Джеймс Грейди
Шестте дни на Кондора
На много хора, включително близките ми, Шърли, която ми помогна, и Рик, който изстрада тази книга.
ПРЕДГОВОР
Събитията, описани в този роман са измислени поне доколкото е известно на автора. Дали те биха могли да се случат, е отделен въпрос, тъй като структурата и организацията на разузнавателната общност се основават на факти. Отделът на Малкълм в ЦРУ и група 54/12 наистина съществуват, въпреки че навярно вече не носят названията, с които са представени тук.
Авторът е задължен за фактологията на тази книга на следните източници: Джак Андерсон — „Вашингтонска въртележка“ (различни години), Алфред У. Маккой — „Политиката на хероина в Югоизточна Азия“ (1972), Андрю Тъли — „ЦРУ: поглед отвътре“ (1962), Дейвид Уайз и Томас В. Рос — „Невидимото правителство“ (1964) и „Шпионската система“ (1967).
СРЯДА
„…Най-значителните успехи се дължат не на тайните, разменени в тъмнината, а на търпеливото проучване, часове наред, на специализирани научни издания. В известен смисъл те («изцяло» отдадените на работата си патриоти, които се занимават с изследователска работа в ЦРУ) са професионалните учени на Америка. Тяхната дейност е точно толкова невъзпята, колкото и неоценима.“
На четири преки зад Библиотеката на Американския конгрес, точно след Югоизточна А и Четвърта улица (втората зад ъгъла) има бяла триетажна сграда с гипсови орнаменти. Сгушена сред другите градски къщи, тя би била незабележима, ако не беше цветът й. Нейната сияйна белота се откроява сред мръсно червеното, сиво, зелено и тук-таме жълтеникавобяло наоколо. Ниската ограда от железни пръчки и неголямото парче добре подстригана трева отпред й придават спокоен и достолепен вид, който другите сгради не притежават. И все пак малко хора й обръщат внимание. За местните жители тя много отдавна се е превърнала в част от добре познатия им пейзаж. Десетките служещи на Капитолийския хълм1 и в Библиотеката на Конгреса, които минават край нея всеки ден, нямат време да я разглеждат, а и да имаха, сигурно пак нямаше да я забележат. Поради местоположението й — почти извън границите на хълма — по-голямата част от тълпите туристи никога не се озовават тук. Малцината, които попадат по тия места, обикновено търсят полицай, за да ги упъти как да се върнат от този район с лоша слава към закрилата на националните паметници.
Ако все пак някой минувач (по някаква необяснима причина) бъде привлечен от сградата и се вгледа по-внимателно в нея, едва ли ще открие нещо необичайно. Застанал до оградата, той вероятно първо ще види бронзовата плоча около метър на половина, която известява, че в тази къща се намира седалището на Американското литературно-историческо дружество. Във Вашингтон, града със стотици забележителности и седалища на какви ли не организации, подобни сгради далеч не са рядкост. Ако пък минувачът има усет към архитектурата и дизайна, богато украсената черна дървена врата, чиято красота се нарушава от необичайно голямата шпионка, приятно ще го заинтригува. И ако стеснителността не попречи на любопитството му, нашият минувач може би ще отвори портичката. Той сигурно няма да забележи лекото прищракване, задвижването на магнитната панта и прекъсването на електрическата верига. С няколко къси крачки нашият минувач ще се озове пред черните железни стъпала, ще се изкачи по тях на площадката и ще позвъни на вратата.
Ако Уолтър, както обикновено става, си пие кафето в малката кухничка, подрежда сандъците с книги или пък чисти, няма да има дори и намек от митичните мерки за сигурност. Посетителят чува дрезгавия глас на госпожа Ръсел, който му казва: „Влезте!“, точно преди тя да натисне копчето на бюрото пред себе си, което освобождава електронната ключалка.
Първото нещо, което посетителят забелязва в седалището на дружеството, е изключителният ред. Ако е застанал до стълбището, очите му вероятно ще са наравно с бюрото на Уолтър, разположено само на четири сантиметра от стълбите. По бюрото обикновено няма нито лист хартия, но като се има предвид подсилената му със стомана предница, това не е и влизало в предназначението му. Когато посетителят завие надясно и заобиколи стълбището, той попада на госпожа Ръсел. За разлика от работното място на Уолтър нейното бюро е потънало в книжа. Те преливат по повърхността му, стърчат от чекмеджетата и почти скриват старомодната й пишеща машина. Зад тази гора от преработена дървесина седи госпожа Ръсел. Сивата й коса е рядка и най-често разрошена. Във всеки случай тя е твърде къса, за да разкраси особено лицето й. Брошка с формата на конска подкова и изписана на нея година — 1932 — украсява мястото, където някога се е намирала лявата й гърда. От устата й вечно стърчи цигара.
Външните лица, които успяват да проникнат чак дотук в седалището на дружеството (като изключим пощальоните и разносвачите на пратки), се броят на пръсти. Тези малцина, след като бъдат подложени на проверка от изпитателния взор на Уолтър (ако той си е на мястото), биват приети от госпожа Ръсел. Ако посетителят идва по работа, тя го изпраща при съответния служител, стига да е удовлетворена от представените й документи. Ако ли пък той е просто любопитен смелчага, тя му изнася петминутна, извънредно скучна лекция за основаването на дружеството, фондациите, които го спонсорират, целите му — литературен анализ, развитие и насърчаване на литературните постижения, — пъхва в не особено охотно протегнатата му ръка няколко брошури, уведомява го, че в момента не може да получи повече информация от никой друг, предлага му да отправя по-нататъшните си запитвания в писмена форма, без да уточнява на какъв адрес, а после набързо го отпраща. Зашеметени от тази атака, посетителите обикновено си тръгват малодушно, без навярно да забележат кутията на бюрото на Уолтър, която ги е снимала, или червената лампичка и сигналната уредба, които се задействат при отварянето на външната порта. Разочарованието им би отстъпило място на всевъзможни фантазии, ако имаше как да научат, че току-що са посетили филиал на един от отделите към Дирекция „Разузнаване“ на ЦРУ.
ЦРУ бе създадено с декрета за национална сигурност от 1947 г. в резултат на събитията в Пърл Харбър през Втората световна война, за които Америка се бе оказала напълно неподготвена. Управлението или Фирмата, както я наричат много от служителите й, е най-голямата и активно действаща част от широката мрежа на американското разузнаване, която се състои от единадесет главни управления, около 200 000 души и има бюджет от билиони долари. Дейността на ЦРУ, както и дейността на основните сродни организации — английското MI-6, руското КГБ и Министерството на вътрешните работи на червен Китай — обхваща широк спектър от шпионаж, технически изследвания, финансово подпомагане на политически групи за действие със свободна структура, поддръжка на приятелски настроени правителства и преки военни операции. Голямото разнообразие в дейността на тези управления заедно с основната им мисия — защита на националната сигурност в един неспокоен свят — е превърнало разузнаването в един от най-важните клонове на държавното управление. Някога бившият директор на ЦРУ в Америка Алън Дълес каза: „Декретът за националната сигурност от 1947 г. …осигури на разузнаването много по-влиятелно положение, отколкото то има в която и да е било друга страна.“
Основното в дейността на ЦРУ са най-обикновените, методични анализи. Стотици учени всекидневно преглеждат внимателно всевъзможните технически издания, излизащи в страната и чужбина, речите и предаванията по радиото и телевизията. Две от четирите дирекции на ЦРУ си поделят тази дейност. Дирекцията по анализите (ДА) отговаря за техническото разузнаване и експертите му съставят подробни доклади за най-новите технически постижения във всички страни, включително в Америка и съюзните й държави. Дирекция „Разузнаване“ (ДР) се занимава с високоспециализирани научни изследвания. Около осемдесет процента от информацията, която се проучва там, идва от „открити“ източници: книги, списания,
