Още оттогава се опитваше — години наред имаше достъп до секретна информация — да разбере нещо повече. Така и не бе успял. Беше стигнал до заключението, не доказателство, че президентът Хари С. Труман лично е взел решение, вероятно по препоръка на генерал Айзенхауер, който по онова време е бил главнокомандващ в Европа. Непосредствено след смъртта на Рузвелт, Труман се заел със Съветския съюз, който възприемал като огромна заплаха.
— Майка ми е пристигнала тук през 1946 година, а баща ми — през 1950 — продължи Мунц. — Станал един от малкото цивилни инструктори във Военната академия. Почина преди няколко години и бе погребан до Ханс фон Лангсдорф. Името говори ли ви нещо?
— Капитанът на „Граф Шпее“ — отвърна Кастило.
„Защо ми разказва всичко това?
За да ми подскаже, че е от добрите ли?
Може би Дарби го върти на пръста си и той иска да го знам.
Може би иска да си мисля, че е
Само че не мога да си губя времето в разни игрички с него.“
— Когато господин Дарби излезе, ще го помолите ли да ми позвъни? Няма смисъл да чакам.
— Разбира се — кимна Мунц.
(ПЕТ)
Стая 1550
Хотел „Фор Сийзънс“
„Черито“ 1433
Буенос Айрес, Аржентина
10:35, 23 юли 2005
— Ще те заведа на бара да пиеш чаша кафе, докато ме чакаш — обърна се Кастило към сержанта, когато влязоха във фоайето на хотела.
— Пак ще ви напомня, че посланикът ме предупреди да не ви изпускам от поглед.
— Имам нужда от трийсет минути, в които да не си около мен — отвърна Кастило. — Ако сметнеш за необходимо, сержант, обади се на посланика и му предай какво съм казал. Ако ли не, чакай в бара и това ще си остане между нас.
— Бих казал „Добре, господине!“, но вие не ми разрешавате. Само да не ми избягате. Тогава аз ще опера пешкира.
— Ще сляза след трийсет минути, може би дори по-малко — увери го Чарли.
Той остави сержанта в бара, подписа празната сметка — внимателно, за да не види пехотинецът името на Госингер — и се качи на асансьора, за да отиде до стаята си.
Изявлението от посолството още не бе изпратено. Не бе пристигнало нищо за хер Госингер и на рецепцията. Запита се дали госпожа Силвия Грунблат не е пропуснала, или може би нарочно не го бе изпратила. Кастило знаеше, че в момента това няма значение. Извади лаптопа и се опита по памет да възстанови изявлението, написа материал за убития дипломат и го изпрати по имейла на Ото Гьорнер в „Тагес Цайтунг“. Поколеба се дали да не му се обади, но прецени, че той едва ли ще прочете статията веднага, затова бе по-добре първо да позвъни на Певснер.
Алекс Певснер се обади на второто позвъняване.
—
— Ти ли си, Алекс?
— Преди половин час разбрах какво се е случило. Предполагах, че ще се обадиш, знаех, че нямаш номера ми тук, затова помолих Хауърд да ми остави мобилния си телефон. Трябваше да ти кажа номера. Как е госпожа Мастърсън?
— И това ли знаеш? — попита вместо отговор Кастило и продължи, без да дочака обяснение: — Упоили са я с бупивакаин, така че не помни почти нищо.
— Ще се оправи, нали?
— Да, май да.
— Ана се притеснява.
— Ти нещо чул ли си?
— Източникът ми — много близък на един от най-високопоставените в ДРУ, Мунц — ми каза, че това не било отвличане за откуп.
— А какво е според него?
— Няма представа, полковник Мунц също. Ако чуя нещо, веднага ще ти съобщя. Може ли да ти звъня на мобилния?
— Разбира се.
— Запиши си номера ми тук — нареди Певснер.
— Гьорнер.
— Получи ли материала ми за Мастърсън?
— Добре съм, Карл. Ти как си? Притеснявах се за теб.
— Защо?
— Получих материала. Много е интересен. Засега по Си Ен Ен не са съобщили нищо.
— Всеки момент ще съобщят.
— Силно съм впечатлен от… как казват в Щатите… от размаха, с който действаш.
— Опитвам се да си заработя издръжката.
— Сигурно не ти е останало време да поровиш в онзи скандал за „Петрол срещу храни“, за който ти споменах?
— Наистина не ми остана. Защо питаш?
— Вчера получих материал от кореспондента във Виена. Трябваше да ти звънна, за да ти кажа, но както обикновено нямам представа къде да те открия. Ако си провериш имейла, ще откриеш едно спешно съобщение. Има и едно нервно съобщение на телефонния ти секретар в „Мейфлауър“ във Вашингтон.
— Какъв е този материал?
— Виенската полиция била повикана в апартамент на „Кобенцлгасе“, за да разследват някаква задушлива миризма. Оказало се разложен труп — очевидно човекът е издъхнал преди десет дена, — ливанец, казва се Анри Душон.
Чарли си представи „Кобенцлгасе“, калдъръмената улица в Гринцинг, която води нагоре по хълма към Виенския лес. На върха на хълма се бе запознал с Алекс Певснер.
— Кой е той?
— От всичко, което ми казаха, реших, че е посредник, много важен посредник в сделките „Петрол срещу храни“; говорим за незаконната част.
— Това какво общо има с мен?
— Според моя човек, преди да прережат гърлото на Анри Душон — главата му едва се е държала — са му изтръгнали ноктите и част от зъбите. Бил завързан за стола.
— Господи!
— Не искам някой да ти извади зъбите с клещи, Карлхен, още по-малко да ти пререже гърлото. Просто забрави за аржентинската връзка, за която ти споменах.
— Добре, Ото.
— Ако знаех как да се свържа с теб вчера, щях да те предупредя да не разпитваш нито дискретно, нито никак за „Петрол срещу храни“, за изнасяне на пари в Аржентина или каквато и да е информация, свързана с тези въпроси.
— Не се притеснявай. Няма да ми остане време. Работя над материала с отвличането.
— Сигурно — отвърна Гьорнер.
