погрижи в района да няма полицаи, за да не подплашат Кондора. Това устройваше Уедърби много добре. Той даде знак на Врабец IV да излезе от колата. Те се облегнаха на нея, така че отдалеч да се вижда, че са сами. А после, като всеки добър ловец, който поставя клопка, той изпразни главата си от всяка мисъл, за да се концентрира върху усещанията си.
Малкълм ги видя, преди те да разберат, че е пристигнал. Разгледа ги много внимателно от разстояние около шестдесет крачки. С усилие сдържаше кихавиците си, но все пак успя да запази тишина. След като се убеди, че са сами, той пристъпи иззад телефонния стълб срещу тях. С всяка крачка облекчението го обхващаше все по-силно.
Уедърби го забеляза веднага. Той се дръпна от колата, готов да действа. Държеше да бъде абсолютно сигурен, а при изстрел със заглушител от шестдесет крачки няма стопроцентови гаранции. Искаше да бъде по-далеч и от Врабец IV. Всеки по реда си, помисли си той.
Малкълм го разпозна, когато бе на двадесет и пет крачки от двамата мъже — пет крачки преди Уедърби да предвиди, че се кани да предприеме нещо. В главата му изведнъж се появи една картина — мъж в синя лимузина, паркирана почти пред сградата на дружеството в сутрешния дъжд. Човекът от колата и единият от мъжете пред него бяха едно и също лице. Нещо не беше наред, никак не беше наред. Малкълм спря, а после бавно взе да отстъпва. Почти без да съзнава какво прави, той посегна към пистолета на колана си.
Уедърби също разбра, че нещо не е наред. Жертвата неочаквано бе спряла малко преди капанът да щракне, и сега бягаше, а навярно се готвеше и да се отбранява. Неочакваните действия на Малкълм принудиха Уедърби да изостави първоначалните си планове и да постъпи според новосъздалата се ситуация. Докато вадеше бързо собственото си оръжие, пред погледа му за малко попадна Врабец IV — замръзнал от ужас и удивление. Плашливият инструктор все още не представляваше заплаха.
На Уедърби неведнъж му се бе налагало да действа бързо в многобройните ситуации, в които бе изпадал през живота си. Цевта на пистолета на Малкълм току-що бе минала над колана му, когато Уедърби стреля.
Пистолетът е добро оръжие, но при бойни условия може да създаде затруднения дори на един опитен ветеран. Трудностите нарастват още повече, ако е снабден и със заглушител, тъй като той дава възможност на стрелящия да действа безшумно, но намалява точността. Тежестта в края на цевта е непривична за стрелеца и се налага да бъде компенсирана от ръката му. В балистично отношение заглушителят забавя скоростта на куршума и може да промени траекторията му. Пистолетът със заглушител е неудобен и затруднява бързата стрелба.
Всички тези фактори бяха срещу Уедърби. Ако не беше избрал пистолет със заглушител — въпреки че отстъплението на жертвата му също го принуди да спре за малко, докато реши какво да прави, — нямаше да има престрелка. В настоящия случай обаче размерите на пистолета забавиха движенията му. В желанието си да навакса загубата на време той не се прицели точно. Ветеранът убиец се опита да изпълни трудния, но фатален изстрел в главата, ала се прицели твърде високо. Части от секундата след тихото „пльок“ тежко парче олово мина през косата на Малкълм край лявото му ухо и с пищене потъна в Потомак.
Малкълм бе стрелял с пистолет само веднъж в живота си. Оръжието беше на един приятел — двадесет и две калибров модел за стрелба по мишена. Нито един от петте куршума не бе улучил бягащата катеричка. Той стреля от кръста с пистолета на госпожа Ръсел и ехото от гърмежа го оглуши, преди да е разбрал, че е натиснал спусъка.
Когато човек е прострелян от „Магнум-357“, той не се хваща за малката червена дупчица на тялото си и не се отпуска бавно на земята, а се сгромолясва. При разстояние двадесет и пет крачки впечатлението е все едно, че го е ударил камион. Куршумът раздроби лявото бедро на Уедърби. От силата на удара голяма част от крака му се разлетя из уличката, тялото му подскочи във въздуха и той падна по лице на пътя.
Врабец IV гледаше Малкълм, без да може да повярва на очите си. Малкълм се извърна бавно към дребничкия инструктор и насочи пистолета си към треперещия му стомах.
— Той е от тях! — Малкълм се задъхваше, въпреки че не бе приложил никакво усилие. — Той е от тях! — Малкълм бавно започна да се оттегля от онемелия инструктор. Когато стигна до края на уличката, той се обърна и побягна.
Уедърби изстена и се опита да преодолее шока от раната. Още не усещаше болка. Той беше твърд човек, но трябваше да събере всичките си сили, за да вдигне ръката си. Неизвестно как не беше изпуснал пистолета. Мозъкът му като по чудо продължаваше да работи. Много внимателно се прицели и стреля. Отново се чу „пльок“ и куршумът се удари в стената на театъра, като преди това разкъса гърлото на Врабец IV, инструктор по правителствените процедури, съпруг и баща на четири деца. Странно чувство на въодушевление изпълни Уедърби, когато видя как тялото се отпусна върху колата. Въпреки всичко не бе мъртъв, Кондора отново бе изчезнал, а специалистите по балистика нямаше да намерят куршуми, по които да определят кой по кого е стрелял. Все още имаше надежда. Уедърби изпадна в безсъзнание.
Двамата мъже бяха намерени от една полицейска кола. Мина доста време, преди полицаите да се отзоват на обаждането на един уплашен собственик на магазин, но всички от участъците в Джорджтаун бяха изпратени да проверят сведението, че в града е забелязан снайперист. Оказа се, че сигналът е бил подаден от някакъв смахнат.
Малкълм измина четири пресечки тичешком, преди да осъзнае, че привлича вниманието на минувачите. Той намали темпото, зави на няколко пъти и спря едно такси, което отиваше към центъра на Вашингтон.
Мили Божичко, помисли си Малкълм, той беше от тях. Той бе от тях. В управлението, изглежда, не са знаели. Трябва да намери телефон. Трябва да се обади… Обхвана го страх. Да предположим, просто ей така, че мъжът в уличката не е единственият двоен агент. И човекът, който го е изпратил, е знаел, че е такъв? Да предположим, че човекът от другата страна на „горещия телефон“ също е двоен агент.
Малкълм изостави предположенията, за да се заеме с по-неотложния проблем — собственото си оцеляване. Не би се осмелил да се обади, преди добре да е обмислил нещата. А те ще го търсят. Те сигурно са започнали да го търсят още преди престрелката, него, единствения оцелял от тяхната секция. Те… Но той не беше единствен! Мисълта се втурна в главата му. Той не беше единственият оцелял от тяхната секция! Хайдегер! Хайдегер е болен и си е вкъщи, болен вкъщи! Малкълм прерови паметта си. Адресът, какъв адрес беше споменал Хайдегер? Малкълм бе чул Хайдегер да казва на доктор Лапе, че живее… на „Маунт Ройъл Армс“!
Малкълм обясни затруднението си на шофьора. Отивал да вземе едно момиче, което не е виждал, но забравил адреса. Знаел само, че живее на „Маунт Ройъл Армс“. Шофьорът, винаги готов да помогне на младите влюбени, се обади на диспечера си, който му даде адреса в северозападната част на града. Когато шофьорът го остави пред старата сграда, Малкълм му даде един долар бакшиш.
Етикетчето с името на Хайдегер бе залепено срещу номер 413. Малкълм позвъни по уредбата. Не се разнесе, никакво бръмчене и никой не се обади по домофона. Докато отново натискаше звънеца, в главата му се оформи едно неприятно, но логично предположение. Най-накрая той натисна три други бутона. И като не получи отговор, натисна цялата редица. Претоварената уредба изпращя и той извика: „Специална пратка!“ Чу бръмченето на вратата и се втурна вътре.
Когато почука на номер 413, никой не му отвори, но по това време той вече не очакваше да му отворят. Малкълм се отпусна на колене и огледа ключалката. Ако не грешеше, вратата бе заключена е най- обикновена ключалка с пружинен механизъм. В десетките книги, които бе изчел, и в безбройните филми героят използва парченце твърда пластмаса и за броени секунди заключената врата се отваря. Пластмаса — къде би могъл да намери парче твърда пластмаса? След като няколко минути нервно претърсва джобовете си, той отвори портфейла си и извади ламинирания си пропуск от ЦРУ. Картата удостоверяваше, че Малкълм е служещ в компанията „Тентрекс Индъстрис“, и съдържаше съответната информация за външния му вид и самоличността му. Малкълм винаги си бе харесвал двете снимки — едната в профил, а другата в анфас.
В продължение на двадесет минути Малкълм киха, сумтя, натиска, дърпа, раздрусва, моли, заплашва и накрая блъска по вратата с пропуска си. Най-после покривният слой на пропуска се отлепи и той падна през дупката в заключената стая.
Безсилието отстъпи място на яд. Малкълм даде почивка на изтръпналите си колене и се изправи. След като никой до този момент не се поинтересува какво става, помисли си той, още малко шум едва ли ще промени особено нещата. Подпомаган от гнева, страховете и безсилието, които бе изпитал през този ден, Малкълм ритна с крак вратата. Ключалките и вратите на „Маунт Ройъл Армс“ не са от най-добро качество.
