глава.
Той дочу прищракването на отваряща се врата точно когато бе тръгнал да се връща по стълбите с чашата си кафе, и се приготви да изтърпи лекцията на доктор Лапе.
— Ъъ, господин Малкълм, може ли …мога ли да поговоря с вас за малко?
Облекчение. Гласът бе на Хайдегер, а не на доктор Лапе. С усмивка и въздишка Малкълм се обърна с лице към един дребен човек, толкова червендалест, че чак плешивината на темето му аленееше. Неизбежната бяла риза с копченца на якичката и тясна черна вратовръзка пристягаха голямата му глава и я отделяха от тялото.
— Здравей, Рич — отвърна Малкълм, — как си?
— Добре съм … Рон. Много добре — изхили се Хайдегер.
Въпреки шестте месеца пълно въздържание и усърдна работа нервите му все още бяха опънати. Всяко запитване за състоянието му, колкото и любезно да бе то, връщаше Хайдегер назад към дните, когато боязливо е вмъквал пиене в тоалетните на ЦРУ и трескаво е дъвкал дъвка, за да прикрие предателската миризма в дъха си. След като „доброволно“ се отказал от пиенето, преживял ада на алкохолния глад и започнал да се връща към нормален живот, докторите му казали, че за него е докладвал Отделът по сигурността, който наблюдава тоалетните.
— Бихте ли, искам да кажа, би ли влязъл за минутка?
Всяко отвличане от задълженията бе добре дошло.
— Разбира се, Рич.
Влязоха в малката стаичка, определена за счетоводител-библиотекаря, и седнаха — Хайдегер зад бюрото си, а Малкълм на стария тапициран стол, останал от предишните наематели на сградата. Няколко секунди те седяха в мълчание.
Горкият човечец, помисли си Малкълм. Изплашен си до смърт и все пак още се надяваш да се издигнеш отново с усърдие и прилежание в работата.
Все още се надяваш да ти върнат ранга и положението, за да можеш да се преместиш от тази прашна зелена канцеларийка в друга, също толкова прашна, но по-секретна канцеларийка. Може би, помисли си Малкълм, ако имаш късмет, следващата ти стая ще бъде боядисана в един от трите цвята, предназначени да „оптимизират работната среда“, и дори ще ти се падне хубава синя стая в същия успокояващ оттенък като три от стените в моята и един куп други правителствени канцеларии.
— И така! — Високият глас на Хайдегер изкънтя в стаята. Той изведнъж осъзна силата му, облегна се на стола си и започна отново: — Аз… не ми е приятно да те занимавам с тия работи…
— О, няма нищо.
— Та така! Виж какво, Рон — мога да те наричам Рон, нали? Както знаеш, аз съм нов тук. Реших да разгледам документите от последните няколко години, за да се запозная с дейността на отдела. — Той нервно се засмя. — Сведенията, които ми даде доктор Лапе, бяха, да кажем, най-малкото непълни.
Малкълм се присъедини към смеха му. Всеки, който намираше доктор Лапе за смешен, имаше нещо в главата. Малкълм реши, че Хайдегер може би все пак ще му хареса.
Той продължи:
— Виж, ти си тук от две години, нали? Откак отделът се е преместил от Лангли.
Аха, помисли си Малкълм, докато кимаше с глава. Две години, два месеца и няколко дни.
— И така. Виж, аз открих някои несъответствия, които, струва ми се, трябва да бъдат изяснени, и си помислих, че може би ти би могъл да ми помогнеш. — Хайдегер спря и получи от Малкълм едно изпълнено с готовност, но въпросително свиване на раменете. — Виж, открих две странни неща, по-точно странни неща в две области.
Първото се отнася до счетоводните отчети, разбираш, нали, пари, получавани и изплащани за разходи, заплати и така нататък. Ти сигурно не знаеш нищо по този въпрос и ще трябва да се оправям сам. Но другото засяга книгите, затова първо искам да попитам теб и другите аналитици, за да видя какво мога да открия, преди да отида при доктор Лапе с писмен доклад. — Той спря за ново насърчително кимване. Малкълм не го разочарова.
— Някога, хм, някога забелязвал ли си да липсват книги? Не, почакай — поправи се той, като видя объркания поглед на лицето на Малкълм, — ще започна отначало. Знаеш ли да е имало случай да не сме получавали книги, които сме поръчали или които е следвало да получим?
— Доколкото ми е известно — не — отвърна Малкълм, като започна малко да се отегчава… — Ако ми кажеш кои книги липсват или може би не липсват… — Той остави изречението си недовършено и Хайдегер го поде:
— Ами там е работата, че не знам съвсем точно. Искам да кажа, не съм абсолютно сигурен дали има липси и ако има такива, кои книги липсват и дори защо липсват. Много е объркано.
Мислено Малкълм се съгласи.
— Виждаш ли — продължи Хайдегер, — по някое време през 1968 г. сме получили пратка книги от отдела ни по закупуването в Сиатъл. Всички изпратени от тях томчета са пристигнали, но случайно забелязах, че служителят, който ги е приел, се е подписал срещу пет сандъка с книги, а разплащателният ордер — и трябва да добавя, той носи знаците и подписите и на нашия агент в Сиатъл, и на превозващата фирма — е за седем сандъка. Това означава, че ни липсват седем сандъка с книги, без всъщност да имаме липси. Разбираш ли какво искам да кажа?
Малкълм послъга:
— Ами да, разбирам, но си мисля, че е станала грешка. Някой, вероятно нашият служител, не е можел да брои. Както и да е, нали казваш, че не ни липсват книги? Защо просто не зарежеш всичко това?
— Нищо не разбираш! — възкликна Хайдегер, като се наведе напред и порази Малкълм с напрежението в гласа си. — Аз отговарям за тези документи! Когато поех работата, трябваше да се подпиша, че съм получил всичко в пълен ред. Аз го направих и сега тази грешка ми обърква цялата документация! Не изглежда никак добре и ако някога излезе наяве, вината ще падне върху мен. Именно върху мен! — Докато говореше, той се бе навел силно през бюрото и гласът му отново кънтеше.
Малкълм бе напълно отегчен. Перспективата да продължи да слуша безконечните приказки на Хайдегер за някакви инвентарни несъответствия никак не го привличаше, а и не му харесваше как се разпалваше погледът на Хайдегер зад дебелите очила, когато беше развълнуван. Време бе да си тръгва. Той се наведе към Хайдегер.
— Виж какво, Рич — каза той, — разбирам, че тази каша ти създава проблеми, но се боя, че не мога да ти помогна да се измъкнеш от нея. Възможно е някой от другите аналитици да знае нещо повече от мен, макар че се съмнявам. Ако послушаш съвета ми, ще забравиш цялата тази работа и ще я потулиш. В случай, че все още не си се досетил, твоят предшественик Джонсън винаги правеше така. Решиш ли обаче да упорстваш, предлагам ти да не ходиш при доктор Лапе. Той само ще се разстрои, ще забърка още по-голяма каша, ще раздуха нещата извън всякакви разумни граници и на всички ще им стане неприятно.
Малкълм се изправи и тръгна към вратата. Когато погледва назад, той видя един малък треперещ човечец, седнал над разтворения тефтер зад настолна лампа.
Малкълм стигна до бюрото на госпожа Ръсел и чак тогава въздъхна с облекчение. Той изля остатъците от изстиналото си кафе в мивката, качи се в стаята си, седна, вдигна краката си на бюрото, пръдна и затвори очи.
Когато минута по-късно ги отвори, погледът му попадна на Пикасовия Дон Кихот. Боядисаната наполовина в червено стена бе съвсем подходящо място за рисунката. На Дон Кихот се падаше отговорността за това, че Роналд Ленард Малкълм заемаше вълнуващия пост агент на ЦРУ. От две години.
През септември 1970 Малкълм се яви на отдавна отлагания писмен изпит за магистър на изкуствата. Всичко вървеше прекрасно през първите два часа: той написа покъртително обяснение на алегорията с пещерата на Платон, анализира състоянието на двама от пилигримите в „Кентърбърийските разкази“ на Чосър, спря се на значението на плъховете в „Чумата“ на Ка-мю и се измъкна някак си от проблема за борбата на Холдън Колфийлд от „Спасителят в ръжта“ срещу хомосексуализма. После обърна на последната страница и се сблъска с желязната заповед: „Обсъдете задълбочено поне три значими епизода в «Дон Кихот» на Сервантес, като се спрете на символичния смисъл на всеки от тях, връзката му с другите два и сюжета като цяло, и разкриете как Сервантес ги е използвал, за да характеризира Дон Кихот и Санчо
