можел да застреля, когато си поиска, стига да си направи труда да установи истинската му самоличност? Ако не е двоен агент, защо е застрелял точно тези двама мъже, крито е повикал, за да го заведат на сигурно място? Защо е ходил в апартамента на Хайдегер след престрелката? И, разбира се, къде, защо и в какво състояние е в момента?
Има още много въпроси, които произтичат от тези, но това, струва ми се, са главните. Съгласен ли си?
Пауъл кимна и каза:
— Да. А каква е моята роля във всичко това? Старчето се усмихна.
— Ти, скъпо момче, имаш щастието да си временно прехвърлен в моя отдел. Както знаеш, създадоха ни, за да оправяме кашите, забъркани от бюрокрацията. Предполагам, че някои от чиновниците, които преместиха бедната ми стара душица тук, са си представяли, че няма да мога да се отърва от бумагите, докато не умра или не се пенсионирам. Нито една от тези възможности обаче не ме привлича, ето защо аз реших, че „координиране“ може да означава и нещо друго — минимум писане и максимум действия, присвоих си един много добър екип от агенти и си заработих, както аз си знам, като в доброто старо време. Като се има предвид административният лабиринт в системата на разузнаването, има цял куп неясноти, които ми позволяват да лавирам. Един драматург, когото някога познавах, казваше, че най-добрият начин да се създаде хаос, е сцената да бъде залята от актьори. Аз успях да се възползвам от хаоса на другите.
Мисля, че някои от усилията ми — добави той със скромен тон, — колкото и незначителни да изглеждат, са били от полза за страната.
А сега да се върнем на нашата малка история. Всъщност тя не ми влиза съвсем в работата, но проклетото нещо дразни любопитството ми. Освен това мисля, че има нещо погрешно в начина, по който управлението и ФБР подхождат към цялата работа. Преди всичко ситуацията е доста необичайна, а те използват сравнително обикновени средства. А и се препъват едни в други, настървени да го окошарят, както те казват. Има и още нещо, което ми е трудно да изразя с думи. Нещо в цялата тази работа ме притеснява. По принцип всичко това не е трябвало да се случи. И намерението зад събитието, и начинът, по който се е проявило, са толкова… сгрешени, толкова неуместни. Те никак не се вместват в параметрите на управлението. Не че там хората са неспособни — въпреки че, струва ми се, пропускат една-две подробности, те просто не са на прав път. Разбираш ли, момчето ми?
Пауъл кимна.
— А вие сте на прав път, нали?
Възрастният мъж се усмихна.
— Е, да речем, че с единия крак съм прекрачил прага. А, ето какво искам от теб. Обърна ли внимание на здравния картон на нашето момче? Не си прави труда да го търсиш. Аз ще ти кажа. Прекарал е толкова настинки и дихателни заболявания, че брой нямат. Често се нуждае от медицинска помощ. А сега си спомни стенограмата от второто му телефонно обаждане — той кихва и казва, че е настинал. Възможно е да греша, но ми се струва, че състоянието му се е влошило и където и да се намира, той ще излезе, за да потърси помощ. Ти как мислиш?
Пауъл сви рамене.
— Струва си да се опита.
Възрастният мъж се зарадва.
— И аз смятам така. Нито управлението, нито ФБР все още не са се досетили за това, така че ще работим на чисто. Уредил съм да ти дадат специален екип от местни детективи — не ме питай как успях да го постигна. Започни с лекарите на обща практика от града. Виж дали някой от тях не е прегледал нашето момче — използвай новото му описание. В случай че не намериш такъв, кажи им да ни се обадят, ако попаднат на него. Измисли някаква правдоподобна история, за да ти се доверят. И още нещо. Не позволявай на другите да разберат, че и ние го търсим. Последния път, когато това им се удаде, двама мъже бяха застреляни.
Пауъл стана да си върви.
— Ще направя каквото мога, сър.
— Чудесно, чудесно, моето момче. Знаех, че мога да разчитам на теб. Аз продължавам да размишлявам върху въпросите. Ако измисля още нещо, ще ти се обадя. Успех.
Пауъл излезе от стаята. Когато вратата се затвори, възрастният мъж се усмихна.
Докато Кевин Пауъл се отправяше на методичната си и безинтересна проверка сред лекарите във Вашингтон, един мъж с впечатляваща външност и странни очи слезе от таксито пред „Всичко при Съни“. Мъжът бе прекарал сутринта в четене на папка с фотокопирани документи, съвсем същата като тази, която Пауъл току-що бе прегледал. Той я получи от един джентълмен с изискан вид. Мъжът със странните очи имаше план за намирането на Малкълм. В продължение на един час той обикаля района с кола, а после тръгна из него пеша. Спираше във всеки бар, всеки павилион за вестници, обществени и частни сгради, навсякъде, където човек би могъл да се отбие за няколко минути, и показваше скица на Малкълм, направена по снимка, на която художникът го бе нарисувал с къса коса. Ако видеше, че някой разговаря с него неохотно, изваждаше едно от петте удостоверения, които мъжът с изискания вид му бе намерил. В 15,30 ч той вече се бе уморил, но не му личеше. Беше по-твърдо решен откогато и да било. Мъжът се отби в „Хот Шоп“ за чашка кафе. Когато си тръгваше, показа рисунката и значката си на касиерката с почти механично движение. Всеки би могъл да забележи изненадата му, когато касиерката му каза, че е виждала този човек.
— Ами да, виждала съм го, гадното копеле. Хвърли ми парите, толкова бързаше да излезе. Скъсах си чорапите, докато лазех да събирам петаците му.
— Сам ли беше?
— Че кой би искал да бъде с такъв смахнат като него?
— Видяхте ли накъде тръгна?
— Разбира се, че видях. Ако имах оръжие, щях да го застрелям. Ето натам.
Мъжът внимателно плати сметката си и остави един долар бакшиш за касиерката. Той тръгна натам, накъдето му бе посочила тя. Нищо, което да накара един човек, търсещ убежище, да се забърза именно в тази посока. И все пак… Той сви към паркинга и се превърна в детектив от Вашингтон за дебелака с филцовата шапка.
— Разбира се, че съм го виждал. Той се качи в колата с мацето.
Очите на мъжа с впечатляващата външност се присвиха.
— Какво маце?
— Онова, дето работи за адвокатите. Фирмата нае места за всички, дето работят там. Тя не е кой знае колко страхотна на външен вид, но си я бива, ако ме разбирате.
— Мисля, че разбирам — каза фалшивият детектив. — Да, така мисля. Коя е тя?
— Секунда. — Мъжът с шапката отиде с патешка походка в малката будка. Когато се върна, носеше един регистър. — Я да видя, място номер 63… номер 63. А, ето го. Рос, Уенди Рос. А това е адресът й в Александрия.
Присвитите очи хвърлиха един поглед в отворената книга и запаметиха това, което видяха. После отново се спряха на мъжа с филцовата шапка.
— Благодаря. — Мъжът с впечатляващата външност вече си тръгваше.
— Няма нищо. Ама какво е направил тоя тип?
Мъжът спря и се обърна.
— Всъщност нищо особено. Просто го издирваме. Той… той е бил в контакт с нещо там — за вас няма никаква опасност — и ние просто искаме да се уверим, че му няма нищо.
Десет минути по-късно той се намираше в една телефонна будка. На другия край на града мъжът с изискания вид вдигна слушалката на частен телефон, който рядко звънеше.
— Да — каза той, а после позна гласа.
— Имам твърда следа.
— Знаех, че ще успееш. Накарай някой да я провери, но да не предприема нищо, освен ако обстоятелствата не го налагат. Искам лично ти да се занимаеш с това, за да няма повече грешки. В момента обаче има по-належащ въпрос, който искам да поставя на вниманието ти.
— Нашият болен общ приятел?
