Работеше в Париж. Мислех си дали да не се свържем с него, за да съобщи той новината на баща си, защото човекът има сериозен проблем със сърцето.
— Господине — Алекс, знаете ли как се казва?
— Лоримър — отвърна Алекс. — Жан-Пиер или Жан-Пол. Нещо такова. Френско име. Първото име на посланика — бащата на Бетси — е Филип.
— Те французи ли са?
— Може би някога, много отдавна, да са се преселили също като семейството на Джак — предположи Дарби. — Джак с удоволствие разказваше на хората, които мразеха Юга, че имало трима с фамилия Мастърсън — „свободни цветнокожи мъже“, — които били офицери в армията на Конфедерацията. Двама служели във флота, единият бил в армията. Когато се бъзикаше с хората, им казваше, че семейство Мастърсън са натрупали богатствата си с търговия на роби.
Силвио се разсмя.
— Той бил ли е богат, Алекс? — поинтересува се Кастило. — Преди камионът да го прегази?
— Не чак толкова богат, но да. И двете семейства са доста — как да го кажа — живеели са охолно. Доколкото знам, производство и търговия със захар и памук.
— Господин посланик — намеси се Чарли, — искаше ми се да предложа да се свържете с Държавния департамент, за да разберете къде се намира братът или поне да помолите да ви дадат телефонен номер. Само в краен случай, ако госпожа Мастърсън не ни каже.
— Ако искаш, веднага ще се заема — предложи Силвио. — Предлагам да вървим в Немската болница, за да ви запозная двамата с Тони с госпожа Мастърсън.
— Благодаря ви, господине. Това ще ни помогне изключително много.
(ШЕСТ)
Немската болница
„Авенида Пуейредон“
Буенос Айрес, Аржентина
13:05, 23 юли 2005
Полковник Алфредо Мунц от ДРУ ги посрещна, щом влязоха във фоайето на болницата.
— Ваше превъзходителство, господа — заговори той на испански. — Какво щастливо съвпадение. Тъкмо се канех да звъня на сеньор Кастило, за да го помоля да ми отдели малко време.
„«Щастливо съвпадение» друг път. Мунц изобщо не се изненада, когато ни видя. Чакаше ни, което означава, че е бил предупреден за идването ни.
Как ли е разбрал?
Значи има човек вътре в посолството, който следи какво става по принцип и държи под око посланика. Това е човек, който е чул, че посланикът поръчва колата да е готова, за да дойдем тук, или пък човек, който подслушва уж закодираната честота на радиостанцията в неговия автомобил или автомобила на Дарби, или може би е чул, когато пехотинецът се е обадил на Лауъри, за да му съобщи къде отива посланикът.
Защо изобщо се учудвам? И Дарби, и Сантини ми казаха, че ДРУ са на страната на добрите, а покрай всичко, което се случва, действат на пълни обороти.
Какво ли иска от мен?“
—
Мунц поведе Кастило към един ъгъл на фоайето.
— Много бързо успяхте да разочаровате важни особи от Министерството на информацията, господин Госингер — започна Мунц на немски. — Голямо вълнение предизвикахте в нашето скучно ежедневие.
„Мама му стара. Разбрал е, че съм влязъл в страната под името Госингер.
Така и не отидох в Министерството на информацията, за да се регистрирам като журналист.“
Кастило му се усмихна.
— Защо така,
Мунц му подаде един лист. Беше копие от имиграционния формуляр, който Кастило бе попълнил в самолета и бе връчил на служителя от паспортен контрол. Имаше негова снимка, очевидно направена от скрита камера, докато е стоял пред будката за паспортен контрол.
— Толкова им се искаше да обяснят на един виден немски журналист колко загрижено е аржентинското правителство заради случилото се, а вие така и не сте се появили в Министерството на информацията, въпреки че сте обещали, и те решили, че имате нещо общо с издирваните престъпници.
— В интерес на истината, името ми е Госингер — започна Чарли.
— Знам, голям зор видях, докато открия. От немското посолство уточниха, че не само сте виден чуждестранен кореспондент към „Тагес Цайтунг“, но сте пра-правнук на основателя на вестника. Наистина великолепно прикритие! Втора самоличност, която е съвсем истинска.
— Чувствам се като дете, заловено в момента, в който задига сладки. И сега какво?
— Уверих ги, че не само ни помагате, за да разнищим въпроса, а и че не е необходимо да се регистрирате в Министерството на информацията. Проблемът е решен.
— Благодаря ви.
— А това е за вас.
Подаде му малка ламинирана табелка. На нея пишеше „Corps Diplomatique“, беше сложена снимката на Чарли и името му.
— Дипломатическа карнетка, в случай че някой бдителен полицай започне да разпитва защо носите пистолет.
— Пистолет ли?
— Всъщност имах намерение да ви дам един назаем, но виждам, че под сакото ви вече има един.
— Посланикът ми го даде назаем.
— Карл — нали нямаш нищо против да ти казвам Карл?
—
— В Аржентина има доста опасни хора. Страхувам се, че не става въпрос за безкрайните отвличания. Така и не успях да намеря връзка между хер Мастърсън и обичайните похитители — от всичко, което изрових, той се оказва съвсем „чист“, — но това не означава, че няма никаква връзка. Да не говорим, че тези хора доказаха, че убийството е част от играта. Ще ми бъде безкрайно неприятно, ако решат да ви елиминират.
— Значи според теб не става въпрос за обикновено отвличане, така ли?
— А според теб?
— Тя беше отвлечена, следователно става въпрос за отвличане. Само че нещо тук намирисва.
— Точно така. Имаш ли представа какво?
— Никаква.
— Ако имаше, щеше ли да ми кажеш?
Кастило го погледна в очите.
— Щях. Между нас казано, какво си помисли, когато… май правилната дума е „разпитвам“… когато Дарби и Лауъри я разпитваха.
— Не бих описал отговорите й като напълно искрени.
— Тук има нещо, но първото, което ми мина през ума, беше, че са я заплашили — най-вероятно децата — ако каже и дума за тях.
— Защо просто не са я убили?
— Искат нещо от нея. Може би Мастърсън не е занесъл откупа. А сега заплашват децата, ако не си получат парите. Наистина не знам.
— Тони Сантини е изключителен в работата си като агент на Тайните служби.
— Знам. Наистина ли се е наранил, като е паднал от лимузината на президента?
