Йоан Григореску
Момчето и кондорът
Като хищник, кондорът вдъхваше страх. Кралската птица от Кордилерите имаше здрав като кремък и извит като ятаган клюн, остри нокти и сиви крила със златист оттенък. Върху плешивата му глава се жълтееше красива качулка.
Кондорът стоеше неподвижно в клетката, пълна с бели кости — дори в плен не променяше гордата си, величествена поза. Само тези, които му обръщаха достатъчно внимание и искаха да открият какви тъмни инстинкти се крият под навъсената му външност, забелязваха, че понякога очите на хищника са безкрайно тъжни като очите на куче, загубило стопанина си. Погледът му разкриваше ням укор, отправен към хората. Когато посетителите на зоологическата градина спираха при клетката, виждаха само една неукротима свирепост, клюна, създаден за убиване и скубане, изкривените нокти, впиващи се в сухото дърво. Покорна величественост и спотаена сила. А това предизвикваше у хората доволство.
Само едно дете успя да разбере истинския характер на кондора и се осмели да влезе в желязната му клетка. Момчето изглеждаше шестгодишно, макар да беше навършило вече девет. Имаше рахитичен гръден кош, тънички ръце като клонки на дърво, расло без слънце, и големи черни очи, пълни с тъга. Неестествено едрата му глава сякаш по чудо се държеше на тънкото вратле. Ходеше в сива ризка и къси панталонки, от които се подаваха хилавите му крака.
Наричаха го Филип. Познаваше всички хищници в зоологическата градина и на всеки от тях бе измислил прякор. По цели часове гледаше очите на кондора, пълни с неми въпроси. Необяснимо как усещаше, че между него и птицата има някаква необикновена, тайнствена връзка. Може би тъкмо това го караше всеки ден да ходи при нея.
Момчето се промъкна в клетката. Сърцето му лудо тупкаше в гърдите, краката му трепереха, но не изпускаше от очи хищника, който с нокти унищожаваше сухото дърво. Неочаквано кондорът разпери крила, закри с тях целия небосвод над клетката. Изплашеното момче не смееше да избяга. Хищникът обърна клюн към крехкото същество. Малкото момче под дървото се вкамени. Не можеше да откъсне поглед от огнените очи на кондора. Дълго се гледаха един друг. После птицата започна да се спуска надолу, но детето не помръдна от мястото си. Най-сетне кралският кондор показа признаци на примирие. Пламъкът в очите му изгасна, сякаш бе решил да остави плячката си жива, докато пак не огладнее.
До този ден момчето не се осмеляваше да приближи клетката на кондора, защото веднъж видя как хищникът разкъса една непредпазлива катеричка, качила се на сухото дърво в клетката. Птицата я разкъса на парчета, но не я изяде. Наказа я, защото тъй глупаво бе използвала свободата си. После на момчето му се стори, че старият кондор плаче, и го съжали.
От птицата се страхуваше и бащата на Филип. Нещо необикновено в държането на хищника, което не беше се запазило у никое друго животно в зоологическата градина, респектираше всички. Кондорът още пазеше своята величественост, неподатливост и ненавист към тия, които го бяха затворили и изложили на показ в клетка.
Птицата изкряска и изведнъж всичко в зоологическата градина утихна, сякаш над гората бе прелетяла смъртта. Откъм зелените храсти се чу крясък на павиан. Кълвачът, който понякога се осмеляваше да търси храна в сухото дърво на кондора, кацна на горния край на мрежата и зачака да види какво ще се случи. Детето трепереше и не можеше да отмести очите си от очите на птицата, в които проблясваше пламъкът на гнева и дълго очакваната победа. В очите на момчето нямаше никакъв страх и тъкмо това разколеба пернатия хищник, попречи му да се спусне към жертвата.
Момчето нямаше оръжие. По изпотените слепоочия и върху тънката шия изпъкнаха сини жилки. В тях туптеше жива кръв и кондорът добре знаеше това. Стигаше само да помръдне и да забие извития си клюн в момчето, но нямаше смисъл, защото беше сит. Неведнъж бе виждал детето да се мотае около клетката и чакаше. Щом посмя да влезе в нея, ще дойде и втори път.
— Казвам се Филип, — проговори момчето. — Силен си, имаш огромни крила и остър клюн. Всички се страхуват от тебе. Но аз не се боя… Почакай, не мърдай! Тук е мръсно и мирише, дървото ти вече започна да гние. Ще те наричам Филип, както ми казват и на мен. Много ми се иска да имам такива крила и да летя като тебе. Ще ти чистя клетката, а ти ще ме научиш да летя. Съгласен ли си?
Кондорът престана да руши с нокти сухия клон и погледна към момчето веднъж с едното, веднъж с другото око като кокошка, търсеща червейчета.
Мъжът, който дотича, бе въоръжен с дълъг прът, завършващ накрая с кука.
— Къш, къш! — крещеше той с всички сили и размахваше пръта. — Къш, проклетнико!
Замахна и удари по клетката. Кондорът стремително се хвърли върху железните пръчки. В миг Филип усети, че всичко може да свърши зле, и изскочи навън. Храбростта на човека, защитен от железни пръчки, му се стори глупава, а безсилието на птицата — унизително. Разплака се и с всички сили започна да дърпа баща си от клетката.
— Ти, кутре такова, защо се тикаш в ноктите на това чудовище? Нима си мислиш, глупчо, че съм те отгледал, че съм страдал с тебе само за да те разкъсат на парчета?
Преди да започне работа в зоологическата градина, бащата на Филип беше метач в транспортното депо. А в зоологическата градина попадна случайно.
Веднъж отишъл на цирк да погледа смешници и разни екзотични животни. На томболата там продавали стара камила, която вече не можела да излиза на арената. Изтеглили точно неговия билет. Печалбата на камила управлението на цирка смятало за шега. Щом Ципцип (такъв му бил прякорът) разбрал, че след представлението камилата я очаква пустинята на смъртта, поискал да му дадат печалбата. На съдържателя не му оставало нищо друго освен да отстъпи и тъй Ципцип се озовал на улицата със старата камила. Размислял какво да прави с болното чуждестранно животно.
Започнал да я храни с хляб и мляко. Камилата ядяла и пиела за двама, кашляла и кихала като човек и гледала стопанина си с доверие в очите, но да мре не се и сещала.
След няколко седмици камилата започнала видимо да пълнее. Ципцип издържал така цялата зима и една нощ я извел извън града, метнал се на последния трамвай с решението завинаги да изостави своя повереник.
Камилата, сякаш отгатнала намерението му, се спуснала след нощния трамвай и разбудила заспалите вече хора. Тогава някой го посъветвал да я подари на зоологическата градина. След това Ципцип решил завинаги да остане сред животните и започнал работа като гледач в зоологическата градина. Там намерил своя истински дом и спечелил малко имущество: оженил се за стара мома, която му родила син. Жена му умряла при раждането. Нарекъл сина си Филип и го отгледал с помощта на ветеринарния лекар, който два пъти седмично идвал в зоологическата градина да преглежда животните.
Филип бил тихо дете. Още нямал две години, когато баща му на шега го сложил в торбата на австралийското кенгуру, чието малко било умряло. Филип се почувствал тъй добре там, че дори заспал. По- късно се люлеел между гърбиците на камилите, лазел по шията на жирафа, качвал се на щрауса, плувал между бобрите и видрите, играел си с мечето.
Така растеше момчето и за света извън оградата на зоологическата градина знаеше малко. Не обичаше хиените и влечугите. С бенгалския тигър Пандит разговаряше от съответно разстояние, но двете малки на Сиера, злата и опасна лъвица, станаха партньори в игрите му, а многобройното семейство на маймуната Маргиоли от Ява го смяташе за роднина.
С течение на времето Филип се сдружи с кондора. Баща му се помири с тяхното приятелство, разбра, че между двете същества — хищната птица и слабото дете — съществува необяснима връзка.
Кондорът толкова свикна с Филип, че ядеше само това, което му носеше той. Това безпокоеше Ципцип. Той ненавиждаше хищната птица, страхуваше се от прищевките й и искаше да затвори клетката със здрав синджир и катинар, преди кондорът да изпробва силния си клюн върху крехката главица на синчето му.
Само че не успя да осъществи намерението си, тъй като в същия ден, когато реши да заключи завинаги
