— Съжалявам, че повдигнах въпроса — разсмя се Кастило. — Да вървим, сержант.
(ЧЕТИРИ)
Стая 677
Немската болница
„Авенида Пуейредон“
Буенос Айрес, Аржентина
09:40, 23 юли 2005
Във фоайето на болницата се бяха събрали поне шестима униформени полицаи и когато Кастило попита къде се намира госпожа Мастърсън, един от тях, сержант, се приближи застрашително.
— Сеньор — започна той.
Приближи се висок мъж с хубави дрехи.
— Сеньор Кастило?
Чарли кимна.
— Последвайте ме, сеньор.
— Пий едно кафе — обърна се Кастило към пехотинеца.
— Посланикът нареди да не ви изпускам от поглед.
— Браво, този път нямаше „господине“ — отбеляза Чарли. — Кажи на посланика, че съм ти създавал трудности. Не се притеснявай.
Пехотинецът едва се сдържа да не каже „господине“.
— Ще ви чакам тук.
Високият мъж махна на Кастило да се качи в асансьора и кимна на друг добре облечен мъж, който чакаше в кабината. Мъжът натисна копче на шестия етаж.
Имаше табелка, която показваше, че асансьорът е произведен в заводите на „Сименс“.
„Фоайето е безупречно чисто и лъснато. Има и надпис «RAUCHEN VERBOTEN!» в червено и черно! Когато са я кръстили Немска болница, са имали предвид немски ред и дисциплина.“
Когато вратата се отвори, Кастило видя още униформени полицаи и неколцина от добре облечените мъже, от което заключи, че са агенти на ДРУ.
Високият мъж ги поведе по коридора към една врата, отвори и даде знак на Кастило да влезе.
Полковник Мунц беше в стаята, която се оказа нещо като наблюдателен център. На стената имаше цяла редица монитори — всички до един немско производство.
— Реших, че е най-добре да оставя сеньор Дарби и сеньор Лауъри да поговорят с госпожа Мастърсън — каза вместо поздрав Мунц. — Едва ли в момента изпитва някакви симпатии към аржентинците.
Той освободи високия мъж и посочи мониторите. На два от тях се виждаше госпожа Мастърсън. Беше седнала в леглото, облечена в болничен халат. Лауъри беше от едната й страна, а Дарби от другата. Отпуснатата й ръка беше вързана към система. Чу, че Дарби й говори нещо, но така и не успя да разбере.
— Откога е в съзнание? — попита Кастило.
— От около десет минути — отвърна Мунц. — Откриха наркотик в кръвта й. Дадоха й нещо, за да неутрализира действието му. Очевидно е подействало.
— Не чувам какво си говорят.
Мунц се приближи до мониторите и увеличи звука.
Дарби я уверяваше, че децата й са добре, че ги охраняват аржентинската полиция и хора на посолството.
Кастило имаше чувството, че Дарби повтаря едно и също, което означаваше, че тя все още е под въздействието на наркотика.
Мобилният на Мунц звънна.
Мунц отговори на испански, но продължи на немски.
Скоро стана ясно, че говори с човек, който никак не се впечатлява, че звъни на полковник Мунц от ДРУ. Обясняваше, че се е случило нещо и не е успял да се прибере, както бил обещал, но очевидно това не бе достатъчно. По всяка вероятност полковникът говореше с госпожа Мунц.
Чарли отново насочи вниманието си към Дарби и предпазливите въпроси, които той задаваше на госпожа Мастърсън.
Тя нямаше много за казване. Откакто била похитена и усетила убождане със спринцовка в бедрото, не помнеше почти нищо, докато не се събудила в таксито до мъртвия си съпруг.
Не успяла да види похитителите; дори нямаше представа колко са. Не можеше да каже къде са я отвели. Не можеше да опише стаята, в която са я държали.
На Кастило тъкмо му мина подозрителна мисъл — „Господи, та тя сигурно все още бе под въздействието на бупивакаин“ — когато Мунц му заговори на немски.
— Струва ми се, че говорите немски, хер Кастило.
Чарли се обърна към него.
— Докато разговарях със съпругата си с доста силно изразен хесенски акцент, забелязах отражението ви в огледалото. Усмихвахте се.
„Защо се опитва да излъже? При това Дарби, който е стар близък приятел на семейството?“
— Признавам си, виновен съм — отвърна Кастило на немски. — Майка ми беше германка. От Хесен.
„Трябва на всяка цена да изпратя имейл на «Тагес Цайтунг», за който няма да споменавам пред Мунц.
Освен това трябва да звънна на Певснер.
Защо не му взех телефона; имам само мобилния на Кенеди.
Той или ще ми каже номера, или ще накара Певснер да ми позвъни.
Сигурно просто се страхува. Има защо да я е страх.
Сигурно знае, че Дарби е от ЦРУ и че е в безопасност с него.“
— Ами? — учуди се Мунц. — Откъде в Хесен е майка ви?
„Господи, какво е разбрал? Да не би да ме е свързал с Госингер в «Четири сезона»? И Сантини, и Дарби казаха, че ДРУ са от добрите.“
— От малко градче, наречено Бад Херсфелд.
— Знам го. Семейството на баща ми е от Гисен, а семейството на жена ми — от Касел.
— Как се озовахте тук?
— Роден съм тук. Някой ден може би ще ви разкажа как майка ми и баща ми са пристигнали тук. И родителите на жена ми.
— Добре.
„Тя вече не е под въздействието на наркотика. В момента решава какво да премълчи. Лъже.“
Мунц реши да говори направо.
— Знаете ли нещо за организацията „Гелен“?
Кастило кимна.
Непосредствено след Втората световна война германският щабен офицер Райнхард Гелен, който отговарял за „Източното разузнаване“, се предал на американците и им предал не само данните, с които разполагал, но описал цялата разузнавателна мрежа — която се оказала безценна, защото освен останалите сведения, посочвала внедрените шпиони в Съветската армия и Москва.
В замяна поискал нито един от офицерите му да не бъде съден като нацист, а американците да изтеглят семействата им от Германия на безопасно място — например Южна Америка. Аржентина била съвършено място, а съпрузите им щели да заминат по-късно.
Сделката била сключена.
Когато Кастило чу тази история за пръв път, като кадет в „Уест Пойнт“, остана силно впечатлен. По онова време се питаше кой е взел решението да се разправя с Гелен; сигурно е бил някой високопоставен. Ако навремето се бе разчуло, щял да последва политически взрив.
