шнуровете на платнената врата. Свят й се виеше. Беше ли сега Джет просто пиян? Като размисляше върху случката, тя искаше да вярва, че думите на Джет са плод само на някакво лошо настроение, причинено от жена му. Изведнъж тя чу отвън да се споменава едно име, което премина през сърцето й като режещ лъч.
— Хаднъл, да, чухте ли? — каза Джет. — Неговата група е на лагер някъде из тази гора, видях следите от колите и конете.
— А откъде знаеш, че са хората на Хаднъл? — запита Фолънсби.
— Хм, та това е мой специалитет, да разпознавам следи — отвърна Джет многозначително. — Две групи лагеруват отсреща, малко по-нататък по реката. Виждат се конете и димът.
— Ренд, ако бях водач на тази група, не бих ходил на лов за бизони там, където наблизо е Хаднъл.
— Защо не? — запита той.
— Ти не би трябвало да ме питаш. Достатъчно е само едно напомняне… Съдружникът на Хаднъл, Пийлчак, е един ловец от прерията, един…
— Хей, по дяволите, какво представлява Пийлчак — отвърна Джет и грубо завърши разговора.
VI част
На следната сутрин той вдигна хората си от леглата им още в ранно утро. Досега никога така осезателно не беше се проявявала способността му да командва.
— Кетли, ти ще се грижиш за конете — каза той кратко. — Остани отсам реката: пътят минава по другия бряг.
На жена си той даде още по-строга заповед:
— Не искам да гори огън в лагера, докато ние отсъстваме. Отваряйте си очите, жени, а ако забележите индианци или някой чужденец, бягайте в храсталака и се крийте.
После, придружен от Фолънсби и Пруит, той препусна с коня си. Ловът очевидно започваше.
Мили въпреки известен страх, че може да бъде изненадана от индианци, остана доволна като видя, че ловците на бизони изчезват. След всичко, което беше чула, деня и част от нощта тя прекара в размисъл. Набързо привърши възложените й задължения и като взе една книга и ръкоделието си, тя се измъкна от лагера и се скри в гъстия храсталак.
Бавно и предпазливо тя без особена трудност си проби път сред клоните и излезе на една хубава полянка до самата река, покрита с мека трева и цветя. Мястото й се стори прекрасно. Лагерът беше на такова разстояние, че оттам можеше да чуе всеки силен вик и в същото време мястото изглеждаше много отдалечено. Благоухание на цветя, сенчести шубраци, а високо над тях се издигаха грамадни брястове. Тук реката се разширяваше и правеше голям завой, образувайки малко езеро. На отсрещния бряг се простираше широка пясъчна ивица, горичката продължаваше и нагоре по склона до равнината горе. Мили погледна черните клони на дърветата, подобни на решетка пред светлото небе.
Наоколо пееха птички: диви канарчета, синигери, блатни дропли. Из цъфтящите храсти долиташе тихото мелодично бръмчене на рояци пчели. В подножието на храсталака леко плискаше водата. Една чапла прелетя бързо надолу по течението, крилата й лъснаха на слънцето. На завоя на реката, върху едно пясъчно островче, стърчеше сив рибар, неподвижен и втренчен във водата. Топъл, благоуханен зефир освежаваше въздуха.
Неочаквано тази мелодична и тиха игра се прекъсна от силно трополене на копита. Мили извърна глава. Рунтави фигури тичаха в тръс от равнината към горичките.
— Бизони! — извика Мили, едновременно възбудена и уплашена. Сърцето й биеше бързо. Тя прибра книгата и работата си, следвайки първоначалния си инстинкт да избяга, но скоро съобрази, че тук, на стръмния залесен склон на реката, се намира в безопасност. Тя реши да не мърда от мястото си, притули се сред един овраг от трева и цветя, откъдето наблюдаваше с широко разтворени очи и притаен дъх.
По целия хоризонт на гористия склон тя видя тъмните фигури, пръснати в групи по няколко. На около стотина метра от Мили, на отсрещния бряг, се появи първият бизон и пресече пясъка, за да пие вода от реката. Постепенно цялото стадо от подскачащи кафяви гърбове се приближаваше към Мили и тя започна да се опасява, че тези диви, рунтави, чудовищни животни ще дойдат на отсамния бряг на реката. Сега тя наистина изпита страх. Но чудното великолепие, което излъчваше тази рядка гледка я задържа. Клоните запращяха, разплиска се водата; като добитък пред корито с вода стояха на брега на реката тези чудовища с грамадни, вълнести, черни глави, когато изведнъж откъм другия бряг се чуха многократни гърмежи от тежки пушки.
— О, това са Джет и хората му! — извика тя бързо окопитена. — Те избиват животните!
Тя неволно закри лице с ръцете си и когато отново погледна, бизоните бяха излезли от реката. Размътената вода се избистряше, а облаци прах се вдигаха сред дърветата. Мили не можеше да се откъсне от мисълта за жестоката сделка на ловците и красивата невинност на плячката им. Тя престоя известно време замислена, докато пушечните изстрели непрекъснато ехтяха над равнината.
Неочаквано отново се чу гръм от храсталака на отсрещния бряг. Върбите се разклатиха, клоните се разтвориха и се появи една грамадна, черна глава на бизон. Животното дишаше тежко, кървава пяна капеше от изплезения му език, голямото му чело се люлееше насам-натам. Когато той залитна напред, Мили видя, че беше куц. Левият му преден крак беше счупен и висеше безпомощно над земята, докато той се беше устремил към водата. На лявото му рамо личеше кърваво петно.
Мили не можеше да отдели очи от нещастния бизон. Тя гледаше животното и всичко наоколо с такава яснота, която никога нямаше да забрави. Тя чу хриптящия мляскащ звук във водата, когато бизонът започна да пие жадно и на едри глътки. Бавно течащата вода се обагри в червено. Тогава той вдигна тежко глава. Гонитбата вече не го плашеше. Той изглеждаше замаян и свършен. Мили видя как очите му се извъртат, докато той се полюшваше. Бизонът умираше. Мили с ужас гледаше как накуцва във върбовия храсталак и как бавно и с пращене изчезва в клонака.
Тогава напрежението у Мили спадна, ударите на сърцето й се поуспокоиха и цялата й природа излъчваше страшна омраза срещу това унищожително дело на ловците на бизони. Изтребваше се един цял вид благородно животно заради печалбата от кожата му.
На четвъртия ден лагерът бе вдигнат. Преместиха се на двадесет мили по протежение на реката и спряха в горичката, която Мили бе забелязала още преди един час по време на пътя. На другата сутрин хората на Джет отново излязоха на лов и се върнаха чак привечер. Мили беше вече в леглото, но дочу грубите им уморени гласове.
На другия ден лагерът се вдигна отново и пътуването на юг продължи. Мили забеляза, че пейзажът до известна степен се променя, макар да запазваше общия си вид; навярно навлизаха в пустошта на обширната прерия.
Следващата сутрин тя се вслушваше в непрекъснатата стрелба, която трая до обед. Беше благодарна, че я оставяха сама и часовете минаваха бързо. Тя намираше някое място близо до лагера, където можеше да се крие, още повече, че Джет рядко забравяше да я предупреди за това. Колкото по на юг идваха, толкова повече нарастваха неговата бдителност и възбуда. От разговорите край лагерния огън Мили научи, че както броят на бизоните, така и на ловните групи непрекъснато расте. Джет следваше правилото: един ден пътуване, един ден ловуване. Пътуването през деня ставаше все по-трудно. Вече нямаше пътища по безкрайната равнина. Пороища и дълбоки бразди прорязваха прерията, така че ловците понякога бяха принудени да разтоварват и наново да натоварват колите. Май премина и настъпи горещият юни. Равнината стана широка, зелена и леко нагъната, вятърът я брулеше здраво. Ивици тъмнозелени дървета издаваха леглата на реките. Стадата от бизони започнаха да оредяват на изток от реката, покрай която вървеше групата на Джет. Нейните ловни набези се ограничаваха по западния бряг, където както научи Мили пасяха големи стада бизони.
Джет пътува два дни без спиране в южна посока, прекоси реката и тръгна по западния й бряг, докато накрая стигна до голяма река.
— Хей, момчета, ето я Ред Ривър и нашето ловно място за това лято — извика той високо.
За лагерно място той избра един кът, труден за достъп откъм равнината. Една гора от гъсти шубраци, покриваше двете страни на Ред Ривър и намиращият се в нея не можеше да види реката и равнината. Джет прекара остатъка от деня, зает с построяването на лагера. Фолънсби, който беше изпратен на разузнаване
