клетката, в зоологическата градина се случи нещо непредвидено. Ципцип се мъчеше да отпрати Филип някъде и точно в този миг до тях се приближи брадат мъж.
— Какво правите? — запита той.
Ципцип чак тогава забеляза зад гърба му още един мъж, явно по-млад.
— Каквото дойде — отговори уклончиво и после добави: — Грижа се за животните. Това какво ви интересува?
— Трябва ни вашият кондор.
— За какво ви е? Не може да се яде, яйца не снася, защото е мъжки. Само може да го препарирате.
— Добре, добре — прекъсна го брадатият. — Колко искаш за него?
— Сбъркали сте адреса. Тук не е пазар, нито пък това е кокошка. Вижте само как ви гледа — с очи ще ви разкъса. Имам камила, стара е, но за препариране става…
— Имаме си камила в реквизита — засмя се по-младият. — Друга не ни трябва. Той е филмов режисьор — продължи той и посочи брадатия. — Ще снима филм, дългометражен, широкоекранен. Знаете ли какво е това?
На Ципцип се хареса, че му говори на „ви“.
— Да — отговори.
Брадатият попита:
— С кого да се разберем за кондора?
— Не е за продан.
— Тогава ще го вземем назаем и после ще го върнем.
— А ако ви излети пред очите?
— Няма да излети, ще го завържем с найлоново влакно. Ще литне, докъдето му позволим.
— Ако искате, наминете пак. Може и да се съгласи. Но как ще го отнесете?
— Това е твоя грижа… Ще изкараш двеста леи, приятелче — започна да го съблазнява режисьорът. — Ще бъдеш статист. Ние ще те вземем.
— От клетката може да го изкара само моя син. Само него слуша той!
— И синчето ще вземем. Ще му платим сто леи. На колко години е? — попита операторът.
— На девет.
— На деца даваме само по петдесет. Такава е заповедта. Вярно, малко е, но изкуството иска жертви. Извикай го! — заповяда операторът.
— Дайте и на него сто леи и готово. И нека ви дадат кола с мрежи, та няма да го понесем на гръб. Къде ще снимате?
— В планината… на сто километра оттук.
Наистина само Филип успя да примами кондора от клетката. Измъкна го във волиера от дебела тел. После натовариха птицата в кола, покрита с мрежа, Филип следеше кондора през прозорчето на задната стена на кабината. За първи път отиваше толкова далеч от къщи и неочакваното пътуване дразнеше любопитството му.
Напред вървеше колата с режисьора, след нея — колата с обуздания кондор. Филип седеше между баща си и шофьора и често поглеждаше своя крилат приятел, за който излетът в планината не беше радостно събитие.
Щом наближиха, кондорът притисна с гърди мрежата и загледа към планината, сякаш в паметта му оживяваше нещо отдавна забравено.
Най-сетне стигнаха до един обрулен от дъждовете и вятъра връх, който в профил приличаше на някакво езическо божество, обитаващо планинската седловина. Там разтвориха камерите и прожекторите.
Наоколо се разхождаха около двадесет души, облечени в животински кожи и въоръжени със стрели. Между тях имаше едно момиче със златни коси, каквото Филип дотогава не беше виждал. Лицето му беше бяло като на кукла. Тесен пояс от леопардова кожа скриваше гърдите му. То приближи до колата и запляска с ръце като дете.
— Прекрасно, точно това ни трябваше. Къде го намерихте…? Вие сте истински мъж! Предполагам, че е дресиран и няма да ни навреди…
— Започваме! — извика режисьорът. После каза на момичето: — Тази птица не хапе, но къса на парчета. Моля ви, не се приближавайте към нея. По-опасна е и от тигър. Само момчето може да се справя с нея. Как се казваш, момче?
— Филип.
— И как се разбираш с кондора?
— В същност никак, той просто ме слуша.
— Вържи го за крака — каза той, като му подаваше найлоновото влакно, — и го отнесе горе на върха. Ще ти кажем кога да го пуснеш.
В този миг пристигна Ципцип и грабна влакното от ръцете на режисьора.
— Почакайте! — Това влакно става за въдица, а не да задържа такава силна птица.
— Опитай се да го скъсаш!
Ципцип намота влакното около ръката си, стисна юмрук и опъна, колкото можа. Влакното се поизпъна, но не се скъса.
— Ама че е здраво! Е, нека да бъде, както казвате…
— А ако ми избяга? — попита момчето баща си.
— Ще го стигнеш.
— А ако излети?
— Няма да излети. Та да не е глупак, че да излети. Къде ще намери такъв живот като при нас. Хайде, направи възел, както съм те учил, и добре го затегни. Другия край ще завържем за колата… Не бой се, няма да ни избяга.
— Ще отлети, татко, зная, че ще отлети… И никога повече няма да го хванем.
— И да отлети, нали тези ще ни го заплатят.
— Готови ли сте? — извика режисьорът. — Колко още ще се бавите?
Ципцип повдигна мрежата откъм задната врата на колата и побутна Филип. Почака, докато момчето завърза краката на кондора, прекара края на влакното през прозорчето на шофьорската кабина и издърпа от кабината голямата телена клетка. Кондорът беше по-изплашен от самите хора.
Чу се заповедническият глас на режисьора:
— Готово! Започваме! Тишина, снимаме! Всички по местата! Вие, госпожо, застанете на мястото си! Момче, пусни птицата!
Кондорът стъпваше тежко и следваше Филип, който държеше влакното колкото се може по-свободно. Ципцип стоеше при колата и размотаваше макарата. Кондорът сякаш се готвеше за нещо, сякаш предчувстваше, че на края на пътя го очаква свобода, и пристъпваше след момчето.
Наоколо цареше напрегната тишина. Всички бяха на определените места, златокосата жена застана на колене и започна да прави някакви неразбираеми поклони. Режисьорът обясни на Филип какво да върши по-нататък.
— Остави го да се приближи на скалата, но го дръж изкъсо, за да не полети по-рано. А ти се скрий някъде, за да не влезеш в кадър, щото всичко ще пропадне. Щом чуеш изстрел, пускай го да лети!
— Какъв изстрел, господине? Кой ще стреля?
— Аз. Трябва да принудим кондора да хвръкне. Ще стрелям близко до него, ти пускаш влакното и птицата ще литне толкова високо, колкото й позволим. После ще го накараме да повтори същото още няколко пъти.
— И пак с пушка?
— С пистолет.
— С истински патрони?
— Почти.
