— Болна ли си? — запита тя с известна загриженост.
— Не, просто не ми се яде — отвърна Мили.
— Страните ти са червени — изглежда, че те тресе — нейните светли, изпитателни очи шареха по лицето на Мили. — Искаш ли да ти дам едно хапче?
— Благодаря. Не. Чувствам се отлично — възрази Мили.
Но въпреки спокойния си глас, тя с досада почувства, че подозрителна горещина преминава по зачервените й страни. Не беше лесно да бъде измамена тази жена. Мили се зае с двойно по-голямо усърдие да върши дневната си работа и после се оттегли в палатката си.
Отново я очакваха безкрайните часове. Колко време, колко много време имаше до изгряването на луната! Тя не можеше нито да шие, нито да чете. Стоеше с отпуснати неподвижно ръце и мечтаеше…
Утрото беше тихо и топло, не тъй горещо, както през другите дни, защото леки облаци покриваха небето. Дивите канарчета, които бяха още призори бяха разбудили Мили, бяха отлетели някъде и наоколо цареше пълна тишина. Но от далече, откъм другия бряг на реката, се долови ехото на пушечни гърмежи. Те изпукваха неравномерно, но между тях рядко настъпваше пауза. Понякога в далечината започваше залп, усилващ се в началото, който после постепенно затихваше.
— При всеки гърмеж пада по някой нещастен бизон, мъртъв или смъртно ранен, като големия, осакатен бик, който видях! — си каза Мили, изпълнена с искрено възмущение. — Проклета идея — Том да стане богат, като избива невинни бизони…
В този момент в ушите й прозвуча тихо бумтене, подобно на ехо от далечни гръмотевици. Първоначално тя помисли, че на Стекъд Плейн се разразява буря, но тътнежът звучеше монотонно и постоянно. Изненадана, тя наостри уши. Продължително, тъпо гърмене! Какво ли може да бъде това? Бяха й разправяли за гърмящия шум при земетресението и за миг тя почувства лек страх от тази тайнствена, непозната стихия в недрата на земята. Но изведнъж тя разбра откъде идеше този шум.
„Гърмящото стадо!“ — извика тя с удивление и ужас. Така го беше нарекъл Джет…
Мили премина през лагера, потърси някое тихо убежище в гората и на няколко пъти потисна желанието си да тръгне по познатата вече пътека. Но накрая тя отстъпи на това желание, отиде до края на гората и се загледа в далечната зеленина. Нищо не помръдваше.
Пушечните гърмежи се чуваха все така отдалече, както и преди.
Мили се огледа: близо до нея се намираше дърво с ниски, извити клони. Тя бързо се покатери по клоните по-нагоре, за да може да види какво става в далечината, как изглежда ловът на бизони. Но още преди да намери удобно място за наблюдение, внезапно чу отдолу силен тропот. Някой яздеше насам. Гъстият листак й пречеше да вижда добре надолу, но едновременно я предпазваше от любопитното око. Тя се намираше на около десет метра над земята, здраво прегърнала стъблото на дървото, и за да осигури равновесието си, се прилепи плътно до най-близките клони. Чужди ездачи. Естествено, тя помисли, че са някои ловци на бизони. Скоро след това тя едва различи през мрежата от клони бавно идващите фигури. Те пристигаха от северна посока, очевидно са яздели по течението на реката. Мили се смути, когато те слязоха и поведоха конете за поводите, защото едва тогава тя видя, че това са войници.
— Господин капитан — каза един от тях. — Там долу има чудесно изворче! Да пийнем ли по глътка студена вода? Хей, един от вас да вземе няколко походни шишета и да ги напълни на изворчето. Пътеката води право към него.
Един от шестимата войници слезе от коня, събра походните манерки на другарите си и тръгна нататък.
— Елсуърт, познаваш ли тази местност от Ред Ривър? — подхвана друг глас.
— Донякъде, макар че сме доста надолу — беше отговорът. — Обаче тук е рай в сравнение със Стекъд Плейн. Това мога да ви кажа.
— Хм, аз мисля, че сме тръгнали напразно — каза трети, очевидно офицер. Той беше слязъл от коня си и беше седнал на тревата край едно дърво. Като свали шапката си, той откри хубавото си, мъжествено, обгоряло от слънцето лице с едва поникнала брада. — Ние никога не ще можем да убедим тези ловци на кожи да отидат във форта, когато индианците предприемат бойните си походи.
— Вярно. Обаче можем да ги склоним да изпратят жените си на по-сигурно място. Някои глупаци са довели жените. Що се отнася до мен, с удоволствие бих гледал как ловците поставят индианците натясно. Те може би ще успеят в това, което на нас, войниците, не ни се удава — да напердашат червенокожите.
— Не разбра ли, че полковникът не иска да чуе за такива неща? — каза офицерът с усмивка.
— Не ме е грижа. Няма да обеля зъб. Гледам си добре разузнаването, както добре знаете… Но едно е сигурно: индианците няма да се махнат, докато има още живи бизони, плячкосване — и после те изчезват в тази дяволска дупка — Стекъд Плейн!
— Бас хващам, че историите ще започнат преди края на лятото.
— Много вероятно. И тогава ще има с какво да запомните този поход — каза другият заплашително.
Скоро след това се върна войникът с походните манерки и бе посрещнат с радостни възгласи.
— Там долу има лагер, сър — каза войникът.
— Група ловци на бизони, нали?
— Да. Имат три коли.
— Запита ли чия група е?
— Нямаше никой в лагера, сър.
Офицерът стана, избърса потното си лице и се качи на коня си.
— По дяволите цялата история. Старият ясно нареди: да хванем крадците на кожи. Как, за бога, ще откриеш крадците в тази навалица, а?
— Не можем, господин капитан — отвърна решително разузнавачът. Това трябва да направят самите ловци. Освен това, както вече казах, те са упорити момчета и едно разнородно общество. Бивши войници, авантюристи, въстаници, новаци, ловци, пионери, които търсят нова земя, фермери, които искат да спечелят пари за някой чифлик. Както се вижда, в по-голямата си част те са честни момчета. Целият този лов на кожи до известна степен наподобява треската за злато, разбира се, в по-малки мащаби. Миналото лято и есен крадците направиха целия Пфаненстил несигурен, няколко от тия типове бяха хванати и обесени. Това лято те ще имат още по-богата и по-лесна плячка. Нека не забравяме индианските нападения, чрез които те заличават своите следи! Как да ги хване човек, като не може да ги свари на местопрестъплението?
— Ти мислиш, че те приписват мръсните си дела на индианците?
— Разбира се! — отвърна Елсуърт.
— Аз мисля, че злодеянията се приписват на индианците, но се вършат от бели хора.
— Каза ли това на полковника?
— Да, но той не искаше да чуе. Той мрази индианците, защото носи в тялото си някакъв куршум от тях. Предпочита прерията да гъмжи от бели негодници, отколкото от индианци.
— Хм! — измърмори офицерът, качи се на седлото и поведе войниците по края на гората.
Мили почака известно време, смъкна се от скривалището си и щом стигна до земята, затича из гората, като забави крачките си едва когато видя лагера. Тя се мушна в палатката си и легна да си почине и да размисли. Твърде много бяха нещата, върху които трябваше да разсъждава. Разговорът между разузнавача и неговия офицер породи сериозни опасения в душата й. Дали особеното държане на нейния втори баща няма някаква връзка с чутото? При тази мисъл страните й почервеняха от срам. Не. Неговата ревност го подтикна да я отделя от другите ловци, желанието му да бъде скрита от погледите на чуждите мъже.
Имаше нещо неясно, нещо постоянно събуждаше подозрения в нея. Но по-мъчително от мисълта за ревността на втория й баща беше подозрението, че той би могъл да бъде един от крадците на кожи. Подозрения. Но тя ще си отваря очите и ушите в бъдеще, ще подслушва, ако трябва, ще използва цялата си проницателност, за да разбере дали той върши нередни неща.
