по течението на реката, се върна при залез-слънце.
— По дяволите, ако не видях петдесет квадратни мили, пълни с бизони — доложи той с важен тон, поглеждайки от седлото водача си.
Джет се надигна нетърпеливо.
— Това се иска. Колко групи ловци видя?
— Хм, доста, предостатъчно — каза разузнавачът с провлачения си тексаски говор. — Западно от хълма, докъдето окото вижда, димят лагерни огньове.
— Отлично. Не бихме могли да изберем по-изгодна позиция. Цялото стадо се намира в един триъгълник. Реката на юг, Стекъд Плейн на запад и на третата страна — хиляди ловци. Една клопка, истинска клопка.
— А къде са според теб индианците? — запита Фолънсби. — Тук ловните полета са на команчите, чейените, кайените и апахите. Земята и бизоните принадлежат на тях.
— По дяволите, ако се опитат да крадат, ще ги подгоним към равнината и там ще ги смажем! — отвърна Джет ядно. — Тези проклети червенокожи!
— Добре, добре. Зная твоето мнение — отвърна късо Фолънсби. — Грабежът си е грабеж и мръсотията си е мръсотия… Ама ти казвам и повтарям. Ние ще се хванем здраво за гушата.
Джет потъна за миг в тежки мисли, като крачеше насам-натам, усуквайки на пръст парче връв.
— Ако, както казват, индианците са на бойна нога, те ще изчакат, докато ловните групи съберат голям запас от кожи, и тогава ще започнат войната — хитро пламъче блесна в очите му.
— Така е — потвърди Фолънсби.
— А ако ни нападнат отзад, за да ни ограбят, ще ги усетим по вятъра отрано, нали? — продължи Джет.
— Добра позиция, вярно. Ловци на изток и запад, а нататък — милиони бизони. Не биха могли да ни нападнат ненадейно.
— Е, та какво те човърка още? — изръмжа Джет.
— Нищо. Исках да се изяснят някои работи. По главното се разбрахме. И още едно. Колкото по-скоро хвърлим мрежата си, толкова по-добре!
Джет отвърна на това с многозначително кимване и се зае с работата си. Фолънсби слезе от коня и го разседла. Скоро след това госпожа Джет извика за вечеря.
В този лагер Мили загуби досегашната си спалня във фургона, чиято липса тя първоначално силно усещаше. Фургонът, който стърчеше доста високо над земята, предлагаше по-добра защита и повече удобства. Джет обаче нареди да се махнат колелата му, а лененото чергило постави настрана от главния лагер, за да служи за палатка. Мили загрижено се размисли върху смисъла на тази мярка и се питаше защо отделиха къщичката й на няколко метра от другите палатки. Може би това нововъведение искаше госпожа Джет и в такъв случай Мили би я поздравила. Тя обаче посрещаше с подозрение всяка стъпка на водача.
Когато Мили влезе в импровизираната си палатка, забеляза, че тя има някои преимущества. Можеше здраво да завързва шнуровете на двете врати, което не беше възможно, докато чергилото беше на фургона. Тя разстла леглото си, приготви се за спане, разопакова дрехите си и ги закачи по стените на палатката. Бедният й гардероб дрехи при новата обстановка й се видя в по-сносен вид. Той би могъл да бъде и по-лош. Без сапуни, кърпи, без чантата й с шевните принадлежности, без огледалото и книгите й лагерният живот в прерията би бил за нея само мъчно поносимо изпитание.
Когато тя излезе отново навън, лъчите на залязващото слънце бяха все още силни и ярки. Мили разгледа околността. Между лагера и реката се простираше гъсталак, подобен на джунгла. Джет и хората му бяха увлечени в тихо съвещание, забравили за момент своите пушки, снаряжения и муниции. Госпожа Джет седеше пред палатката си — жалка меланхолична фигура. Мили поиска да се раздвижи. Тя взе да се разхожда из лагера. Никой не й обръщаше внимание. Действително, откакто стигнаха в областта на бизоните, тя бе напълно изоставена, за което благодареше от сърце на бога.
Лятото настъпи в Северен Тексас и въздухът се изпълни с обезсилваща горещина. На едно сенчесто място Мили намери закъснели пролетни цветя. Изворче клокочеше изпод един храсталак и когато тя прегази водата, жаби заскачаха из мочура. По клоните на дърветата напевно гугукаха диви гълъби. Мили намери пътека, която изглежда водеше направо към равнината. Тя тръгна боязливо по нея. Джет не я извика и окуражена от неговото мълчание, тя продължи да върви. Склонът беше покрит с гъста гора. Сърцето й започна да бие ускорено и тя задиша по-свободно. Почувства как стихналата й кръв отново се събужда от примамливия зов на природата. Над черните стъбла на дърветата гореше жаркото небе. Тя искаше да види голямото стадо бизони.
Така, обзета от желанието си, тя стигна до края на гората и спря, за да хвърли поглед в далечината. Чудесна зелена равнина се простираше, леко наклонена към западния хоризонт. Никакво животно не се виждаше. Бавно избледняваха великолепните багри на залязващото слънце. Дали онова там в далечния хоризонт е някакъв плосък, сиво-пурпурен облак или верига високопланински върхове?
Мили се стресна от тропота на препускащ кон. Бързо се извърна и видя наблизо един чужд ездач — той беше изскочил от завоя на стръмната горичка.
Като се отдръпна назад няколко крачки, тя имаше намерение да се измъкне към лагера. Ездачът обаче я забеляза. Той бързо дойде до нея, докато тя се оттегляше, и с вик на изненада скочи от седлото.
— Мили! — в тона на гласа му имаше същото учудване, както и в очите му.
— О, това сте вие! — извика Мили напълно объркана и инстинктивно се затича към него.
— Мили! Какво щастие — аз бях загубил всяка надежда да ви видя още веднъж — каза той, като опита да хване ръцете й.
— Том Доун! — тя чувстваше, че горещата кръв пари по страните й. Смутена, уплашена и обладана от неудържима радост тя отстъпи крачка назад. Щастливите му очи задържаха погледа й, въпреки опитите й да го отклони. Променил ли се е той? Лицето му беше по-сухо, по-тъмно, бронзово червено, докато по-рано беше светло.
— Разбира се, Том Доун — отвърна радостно той. — Значи вие си спомняте за мен?
— Спомням? — заекна безпомощно тя. — Аз, аз… Едно силно „хей!“ долетя откъм подножието на горичката и я прекъсна — това беше гласът на Джет, който викаше от лагера.
— Джет! — бързо прошепна тя. — Той не бива да ви види!
— Тичайте бързо! Имате време, той е доста далече — отвърна Доун.
— Да, да — аз трябва да вървя.
— Чуйте — само една секунда — пошепна той и я последва, като я хвана за ръка. — Хаднъловият лагер е нагоре по реката, само на няколко мили оттук. Аз живея там, както знаете. Елате тази вечер тук, щом изгрее луната…
— Тук — през нощта? — прошепна Мили трепереща.
— Да. Щом луната изгрее. Обещайте ми! — молеше се той.
— Ще дойда.
— Не се страхувайте от нищо. Аз ще ви чакам тук, на това място. Сега бързайте в лагера, не бива да се издавате!
После той й хвърли сияещ и решителен поглед и се отдалечи, водейки коня си по меката трева.
Мили се обърна, тръгна през горичката, обхваната от замайваща възбуда. Лагерът беше на по-далечно разстояние, отколкото предполагаше тя, а на някои места пътят изискваше повече предпазливост и внимание. Изглежда, че Джет не идваше насреща й. В течение на няколко минути тя се съвзе от смущението си. Отблясък от лагерния огън проблясваше през дърветата и сочеше пътя. Тя притаи в себе си всички чувства и мисли за срещата си с Том Доун. Трябваше да бърза към лагера, за да смекчи гнева на Джет. Пълен мрак беше настъпил, когато тя приближи с леки стъпки лагера. Джет беше край огъня при хората си.
— Къде беше? — запита той грубо.
— Разходих се малко сред дърветата — отвърна тя безгрижно.
