„Това беше доста открит намек, че знае с какво се занимавам.“
— Една от причините да ти се обадя е, да попитам какво може да накара някой да отвлече съпруга на дипломат.
— Когато дадох статията ти на редактора на чуждестранните новини — ще пуснем материала във всички вестници с твоето име и снимка, — той ме попита: „Мастърсън не е ли футболистът, който пипна седемдесет и пет милиона долара, след като го прегази камион с въглища?“
— Баскетбол, шейсет милиона, камион с бира — уточни Кастило.
— Защо не си го включил в материала, Карлхен? — попита Гьорнер. — Ще видим дали АП, Си Ен Ен и Би Би Си ще споменат нещо. След това или ще ги цитираме, или ще пуснем допълнителен материал.
„Защо, по дяволите, не споменах? Пишех статия, не изявление на посолството.
Защото не съм истински журналист, затова.“
— Трябваше да го включа — отвърна Кастило.
— Та какво каза, шейсет милиона ли? Без съмнение това би подмамило похитителите.
— Един от източниците ми, стабилен е — „Ти го познаваш, Ото. Става въпрос за Алекс Певснер“, — ми съобщи преди малко, че ченгетата от разузнаването — ДРУ, нещо смесено между ЦРУ и ФБР — имат съмнения, че похищението и убийството нямат нищо общо с откупа.
— Ето ти още една причина да не прекаляваш с въпросите, когато си далече от дома. По света има доста неприятни хора, Карлхен. Хората, които искат да привлекат внимание, като отвлекат съпругата на американски дипломат, няма да се поколебаят да ликвидират журналист от някакъв германски вестник, позволил си да задава неподходящи въпроси.
— Ото, вече съм голямо момче.
— Което открай време се вре между шамарите — отвърна Гьорнер. — Има и още нещо, което не си споменал в материала, Карл. Какво ще стане?
— Как така?
— Посланик Джо Блоу заяви, че тялото на Мастърсън ще бъде върнато в САЩ и погребано в националното гробище „Арлингтън“. Нещо такова.
— Не знам, Ото. Щом разбера, веднага ще ти изпратя подробностите.
— Редакторът ти би искал, стига да е възможно, да придружиш тялото до Съединените щати и да отразиш погребението.
— Не съм сигурен, че ще стане.
— Аз пък не съм сигурен, че щеше да отидеш, ако можеше. Но си оставам един стар човек, който се притеснява за кръстника на децата си, затова опитах.
— Ото…
— Чакай малко — спря го Гьорнер. След малко пак заговори: — Току-що дойде от агенция Франс Прес — обясни той. — Те казват седемдесет милиона и бейзболен играч.
— Можеш да ми вярваш, че милионите са шейсет и става дума за баскетбол.
Мобилният на Кастило иззвъня.
— Мобилният ми звъни, Ото. Ще те държа в течение.
— Първо ми дай номера на въпросния мобилен, след това кажи на Ото номера на стаята си във „Фор Сийзънс“.
— Моля те, Карлхен, бъди внимателен — повтори Ото.
— Добре. Благодаря ти, Ото.
—
— Много се извинявам — каза Кастило в мобилния. — Говорех по другия телефон.
— Колко време ще ти бъде необходимо, за да стигнеш до обезопасена линия, Чарли — попита секретарят на Вътрешна сигурност.
— Десет-петнайсет минути.
— Колкото по-рано, толкова по-добре — заяви Хол. — Чакам те. Той е направо побеснял.
Връзката прекъсна.
Кастило не се съмняваше, че побеснелият е президентът на Съединените щати.
VI.
(ЕДНО)
Свързочен център
Посолство на САЩ
„Авенида Колумбия“ 4300
Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
11:00, 23 юли 2005
Слабият, грижливо облечен мъж зад бюрото се изправи, когато Кастило влезе. Беше в костюм, с колосана бяла риза, ала в стойката, прическата и държанието му имаше нещо, което накара Чарли да реши, че е военен.
— Господин Кастило?
— Да. Трябва ми обезопасена връзка с Белия дом. Имам достъп.
— Господине, посланикът предаде, че иска да ви види веднага щом дойдете.
„По дяволите!
В «Пойнт» не са ни учили как да реагираме в подобни ситуации. Правилата там бяха съвсем простички. Подчиняваш се на последната издадена законна заповед. Последната ми беше да намеря телефон по най- бързия начин. А технически погледнато посланик Силвио няма законно основание да ми нарежда какво да правя.
Дали? Той е посланик и представлява волята и гласа на президента на Щатите в тази страна.
А майор К. Г. Кастило не може да съобщи на посланик Силвио, при това в неговото посолство, че в момента няма време за него, но ще се постарае да го вмести в натоварената си програма при първа възможност.“
— Благодаря — отвърна Кастило и се отправи към кабинета на посланика.
— Искали сте да ме видите, господине — започна Чарли, щом секретарката на Силвио го въведе в кабинета.
— Да. Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо. Просто исках да ви съобщя, че персоналът по сигурността е готов за инструкциите ви.
„Тоя какви ги приказва?“
— Не разбирам, господине.
— Вие май нямате представа за какво става въпрос.
— Не, господине, нямам.
— Предположих. Може ли да ви попитам защо сте в посолството?
— Беше ми наредено да се свържа от обезопасен телефон с шефа си… със секретар Хол… колкото е възможно по-бързо.
— Аз пък току-що проведох много интересен разговор с моя шеф. Защо не проведете разговора с вашия шеф, а когато приключите, ще сравним записките си, ако мога така да се изразя.
— Господине, имам неприятното чувство, че съм направил нещо, с което съм ви ядосал.
— Истина е, че съм ядосан, но вие нямате нищо общо, господин Кастило — призна Силвио. — Мога единствено да кажа, че ние с вас сме като откъснати листа, подмятани от бурен вятър.
Чарли не знаеше какво да отговори.
— Защо не се обадите на секретар Хол? След това пак ще поговорим — предложи Силвио.
— Добре, господине.
