— Защо не отговори на вика ми?
— Мислиш ли, че всеки трябва да вземе да се провиква, щом ти започнеш?
— Ха, ха, ха! — се изсмя Фолънсби и мушна Пруит в ребрата.
— Охо! — продължи Джет очевидно успокоен. — Щом се мръкне, трябва да си лягаш…
Мили прецени, че положението беше в нейна полза. Тя не искаше часовете преди вечеря да се различават с нещо от тия на други вечери и затова постоя известно време на края на светлия кръг, наблюдавайки огъня, след това отиде при мивката и пи малко вода. После се упъти към палатката си. Какво щастие, че тя беше по-настрана!
Мили се хвърли в леглото си. Още миг тя удържа своето самообладание въпреки прекомерното напрежение. Тогава изведнъж коленете й се разтрепериха. Тук, в тъмната палатката, тя беше на сигурно място. Мисълта за Джет и за хората му вече изобщо не я занимаваше.
— О! Какво се случи? Какво направих? Какво ще правя сега? — си шепнеше тя.
Обзеха я нежни, замайващи спомени. Тя трябваше да се бори с чувствата си, за да може спокойно да размисли. Верният инстинкт я поведе към гората. Том Доун! Тя го срещна, говори с него и дори се съгласи да се срещнат, щом изгрее луната.
Нощта, тишината и тъмнината не можеха вече да облекчат Мили, тя изпитваше мъките на току-що събудената любов. Хиляди мисли изпълваха главата й, сърцето й се раздираше от множество чувства и не забеляза как минаха часовете.
После тъмнината в палатката й се разсея и по платното замърдаха сенките на клатушкащите се листа от дърветата. Тя разбра, че луната беше изгряла. Когато се вслуша във външната тишина, цялото й тяло затрепери. В лагера беше тихо. Кога бяха си легнали мъжете да спят? Мъртвата тишина се нарушаваше само от бръмчене на насекоми и лекото шумолене на вятъра. Тя надникна навън през повдигнатия край на платното. Сребърното сияние сред дърветата беше от изгряващата луна. И докато Мили се ослушваше, обхваната от трептяща възбуда, един блестящ светъл кръг изскочи бавно на небето. Хубавата луна вече светеше сред черните клони на дърветата.
— Време е да вървя — прошепна си тя и по гърба й полазиха студени тръпки. Тя съзнаваше каква опасност поема върху себе си, но не се страхуваше. Ако вторият й баща я хванеше при тази нощна среща с любимия, щеше да я набие жестоко, дори можеше да я убие. Но нищо не можеше да спре Мили да иде при любимия си.
Тя изпълзя предпазливо на ръце и колене вън от палатката си, минавайки по сенките. В лагерния огън още светеше една цепеница. Тя видя бледото очертание на палатките и изостреният й слух долови тежкото дишане на един от спящите. Най-сетне тя се изправи и безшумно се измъкна от лагера, като всичко, с изключение на блещукащия огън, изчезна от погледа й. После тя зави по пътеката, която водеше към склона.
Премина и нервният страх от евентуалното — залавяне, като остави в нея една неопределена възбуда. Тя не знаеше къде да търси пътеката, помнеше само, че почваше в началото на стръмнината зад лагера. Тя ще я намери. Колко големи и черни са брястовете! Сенките гъсто се диплеха, само тук-там блестяха лунни петна. Слаб шум от леки стъпки я накара да спре. Пулсът й започна да бие учестено. Изглежда, че някакво животно с тихи стъпки изчезна в тъмнината. Мили закрачи с облекчение и затърси пътеката, като се взираше пред краката си. Тя си спомни извивката към изворчето, което се намираше на изток, и зави опипом в тъмното в тази посока. Щом кракът й стъпи върху пътеката, сърцето й заби още по-учестено. С бързи стъпки тя изкачи стръмнината, където сенките под дърветата станаха избледняха. После тя мина под един дълъг свод, където сянката — вървеше пред нея. Най-после достигна равното място, а оттам на няколко крачки беше краят на гората. Ясно се открояваха черните стъблата на дърветата по широката, осветена от луната равнина. Мили бързо закрачи натам, несъзнателно тласкана към „него“, мрачни бяха предчувствията й, сладки — опасенията й. Последните няколко метра тя измина тичешком.
Щом стигна до светлата линия, тя се огледа на всички страни и почувства значението на мига. Той единствен й беше приятел. Но къде се бави? Дали не беше идвал по-рано? Ако той не… Но ето, по осветената от луната равнина се плъзна висока, тъмна фигура.
Тих, енергичен глас: „Мили!“ Той отиде при нея, като я дръпна назад в сянката.
Самообладанието на Мили и решителността на волята й, които я доведоха дотук, отстъпиха място на внезапна слабост. Неговият глас, неговата близост, неговият допир я промениха неусетно. Тя отчаяно се опитваше да удържи решението си да бъде по-различна, отколкото при предишната си среща в тази гора.
— Помислих, че няма да дойдете — каза той.
— Закъснях ли? — запита тя.
— Все едно, щом сте вече тук.
Тя леко го отблъсна назад, но той я взе в обятията си.
— О, не бива.
— Защо, какво има? — запита той с внезапна загриженост.
Мили се беше облегнала на Том, трепереща в обятията му. В отмалата на сладката мъка той подхвана с ръка брадичката й, като повдигна лицето й към светлината, за да може да вижда очите й.
— Скъпа, погледнете ме — каза той, като леко я разтърси. — Знаете ли какво мисля?
Мили имаше чувството, че потъва. Последният остатък от сили и кураж у нея беше изчезнал. Тя трябваше да го погледне й в тъмнината на дърветата видя проблясващите му очи.
— Как да зная, вие нищо не сте ми казали — прошепна тя на пресекулки.
— Аз те обичам — това е всичко! — извика той. — Трябват ли прекалено много думи за това?
По-късно, когато те стояха седнали на един дънер, когато ръката му обгръщаше раменете й, Мили му разправи историята на своя живот. Бедност и неволя в детинството й, бързо рухнали надежди и идеали през училищното време и накрая последните мъчителни месеци.
— Бедничката! Ние сме родени един за друг — отвърна той и накъсо й описа своя живот. Също изпълнен с неволи, разочарования и редки проблясъци на щастие. Очевидно не му беше леко да признае, че баща му е бил партизанин при Куентрил.
— Чувствал съм се винаги роден за фермер — заключи той. — И отдавна мечтая за едно хубаво ранчо, което ще бъде моя собственост. Аз ще го спечеля. Мили, аз печеля пари, много пари — кожите на бизоните ще ме направят много богат. А всичко ще бъде двойно по-хубаво, ако ти бъдеш до мен.
Мили сподели неговото въодушевление и нямаше кураж да говори за отвращението си от кървавата сделка с лова на бизони и за страха й от Джет. За първи път в живота си тя се наслаждаваше на едно безоблачно щастие.
Нощните часове минаваха, високо от небето блестеше сребристата пълна месечина и заливаше равнината със светлината си. Някъде далече койоти надаваха острия си вой. От течението на реката долетя глухо виене на вълк. Бухал изкряска плачливо. Всички тази животни, цялата тази красота се стори на Мили част от преобразения й живот.
— Хайде, ти трябва да се върнеш вече в лагера — каза накрай Доун.
— Ах — трябва?… А ако не те видя вече! — шепнеше тя.
— Искаш да ме измъчваш със своите собствени мисли? — целувката му я накара да замлъкне. — Утре вечер, щом вашите заспят, ще бъдеш ли тук? — запита той.
— Да.
— Хайде сега. Ще стане много късно. Ти върви напред, аз ще те придружа, докъдето може.
Щом белите палатки се мярнаха между дърветата, той се раздели с нея и изчезна безшумно в тъмната на гората. Мили стигна предпазливо до палатката си и притвори здраво след себе си платнището. Сърцето й беше пълно, чувствата й радостни. Безсънна, тя легна на леглото си и почувства благодарност за този преобразен свят, за щастието, което не искаше никога губи и което сякаш беше отговор на молитвите, които отправяше към небето в своето детство.
VII част
На следната сутрин, когато Мили отиде при лагерния огън, мъжете бяха вече изчезнали. Тя яде толкова малко, че госпожа Джет забеляза липсата на обичайния й апетит.
