района, вече бяха отегчени, макар че убийството представляваше безпрецедентно нарушаване на иначе еднообразното им ежедневие. Единственото удоволствие от това сутрешно безпокойство беше уханието на диви пролетни цветя и прясно разорана земя, когато огря слънцето. Повечето от тях биха предпочели да спят в базата. Вниманието на всички беше привлечено от далечното боботене на голям хеликоптер. Товарната машина долетя от юг и се снижи, докато увисна над самото тяло. Бавно се спусна носилка, после отново се издигна, вече с това, което някога е било човек. След като машината се изгуби от погледите, старшият офицер събра всички около себе си. С красноречиви изрази им обясни какво ще се случи, ако някой някога разкаже на когото и да било какво е видял. След тази лекция мъжете бързо напуснаха района. По времето, когато най-близкият фермер излезе на полето, за да започне сутрешната си работа, нямаше никакви причини да поглежда към ограденото пространство, защото то изглеждаше съвсем както обикновено.
Освен това, когато го гледаше, ставаше нервен.
Докато фермерът се радваше на предобедната си почивка, един изтребител на американските военновъздушни сили се приземи във военновъздушната база „Малмстром“ в Грейт Фолз, Монтана. Машината беше двуместна, но можеше да я пилотира и сам човек. Този, който слезе от задната седалка, не би могъл да управлява този самолет дори и животът му да зависеше от това. Въпреки емблемите на летателния му костюм той не беше квалифициран пилот. Беше генерал от военновъздушните сили. На пистата го посрещнаха началникът на базата и шефът на охраната. Тримата се качиха на един джип и стигнаха до хангара, недалеч от оградата. Пред вратите стояха двама въоръжени постови.
Генералът огледа критично вдървените мъже отпред и измърмори ледено на командващия базата:
— Не е ли малко късно за това.
Командващият почервеня, но не каза нищо.
Генералът погледна тялото, проснато върху масата. Той беше едър човек в тези дни, когато метър и осемдесет се счита почти за среден ръст, не много висок, но едър. Широки рамене, гръден кош като варел, набито тяло. Някога плоският му твърд корем сега беше покрит с пласт тлъстина и сивото, което навремето личеше само тук-там в черната му коса, сега беше преобладаващият цвят. Гласът на генерала не беше омекнал с годините.
— Дявол да те вземе, Паркинс! — просъска той тихо. — Дявол да те вземе!
Шефът на охраната не беше сигурен какво е чул. Не обичаше да показва, че е пропуснал нещо казано от генерала, но още повече се боеше да не би по-късно да го хванат, че не знае. Майорът направи крачка към генерала и масата и каза:
— Сър? Извинете ме?
— Казах — изрева генералът, като рязко се обърна към подчинения си — дявол да го вземе! Дявол да го вземе и мътните дано! Това лайно не успя да остане живо, за да докладва, и поне можеше да не умира на това проклето изоставено от Бога и необяснимо място! Кучият му син!
Майорът се отдръпна при гнева на генерала, но той не му обърна никакво внимание. Обърна се и продължи да ругае немия труп:
— Проклет да си, Паркинс! Имаш ли представа какво ни докара с това?
Генералът поклати глава и закрачи към вратата. Шефът на охраната и командващият базата забързаха нервно след него.
Преди да излезе, той се обърна към двамата офицери:
— Изпратете го още със следващия самолет във Вашингтон. Съобщете в канцеларията ми номера на полета и кога каца. Веднага щом адютантът ми докладва, че сме получили всичко, погрижете се другите тук да забравят. Разбирате ли? Вие забравяте и правите така, че всички останали да забравят. Всякакви въпроси, свързани с това, ще отправяте към моя човек, капитан Смит. Той ще бъде тук до двадесет и четири часа. Ще го зачислите при радиолокаторчиците. Ще прави каквото поиска, ясно ли е?
Генералът не се спря на изхода, за да отвърне на разтрепераните козирувания на подчинените си. Трябваше да хваща самолет.
Пролетта настъпва рано във Вашингтон, по-рано, отколкото в по-голямата част от страната. Към края на март дърветата и растенията от двете страни на улиците в „по-добрите“ райони на града вече цъфтят. Техният аромат пробива дори тежките пушеци от автомобилите и лютивите миризми на изхвърлените непотребни вещества от съквартирантите кучета, които много от жителите на града отглеждат за компания или като пазачи.
Генералът не забелязваше нито прекрасните аромати, нито не чак толкова прекрасните миризми, а шофьорът му бавно обикаляше вашингтонските улици, за да намери място за паркиране. Никой от двамата не беше с униформа, колата нямаше обозначения и генералът седеше на предната седалка. Обикновено оставяше шофьора да търси място за паркиране, след като слезе, но забавянето днес беше добре дошло. Помагаше му да забави една много болезнена, много смущаваща среща. Паркирането е добър претекст. Генералът дори започна да се радва на раздразнението, което закъснението му сигурно вече предизвикваше, но една пресечка пред тях от бордюра се отдели кола. Шофьорът веднага ускори нататък по улицата и умело вкара колата в пролуката на заден ход. Генералът се усмихна кисело и каза:
— Добре, сержант. Чакайте ме тук.
Преди да достигне до мястото, трябваше да измине пеша още пет пресечки. Крачеше твърдо и бързо въпреки съмненията относно срещата. Стискаше куфарчето си здраво и почти се надяваше някой да се опита да му го открадне. Нещастният джебчия щеше да бъде добър отдушник за агресивността му. Но десет часът сутринта не е любимото време за работа на тези, които изкарват хляба си чрез междуличностни финансови операции в тази част на Вашингтон. Генералът се намираше в смесения търговско-жилищен район, който отделя центъра от богаташкия Джорджтаун.
Целта му беше една средно голяма постройка от червени тухли на „Уошингтън съркъл“, недалеч от „Кенеди център“. Тук имаше паркинги, но генералът не би оставил колата си на по-малко от две пресечки освен в непредвидени обстоятелства. Премина покрай постройката, без да се обръща, макар че погледът му крадешком регистрира всички подробности, които успя да види. Дори се опита да запомни лицето на застаряващата усмихната дама, която едва не връхлетя върху него, по време на сутрешната си разходка. Никой от двамата не се извини за сблъсъка. Генералът влезе във високия жилищен блок на ъгъла. Спусна се по стълбите в сутерена и позвъни на една врата. Екипът от охраната го видя в монитора, автоматът забръмча, ключалката се отвори и генералът влезе в третия по стойност частен тунел в света.
Средствата за финансиране на този тунел, прокаран под пет постройки, бяха скрити в бюджета на Морската пехота за 1965 година. В дните на ескалацията на виетнамската война такива неща не беше никак трудно да се скрият. Тунелът представлява дълъг слабо осветен коридор с бетонни стени, който завива три пъти под прав ъгъл и свързва сутерените на всички жилищни сгради в карето между пресечките. Тези сгради принадлежат на една фирма, собственост на ЦРУ. Тя ги дава под наем на други фирми, занимаващи се с недвижими имоти, които според всички официални документи са истинските собственици.
Две минути след като влезе във входа на жилищния блок, генералът се озова в сутерена на червената сграда. Посрещна го усмихнат служител от охраната, който учтиво, но старателно претърси за оръжия дрехите и чантата му. Генералът му предаде пистолета си без възражения. Наложи се да изчака няколко минути в обзаведена с вкус приемна. Беше сигурен, че задържането е умишлено, може би в отговор на собственото му закъснение или като мярка, предназначена да го постави на мястото му. Огледа стаята, за да открие микрофоните, които беше сигурен, че са поставени, но не успя. През звукоизолираните стени не се чуваше нищо.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, сър — каза тихо един висок, безупречно облечен мъж. — Сега е свободен. Бихте ли ме последвали?
Преминаха по застлан с дебела пътека коридор, покрай няколко затворени стаи и спряха пред стилна дървена двойна врата. Мъжът въведе генерала вътре.
Един мил възрастен човек стана и заобиколи бюрото си, за да го посрещне. От него лъхаше деликатна жизненост. На минувачите по улицата той напомняше на добрия стар чичо, който никога не са имали. Протегна ръка за поздрав и очите му заискриха.
— А, генерале — каза той сърдечно, — как сте, стари приятелю? Изглеждате добре. Елате да седнем на
