Панса.“
Малкълм не бе чел „Дон Кихот“. В продължение на пет безценни минути той се взира в изпитната задача. А после много внимателно отвори нова тетрадка и започна да пише:
„Никога не съм чел «Дон Кихот», но мисля, че е бил победен от вятърна мелница. Не съм сигурен какво е станало със Санчо Панса.
Приключенията на Дон Кихот и Санчо Панса, една двойка, която обикновено се разглежда като търсеща справедливост, могат да бъдат сравнени с приключенията на двамата най-известни герои на Рекс Стаут — Ниро Улф и Арчи Гудуин. Например в класическото приключение на Улф «Черната планина»…“
След като довърши подробното разглеждане на образа на Ниро Улф, в което „Черната планина“ бе централен момент, Малкълм предаде завършените си изпитни съчинения, върна се в апартамента си и потъна в съзерцание на босите си стъпала.
Два дни по-късно го повикаха при професора по испанска литература. Съвсем изненадващо Малкълм не бе порицан за отговора си на изпитния въпрос. Вместо това професорът го попита дали се интересува от детективски романи. Слисаният Малкълм си каза истината: че четенето на подобни книги му е помогнало да запази душевното си равновесие в колежа. Професорът се усмихна и го запита дали би искал „да продължи да прави това срещу заплащане“. Естествено Малкълм отговори, че няма нищо против. Професорът проведе един телефонен разговор и още същия ден Малкълм обядва е агент на ЦРУ.
Не е необичайна практика професорите, деканите и други академични лица в колежите да вербуват хора за ЦРУ. В началото на петдесетте треньор от Йейл вербува студент, който по-късно бива хванат в червен Китай.
Два месеца по-късно Малкълм най-после бе „одобрен за ограничен брой служби“, както става със 17 процента от всички кандидатстващи за работа в ЦРУ. След кратък период на специална подготовка той изкачи няколкото железни стъпала на Американското литературно-историческо дружество, които го отведоха при госпожа Ръсел, доктор Лапе и първия му работен ден в качеството на пълноправен агент от разузнаването.
Малкълм въздъхна срещу стената — неговата добре пресметната победа над доктор Лапе. На третия ден от постъпването си в дружеството Малкълм престана да носи костюм и вратовръзка. След една седмица деликатни намеци доктор Лапе го извика на кратък разговор за етикета. Добрият доктор се съгласи, че формалностите са малко сковаващи, но въпреки това даде да се разбере, че няма да е зле да се потърси друг начин за освежаване на обстановката вместо „нетрадиционното облекло“. Малкълм не каза нищо, но на следващия ден пристигна рано на работа, облечен прилично с костюм и вратовръзка, и донесе някаква голяма кутия. В десет часа, когато Уолтър докладва на доктор Лапе, Малкълм почти бе свършил да боядисва една от стените в стаята си в пожарникарски червен цвят. Зашеметен, доктор Лапе седя мълчаливо, докато Малкълм невинно му обясняваше най-новия си метод за освежаване на обстановката. А когато другите двама аналитици започнаха да се появяват в стаичката с одобрителни възклицания, добрият доктор кротко заяви, че може би Малкълм е бил прав, като се опитвал да освежи по-скоро външния вид на индивида, отколкото този на институцията. Малкълм веднага и от все сърце се съгласи с него. Червената боя и четките бяха преместени в склада на третия етаж. Костюмът и вратовръзката на Малкълм отново изчезнаха. Доктор Лапе предпочете индивидуалния бунт пред подстрекателството към колективна революция срещу държавната собственост.
Малкълм носталгично въздъхна и се върна към описанието на класическия метод на Джон Диксън Kap за създаване на ситуации от типа на „заключената стая“.
В това време Хайдегер не стоеше със скръстени ръце. Той последва съвета на Малкълм относно доктор Лапе, но беше твърде уплашен, за да се опита да скрие някой пропуск от фирмата. След като могат да те хванат в тоалетната, значи никое място не е безопасно. А той знаеше, че ако успее да направи удар и да поправи грешката във функционирането на системата или поне покаже, че е в състояние отговорно да подходи към проблемите, шансовете му да си възвърне благоволението им щяха да станат значително по- големи. И така, в резултат на амбиция и параноя (винаги лоша комбинация) Робърт Хайдегер извърши фаталната си грешка.
Той написа кратка записка до шефа на Отдела-майка 17. В нея с внимателно подбрани, неясни, но навеждащи фрази той описваше това, което бе разказал на Малкълм. Всички записки обикновено минаваха през доктор Лапе, но се бе случвало да има изключения. Ако Хайдегер се бе придържал към обичайната процедура, всичко щеше да бъде наред, тъй като доктор Лапе беше достатъчно умен, за да не остави записка, съдържаща критични бележки за отдела му, да бъде придвижена към по-горните нива. Хайдегер се бе досетил за това и лично бе пуснал писмото в пощенската торба.
Два пъти дневно, веднъж сутринта и веднъж вечерта, две коли със силно въоръжени мъже събират и пренасят вътрешноведомствената поща от всички отдели на ЦРУ в района на Вашингтон. После тя изминава дванадесетте километра до Лангли, където я разпределят за разнасяне. Записката на Рич замина със следобедната поща.
С нея се случи нещо странно и необичайно. Подобно на всички останали съобщения за и от дружеството записката изчезна от стаята, където се разпределя пощата, преди сортирането да започне официално. Тя се появи на бюрото на един хриптящ човек в просторна стая в източното крило. Мъжът я прочете два пъти, първия път бързо, а после много, много бавно. Той излезе от стаята и уреди цялата документация, имаща отношение към дружеството, да изчезне и отново да се появи на един вашингтонски адрес. После се върна и си уговори среща по телефона в една изложбена зала. А след това се обади, че е болен, и хвана автобус до града. Час по-късно той вече разговаряше оживено с един изискан джентълмен с вид на банкер. Те проведоха разговора си, докато се разхождаха по авеню „Пенсилвания“.
Същата вечер изисканият джентълмен се срещна с друг мъж, този път в заведението на Клайд — шумен, оживен бар в Джорджтаун, често посещаван от работещите на Капитолийския хълм. И този път имаше разходка, по време на която двамата мъже се спираха понякога да погледат отраженията в безбройните витрини. Вторият мъж също имаше изискана външност. Впечатляваща е по-точната дума. Нещо в; очите му говореше, че определено не е банкер. Той слушаше, а първият мъж говореше:
— Страхувам се, че имаме малък проблем.
— Нима?
— Да. Уедърби е спрял това днес. — Той подаде на втория мъж записката на Хайдегер.
На втория мъж му бе достатъчно да я прочете само веднъж.
— Разбирам какво имаш предвид.
— Знаех, че ще разбереш. Наистина се налага да вземем мерки.
— Ще се погрижа да стане.
— Разбира се.
— Сигурно съзнаваш, че може да има и други усложнения освен това — каза вторият мъж, като размаха записката на Хайдегер, — с които да се наложи да се заемем.
— Да. Е, жалко, но няма как да бъде избегнато. — Вторият мъж кимна и изчака първия да продължи. — Трябва да бъдем сигурни, абсолютно сигурни относно тези усложнения. — Вторият мъж отново кимна и изчака. — Има и още един момент. Бързината. Времето е от фатално значение. Направи каквото е нужно, като имаш предвид това положение.
Вторият мъж си помисли малко, а после каза:
— Максималната бързина може да предизвика необходимостта от… тромави и недотам чисти действия.
Първият мъж му подаде папка, която съдържаше цялата „изчезнала“ документация, и каза:
— Постъпи, както се налага.
Двамата мъже се разделиха с кратко кимване. Първият измина пеша четири пресечки и зави зад ъгъла, преди да хване такси. Доволен бе, че срещата е свършила. Вторият го проследи с поглед, почака няколко минути, оглеждайки преминаващите тълпи, а после тръгна да търси бар и телефон.
Сутринта в 3,15 ч Хайдегер отключи вратата си в отговор на почукването на полицията. Когато отвори, той видя двама мъже в цивилно облекло, които му се усмихваха. Единият беше висок и болезнено слаб. Другият имаше доста изискан вид, но когато човек се вгледаше в очите му, се познаваше, че не е банкер.
Двамата мъже затвориха вратата зад себе си.
