Управата е склонна да вземе евтин наем и всичко в сградата говори за това. Вратата на 413 се разтвори, отскочи и бе хваната на връщане от Малкълм. Той я затвори много по-тихо, отколкото я бе отворил. После вдигна картата си от пода и се отправи през стаята към леглото и това, което лежеше в него.

Тъй като не са имали време за преструвки, те не се бяха церемонили особено с Хайдегер. Ако Малкълм бе повдигнал горнището на пижамата му, щеше да види следата, която остава при удар с юмрук, когато на естественото посиняване на жертвата попречи смъртта. Лицето на трупа бе почерняло — състояние, предизвикано между другото и от удушаване. В стаята вонеше от неконтролируемото изхождане на трупа.

Малкълм гледаше тялото, което бе започнало да се подува. Познанията му по органична химия бяха съвсем слаби, но достатъчни, за да знае, че подобна степен на разлагане не се достига за един-два часа. Следователно Хайдегер е бил убит преди другите. „Те“ са дошли тук не след като са открили, че не е на работа, а преди да нападнат сградата. Малкълм не го разбираше.

Десният ръкав на пижамата на Хайдегер лежеше на пода. Малкълм си помисли, че боричкането едва ли е причина за откъсването му. Той дръпна завивките и огледа ръката на Хайдегер. От вътрешната страна на лакътя му откри малка синина като от ухапването на някакво насекомо. Или, каза си той, като си припомни посещенията си в студентската здравна служба, като убождане от несръчно вкарана игла. Те са го натъпкали с нещо, вероятно, за да го накарат да се разприказва. За какво? Нямаше ни най-малка представа. Той започна да претърсва стаята, но внезапно се сети за отпечатъците. Извади носната си кърпичка от джоба и изтри всичко, до което си спомняше, че се е докосвал, включително външната страна на вратата. На разхвърляната тоалетка намери чифт хандбал-ни ръкавици. Бяха му малки, но поне покриваха пръстите му.

След чекмеджетата на бюрото претърси шкафа за дрехи. На горния рафт намери плик, пълен с банкноти от по петдесет и сто долара. Без да ги брои, прецени, че в плика има поне десет хиляди долара.

Той седна на отрупания с дрехи стол. Нищо не разбираше. Един бивш алкохолик и счетоводител, който обичаше да изнася лекции за предимствата на взаимоспомагателните фондове, човек, който се страхуваше от уличните нападатели, държи всичките си пари в шкафа за дрехи. В това нямаше логика. Той погледна към трупа. Е, във всеки случай, помисли си той, тези пари вече не му трябват. Малкълм пъхна плика в панталона си. След като се огледа набързо, той предпазливо отвори вратата, слезе по стълбите и хвана на ъгъла автобус към центъра.

Малкълм разбираше, че първата му грижа е да се изплъзне от преследвачите си. В този момент по дирите му имаше поне две групи от „тях“: Управлението и групата, която бе нападнала дружеството. Те всички знаеха как изглежда, следователно първо трябваше да промени външния си вид.

На табелата пред бръснарския салон пишеше: „Тук не се чака!“ — и поне веднъж рекламата отговаряше точно на рекламираната стока. Малкълм си свали якето обърнат към стената. Той мушна оръжието под него, преди да седне на стола. През цялото време, докато го подстригваха, погледът му не се отдели от якето.

— Какво ще желаете, млади човече? — Посивяващият бръснар щракна радостно с ножиците.

Малкълм не почувства нито капка съжаление. Разбираше какво огромно значение може да има едно подстригване.

— Къса пострижка, почти войнишка, но все пак косата ми да не стърчи.

— Ами че това е доста голяма промяна. — Бръснарят включи електрическата машинка за стригане.

— Аха.

— А интересувате ли се от бейзбол, млади човече? Аз пък съм истински запалянко. Днеска четох в „Пост“ една статия за „Скорците“ и пролетните тренировки и според предвижданията на онзи човек…

След като го подстригаха, Малкълм се погледна в огледалото. Не беше виждал това лице от пет години.

Следващата спирка по пътя му бе „Всичко при Съни“. Малкълм разбираше, че в основата на добрата дегизировка е подходящият тип поведение, но и добрите реквизити също са безценни. Той прерови целия магазин и намери едно старо военно яке с непокътнати етикети, което горе-долу му ставаше. Над левия джоб бе изписано името „Евънс“. На лявото рамо имаше трицветен орел и надпис със златни букви на черен фон „Въздушнодесантни части“. Малкълм току-що се бе превърнал във ветеран от 101 въздушнодесантна дивизия. Той си купи чифт сини джинси и парашутистки ботуши („15 долара, гаранции, че са участвали в бойни действия във Виетнам“) и се преоблече. Купи си и бельо, един евтин пуловер, черни шофьорски ръкавици, чорапи, самобръсначка и четка за зъби. Когато излезе от магазина с пакета под мишница, той си представи, че в задника му е натикан бастун. Походката му стана твърда и решителна. Той оглеждаше наперено всяко момиче, покрай което минаваше. След пет пресечки усети нужда от почивка и влезе в един от безбройните „Хот Шоп“-ресторанти на Вашингтон.

— Мога ли да получа чаша кафе?

Сервитьорката не реагира по никакъв начин на новопридобития южняшки акцент на Малкълм. Тя му донесе кафето. Малкълм се опита да се отпусне и да помисли.

В съседното сепаре седяха две момичета. По стар навик той се заслуша в разговора им.

— Значи никъде няма да ходиш през почивката?

— Не, просто ще си остана вкъщи. Две седмици не смятам с никого да се виждам.

— Ще се побъркаш.

— Може би, но не се опитвай да ми се обадиш, за да разбереш как съм, защото сигурно дори няма да вдигам телефона.

Другото момиче се засмя.

— А ако се обажда някое мъжище, което копнее за компанията ти?

Приятелката й презрително изсумтя.

— Ще му се наложи да почака две седмици. Смятам да си почина.

— Е, хубаво, животът си е твой. Сигурна ли си, че не искаш да вечеряме заедно довечера?

— Да, но ти благодаря, Ан. Просто ще си допия кафето, отивам си вкъщи и от този момент нататък две седмици за никъде няма да бързам.

— Добре, Уенди, приятно прекарване.

Нечии бедра изскърцаха по изкуствената кожа. Момичето на име Ан тръгна към вратата и мина точно край Малкълм. Той успя да види чифт невероятни крака, руса коса и решителен профил, преди тя да се скрие в тълпата. Малкълм седеше тихичко на мястото си, подсмърчаше от време на време и се чувстваше ужасно нервен, тъй като най-после бе намерил отговора на въпроса къде да се подслони.

Допиването на кафето отне на момичето, наречено Уенди, пет минути. Когато си тръгваше, тя дори не погледна мъжа, който седеше зад нея. Едва ли би видяла нещо, тъй като лицето му бе скрито зад менюто. Веднага щом тя плати и излезе през вратата, Малкълм я последва. Пътем той хвърли парите си на бара.

Докато вървеше зад нея, успя да види само, че е висока и слаба, но не болезнено слаба като Тамата, и има къса черна коса и горе-долу сносни крака. Господи, помисли си той, защо не беше блондинката? На Малкълм продължи да му върви — колата на момичето бе паркирана на задната част на пренаселен паркинг. Той я последва с нехаен вид край дебелия пазач, който й се ухили изпод омазаната си филцова шапка. Щом я видя да отключва вратата на една очукана кола марка „Корвеър“ Малкълм извика:

— Уенди! Какво, за Бога, правиш тук?

Изненадано, но не и уплашено, момичето вдигна очи към усмихнатата фигура във военно яке, която се отправи насреща й.

— На мене ли говорите? — Тя имаше кафяви, близко разположени очи, широка уста, малък нос и високи скули. Съвсем обикновено лице. Не изглеждаше да е гримирана.

— Разбира се. Не ме ли помниш, Уенди? — Само три крачки го деляха от нея.

— Аз… ами, струва ми се, не… — Тя забеляза, че в едната му ръка има пакет, а другата е пъхната под якето.

Малкълм вече бе стигнал до нея. Той сложи пакета на покрива на колата и небрежно постави лявата си ръка зад главата й. После я стисна здраво за врата и наведе главата й, така че да види оръжието в другата му ръка.

— Не викай и не прави никакви бързи движения, иначе ще те размажа по улицата. Разбра ли? — Малкълм усети как момичето потрепера, но бързо закима.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату