Джеймс Грейди
Сянката на Кондора
И ТАКА, МЕЖДУ ШАХМАТНИТЕ ФИГУРИ, КОТЕНЦАТА И УРОЦИТЕ С ПОРТОКАЛА И ОГЛЕДАЛОТО НОВАТА АЛИСА ПРИДОБИВА ПОЗНАТАТА НИ ВЕЧЕ ФОРМА, ПРОБЛЕМЪТ С ШАХМАТА Е РЕШЕН СЪВСЕМ КОРЕКТНО В РАЗВИТИЕТО НА РАЗКАЗА, НО БЕЗСМИСЛЕНИЯТ СЮЖЕТ И ХОДОВЕТЕ НА ФИГУРИТЕ СА ТАКА ЛОВКО ПРЕПЛЕТЕНИ И ТАКА НЕОТДЕЛИМИ ЕДИН ОТ ДРУГ, ЧЕ ТЕЗИ, КОИТО НЕ ЗНАЯТ ДА ИГРАЯТ ШАХ, РЯДКО СА ОБЕЗПОКОЯВАНИ ОТ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ СА ИЗОЛИРАНИ ОТ ЗАБАВЛЕНИЕТО. ЕДНО БЕШЕ СИГУРНО, ЧЕ БЯЛОТО КОТЕНЦЕ НЯМАШЕ НИЩО ОБЩО С ТОВА — ГРЕШКАТА БЕШЕ ИЗЦЯЛО НА ЧЕРНОТО КОТЕНЦЕ
ИЛИЪНЪР ГРЕЪМ, В ПРЕДГОВОРА Й КЪМ „АЛИСА В ОГЛЕДАЛНИЯ СВЯТ“ НА ЛУИС КАРОЛ.
Не мисли за това, каза си той, само бягай. Бягай. Краката му блъскаха леко пружиниращата земя, препъваха се в буци и камъни, невидими в тъмнината, дробовете му изгаряха с всяка глътка въздух, в стомаха му се плискаше болезнено гадене. Бягай.
Мисли за нещо друго, съсредоточи се върху целта си, напрегни се, за да я достигнеш. От нелепите фрази му се прииска да се засмее. Шумното му дишане дори промени тона си, когато леко се усмихна между вдишванията. Това беше шега. Мисли за целта си, когато вътрешностите ти ще се пръснат от бягане, защото някъде отзад, вероятно съвсем близо, има хора, чиято единствена цел е да те убият. Бягай.
Смешно е как се уморяват ръцете ти, като тичаш, помисли си той, когато се изкачи на малко възвишение и се запрепъва по отвъдната му страна. Размахват се край тялото ти, почти нищо не вършат, а стават толкова тежки, толкова уморени. Не мисли за това. Бягай.
Напред изникна ярко кълбо светлина. Сега беше достатъчно близо, за да различи предметите в блясъка на прожекторите. Отметна глава назад, за да види безоблачното небе. Имаше звезди, но луната не беше изгряла. Може би, помисли той, може би е изгряла и е залязла. Може би е зад облак. Може би ще остане там, където е, и тъмнината ще ме скрие. Може би. Може би ще успея да стигна до светлината. И може би те няма да ме догонят, докато не дойде помощ. Може би, мислеше той, може би. Бягай.
На петдесет метра от светлото кълбо се препъна в някаква изоставена ограда, тежкият му крак се закачи в най-долната бодлива тел, някак си надживяла горните, издържала на времето и скитащите животни, единствено за да може да го спъне. Той падна, претърколи се, рухна — трепереща купчина. Стани, помисли си, стани. По бузата му потече друга струйка, по-лепкава от потта, обляла лицето му. Но драскотините не го безпокояха, нито синините. Той се изправи, олюлявайки се, и бавно, сигурно побягна отново през прерията. Забрави болящото тяло. Бягай.
Студено е навън, мислеше той, ужасно студено е навън, дори за пролетно време. Земята е почти замръзнала. Ако не бягах, нямаше да мина само с една риза. После си помисли — ако не бягах, нямаше да съм тук и нямаше да ми трябва яке. Бягай.
Опита се да скочи точно когато достигна периферията на светлия кръг. След всичко преживяно не би трябвало да може да скочи толкова високо. Изумително, помисли си той, когато тялото му се блъсна в мрежата на оградата, изумително. Не усети как острият метал се забиваше в дланите му. Не чувстваше нищо освен надежда.
Бавно изтегли тялото си нагоре, превърна се в стегнато кълбо. Страхотно напрежение изпъна ръцете му, когато увисна на оградата, но умът му каза на ръцете, че ще се справят, и те се справиха. По време на последните тренировки, свеж, пълен с енергия, подтикван единствено от стимулите на обучението, той прескачаше телена ограда за по-малко от девет секунди. На пътеката с препятствия неговите резултати бяха най-добри в цялата група. Тази нощ му трябваха повече от двадесет секунди, докато събере необходимата сила, докато направи необходимия бърз тласък, който би трябвало да изхвърли ръката му далеч над тройната дебела бодлива тел, чак до най-горната метална, пръчка. Успя да се задържи въпреки шиповете, въпреки лепкавата кръв. С едно последно концентрирано усилие успя да изтегли тялото си над десетфутовата ограда и да падне от другата й страна като чувал с мръсно пране. Инструкторът му по физическа подготовка би го накарал да го направи отново и отново, докато не постигне лекотата, с която се приземяват парашутистите. Но сега инструкторите му бяха от другата страна на многобройните огради, заспали, в безопасност.
Не знаеше колко време е лежал така. Струваше му се, че близо пет минути. Всъщност не повече от минута, но времето за него беше нереално. Имаше само два периода — тичането и след тичането. И той запълзя.
Запълзя към центъра на ярко осветения кръг. Накъдето и да погледнеше, го заслепяваха ярки прожектори. Когато присви очи, успя да забележи четири грамади от метал, по една в четирите посоки на света. Той повлече тялото си към един друг метален предмет, стърчащ на четири фута над бетонната плоча, на няколко метра от центъра на ярко осветения кръг.
Трябваха му цели тридесет секунди, докато се изправи до вентилаторната тръба и още тридесет, докато запази равновесие, след като беше стъпил на краката си. След това бавно започна да блъска с окървавени ръце хладния алуминий на вентилатора.
Куршумът го улучи, когато ръката му нанасяше петия немощен удар. Блъсна го силно, разкъса гръдния му кош, аортата, счупи няколко ребра, след това изчезна в тъмнината. Беше мъртъв, преди тялото му да се хлъзне по тръбата и да падне на бетона, мъртъв, преди пукотът на карабината да достигне светлия кръг.
На четвърт миля снайперистът отпусна оръжието си. Внимателно извади празната гилза и я мушна в джоба си, докато придружителят му, подпрян на предницата на джипа, оглеждаше светлото петно с бинокъл.
— Мъртъв ли е? — попита снайперистът. Единственото чувство, което издаваше гласът му, беше гордост, надменна, самоуверена гордост. Знаеше, че въпросът е излишен.
Придружителят му не беше толкова сигурен.
— Може би, кой знае. Не се движи. Давай още веднъж. Бързо!
Закрито от мрака, по лицето на снайпериста се появи презрение и изненада. Ако беше светло, то щеше да изразява безразличие. Движенията му изглеждаха бавни, но за по-малко от пет секунди той насочи карабината, подпрял се беше на джипа, прицели се и изпрати още един куршум, който просвистя и прониза тялото в кръга от светлина. То потрепери — от удара, а не защото в него имаше живот — и остана неподвижно.
— Добре — каза мъжът с бинокъла. — Да тръгваме.
— Няма ли да го претърсим, може да а носил някакви документи, нещо друго?
— Не — отговори другият и се качи на джипа. — Нямаме време. Копоите от охраната скоро ще бъдат тук. Със сигурност ще ни хванат. Може и да носи нещо важно, но не бива да рискуваме. Да тръгваме. Веднага. И не пали фаровете.
Първите два хеликоптера дойдоха шест минути, след като тръгна джипът. Летяха бързо, ниско, изплуваха иззад южния хоризонт целите черни освен мекия отблясък от приборите за управление и свистенето на пропелерите. Те кръжаха над тъмнината известно време, проучвайки земята с електронни прибори и инфрачервени обективи. След това единият се приземи в средата на светлия кръг и от вътрешността му излязоха шест мъже в сини униформи, с автоматични карабини „М 16“. Хеликоптерът се издигна и се присъедини към другия. Продължиха да се въртят над района във все по-широки окръжности. Двама от униформените провериха вентилаторната тръба за повреди и взривни устройства. Един застана на пост с насочено оръжие. Другите трима претърсиха трупа. Водачът на групата внимателно проучи съдържанието на джобовете, после прокара ръце по все още топлата плът. Ръката му спря върху подутината от вътрешната страна на дясното бедро на мъртвеца. Внимателно свали панталоните му, като се мъчеше да движи тялото колкото се може по-малко и да не се изцапа с кръв. На дясното бедро на жертвата с лепенка бе прикрепено подобно на портмоне тефтерче. Отвори го, прегледа страниците под светлината на прожекторите и посегна към радиостанцията, която носеше отстрани.
Три часа по-късно първите два хеликоптера си бяха отишли. Прожекторите не светеха. След секунди щеше да се зазори. В заграденото с телената ограда пространство все още имаше мъже с униформи. По шосето, водещо към него, бяха паркирани няколко сини автомобила. Тялото още беше там, където го бяха намерили. Бяха направени снимки, нужните измервания, информационни справки. Мъжете, охраняващи