете да се занимава с това, вместо да лежи в леглото си в „Уолтър Рийд“ или да си стои вкъщи.
— Ще разбера дали е така, но ако ти откажа, после няма да мога да намеря достатъчно оправдания за пред президента. А като знам в какво настроение е в момента, едва ли ще изслуша обясненията ми. „Господине, майор Милър е в «Уолтър Рийд» и се възстановява след операция на коляното.“
— Да, господине.
— Ще ти се обадя, когато разбера по кое време пристигат самолетите.
— Благодаря ви, господине.
— Чарли, нали си чувал израза, че „добрите дела не остават ненаказани“?
— Да, господине.
— Почти съжалявам — отбележи, че използвам „почти“, — че намери онзи проклет „727“.
— Разбирам, господине.
(ДВЕ)
— Докторе, чакайте да видим дали съм ви разбрал правилно. — Секретарят на Вътрешна сигурност разговаряше по телефона със завеждащия ортопедичното отделение в Армейския медицински център „Уолтър Рийд“. — Значи, ако майор Милър държи крака си неподвижен, няма причина да остава в „Уолтър Рийд“ през петнайсетте дни до свалянето на гипса?
— Значи е наясно с всичко това и може да ползва болничния си, така ли?
Хол погледна Джоуел Исаксън, отпуснал се на стол от другата страна на бюрото, докато повтаряше думите на лекаря.
— Препоръчвате му да се прибере у тях и да разчита на грижите на майка си, която познавате открай време.
— Мислите, че трябва да съм наясно, че майор Милър е противен инат също като баща си, когото познавате от по-дълго, отколкото майка му, и го казвате, защото, въпреки съветите ви, той е решил да не излиза в болнични.
Исаксън се усмихна и поклати глава.
— С ваше разрешение, докторе, бих искал да поканя майор Милър да се заеме с някои дребни задачи — чисто административни — в офиса ми. Ако е съгласен, ще го настаня на подходящо място — с обслужване по стаите — и ще му осигуря човек, който да се грижи за него.
