човешката смърт омаловажаваше съперничеството между отделните учреждения. Агентите, които отговаряха за действията на всяка от службите, се споразумяха да съгласуват усилията си. Вечерта във Вашингтон се разгърна една от най-големите хайки в историята на града, която целеше издирването на Малкълм. До сутринта преследвачите събраха доста информация, но все още нямаха сведения за местонахождението му.
Този факт не помогна особено за разведряването на атмосферата в мрачната утрин на другия ден, когато група мъже се събра около масата на един кабинет в центъра на Вашингтон. Повечето от тях не си бяха лягали до късните часове на предната нощ и съвсем не бяха в добро настроение. Групата за координиране на действията включваше заместник-директорите на ЦРУ и представители на всички разузнавателни служби в страната. Мъжът начело на масата бе заместник-директорът, отговарящ за дирекция „Разузнаване“. Тъй като критичната ситуация водеше началото си от неговото подразделение, разследването се оглавяваше от него. Той запозна накратко с фактите мрачните мъже срещу себе си.
— Осем от служителите на управлението са мъртви, един — ранен и един — навярно двоен агент — е изчезнал. Освен това имаме само начални и, трябва да добавя, доста несигурни предположения относно причините.
— Какво ви кара да мислите, че бележката, оставена от убийците, не е истинска? — Мъжът, който произнесе тези думи, носеше униформата на офицер от флотата на САЩ.
Заместник-директорът въздъхна. На капитана винаги трябваше да му се обяснява по два пъти.
— Ние не твърдим, че не е истинска, само предполагаме. Според нас това е уловка, опит вината за убийствата да бъде хвърлена върху чехите. Вярно, ние нападнахме една от техните бази в Прага, но там ставаше въпрос за реално съществуващи, ценни материали. Убихме само един човек. Те се занимават с доста неща, но мелодраматичното отмъщение не фигурира сред тях. Нито пък оставянето на бележки на мястото на събитието, в които всичко е обяснено черно на бяло. Особено като се има предвид, че нищо не печелят от това. Нищо.
— Хм, мога ли да задам един-два въпроса, господин заместник-директор?
Заместник-директорът се наведе напред, внезапно съсредоточен.
— Разбира се, сър.
— Благодаря ви. — Мъжът, който се намеси, беше дребен и деликатен възрастен човек. На непознатите той неминуемо заприличваше на някакъв добър стар чичко с огънче в очите. — Просто за освежаване на паметта — поправете ме, ако греша. Човекът в апартамента, Хайдегер, е имал содиум пентотал в кръвта си?
— Точно така, сър. — Заместник-директорът се напрегна и се опита да си спомни дали не е забравил някоя подробност в информацията си.
— Обаче никой друг от останалите не е бил „разпитван“, доколкото знам. Много странно. Посещават го през нощта, преди другите. Убиват го малко преди зазоряване. А от разследването ви излиза, че нашето момче, Малкълм, е бил в апартамента му следобеда след престрелката с Уедърби. Казвате, че няма улики Хайдегер да е бил двоен агент. Никакви разходи, по-големи от доходите му, или големи суми, получени от външни източници, никакви сведения за връзки със съмнителни лица или възможност за шантаж?
— Нищо, сър.
— Някакви признаци за психическа нестабилност? — Служителите на ЦРУ са сред рисковите групи в Америка по отношение на психическите заболявания.
— Не, сър. Като изключим предишния му алкохолизъм, той е оставял впечатление на нормален, макар и малко саможив човек.
— Да, прочетох това. Проучванията за другите разкриха ли някакви необичайни факти?
— Не, сър.
— Ще бъдете ли така добър да прочетете какво е казал Уедърби на лекарите? Между другото как е той?
— По-добре, сър. Докторите казват, че ще оживее, но ще трябва да му отрежат крака тази сутрин. — Заместник-директорът порови из книжата и намери листа, който търсеше. — Ето. Не забравяйте, че той е бил в безсъзнание през по-голямата част от времето, но веднага щом дошъл на себе си, погледнал лекарите и казал: „Малкълм стреля по мен. Той стреля и по двама ни. Хванете го, хванете го.“
В края на масата се появи някакво раздвижване и морският капитан се наведе напред. Той се обади с плътния си, неясен глас:
— Аз казвам да намерим кучия син и да направим на пух и прах мишата дупка, в която се е наврял!
Възрастният мъж се засмя.
— Да. Аз всъщност съм напълно съгласен, че трябва да намерим нашия своенравен Кондор. Но наистина считам, че ще бъде жалко, ако го направим „на пух и прах“, преди да ни е казал защо е стрелял по горкия Уедърби. Или защо въобще е стреляно по когото и да било. Имате ли още нещо да ни съобщите, господин заместник-директор?
— Не, сър — отвърна той, прибирайки книжата в куфарчето си. — Мисля, че това беше всичко. Разполагате с цялата информация, която имаме и ние. Благодаря на всички за присъствието.
Когато мъжете започнаха да се изправят, за да си тръгнат, старчето се обърна към един от колегите си и тихо му каза:
— Чудя се, защо?
А после се усмихна, поклати глава и излезе.
Малкълм се събуди едва когато ласките на Уенди станаха такива, че и болен човек нямаше как да им устои. Ръцете и устните й се движеха по цялото му тяло и почти преди да разбере какво става, тя легна върху него и той отново почувства как пърхащата й топлина се превърна в огън. После тя дълго го гледа, леко докосвайки тялото му, сякаш изучаваше непознати области. Тя пипна челото му и се намръщи.
— Малкълм, добре ли си?
Малкълм нямаше никакво намерение да се прави на храбрец. Той поклати отрицателно глава и с усилие изцеди едно дрезгаво „не“ от гърлото си. Дори тази едничка дума сякаш нажежи още повече горещото менгеме, стегнало гърлото му. С говоренето за днес бе свършено.
— Ти си болен! — Уенди хвана брадичката му. — Чакай да видя! — нареди му тя и го накара да отвори устата си. — Боже Господи, гърлото ти е червено! — Тя пусна Малкълм и тръгна да става от леглото. — Ще повикам лекар.
Малкълм я хвана за ръката. Тя се обърна към него уплашено, а после се усмихна.
— Всичко е наред. Имам приятелка, женена за лекар. Той минава край нас всеки ден с колата си на път за клиниката. Мисля, че още не е тръгнал. Ако си е вкъщи, ще го помоля да се отбие и да прегледа болния ми приятел. — Тя се изсмя. — Не се тревожи. Той няма да каже на никого, защото ще си мисли, че пази съвсем друга тайна. Става ли?
Малкълм я гледа няколко секунди, а после пусна ръката й и кимна. Пет пари не даваше дали лекарят ще доведе приятеля на Врабец IV със себе си. Единственото, което искаше, бе да почувства облекчение.
Докторът се оказа немного словоохотлив човек на средна възраст с шкембенце. Той смушка Малкълм тук и там, премери му температурата и толкова дълго гледа гърлото му, че Малкълм без малко щеше да повърне. Най-накрая лекарят вдигна очи и каза:
— Имаш ангина в лека форма, моето момче. — Той погледна към разтревожената Уенди, която се суетеше наоколо. — Няма нищо страшно наистина. Ще го оправим. — Малкълм проследи лекаря с поглед, докато той правеше нещо в чантата си. Когато се обърна към Малкълм, в ръката му имаше спринцовка. — Легни по корем и си смъкни гащите.
В главата на Малкълм мигновено изникна една картина — отпусната студена ръка с малка дупчица. Той замръзна.
— За Бога, няма да боли чак толкова. Това е просто пеницилин.
След като направи инжекцията на Малкълм, докторът се обърна към Уенди.
— Вземи — каза той и й подаде едно листче. — Изпълни тази рецепта и се погрижи да ги взема. Поне един ден ще трябва да си почива. — Лекарят се усмихна и се наведе към Уенди. Той й пошушна: — И, Уенди, имам предвид пълна почивка. — Докторът се смя през цялото време, докато отиваше към вратата. На площадката той се обърна към нея и лукаво попита: — На кого да пратя сметката?
Уенди се усмихна стеснително и му подаде двадесет долара. Той понечи да каже нещо, но тя не му даде
