ведомството, създадено през 1947 година с Декрета за националната сигурност и задачата да координира всички разузнавателни дейности. Директорът на ЦРУ освен че ръководи самото управление, също така е и директор на Централното разузнаване (ДЦР) — директор титуляр на цялата разузнавателна общност. Официално ДЦР ръководи дейността на военното разузнаване, клоновете на разузнаването в родовете войски, Агенцията за национална сигурност, Бюрото за разузнаване и изследвания към Държавния департамент, отдела за вътрешна сигурност към ФБР, отдела за разузнаваме към Комисията по ядрена енергия и малката разузнавателна служба към Министерството на финансите. На практика васалните на ДЦР организации са болезнено стремящи се към независимост бюрократични единици, които непрекъснато се съпротивляват срещу опека отвън. Както отбеляза адмирал Руфус Тейлър — бивш шеф на военноморското разузнаване и заместник-директор на ЦРУ: „Американската разузнавателна общност наподобява федерация на племена.“
Организационно-структурната диаграма на американската разузнавателна общност е осеяна с преплетени линии, обозначаващи координация и контрол, с множество комитети за връзка и управление, а официалните й бюрократични картографи и главни създатели твърдят, че тя дава добра представа за стройният процес на вземане на решения. Но тъй като стройният процес на вземане на решенията е до голяма степен мит, макар че това не се признава открито, ако някъде тази диаграма отразява вярно действителното положение на нещата — то това си е чисто съвпадение.
Само на ниво подкомисии има петнадесет междуведомствени групи, чиято задача е да координират „производството“ на разузнаването и службите за сигурност. Над тези малки подкомисии са разположени осем важни групи за координация. На организационната диаграма тези групи са свързани с различните членове на общността посредством черни линии. Всички те в крайна сметка достигат до президента. Едно малко квадратче в горния ляв ъгъл на диаграмата изобразява Конгреса. Той не е свързан с никакви черни линии, с нищо. Законодателният орган може и да го няма на диаграмата.
Най-забележимата и известна от тези групи е Съветът за национална сигурност (СНС), а съставът й се мени с всяка смяна на президентската администрация. Съветът за национална сигурност винаги включва президента и вицепрезидента и много често министрите на по-важните министерства. СНС е законният наблюдаващ и определящ политиката на разузнавателната общност орган.
Но може би най-важната от всички групи в обществото е комитетът „Четиридесет“. В първите години на президента Айзенхауер този комитет е създаден със секретна заповед 54/12. Неговото съществуване остава практически неизвестно за външния свят, докато журналистите Дейвид Уайз и Томас Рос не го разкриват в книгата си „Невидимото правителство“ — едно от ключовите произведения за американското разузнаване. Главно поради това разкритие комитетът, известен дотогава като „Група 54/12“, преминава през няколко промени на идентичността и в различни периоди е бил наричан „Специална група“ и „Комитет 303“.
Комитетът „Четиридесет“ е съвсем малък. Съставът му също се променя с всяка администрация, но задълженията му в общи линии остават непроменени. Той одобрява операциите и плановете на различните ведомства, той насочва усилията на цялата разузнавателна общност. Първоначално е бил създаден, за да спомогне за установяването на контрол над разрастващата се като гъба на дъжд общност. Доколко тази задача се изпълнява успешно, до голяма степен зависи от президента. Той има решаващ глас по въпроса кой ще участва в комитета и как ще служи в него.
Ключовата фигура в комитета по времето на администрациите на Кенеди и Джонсън беше Макджордж Бънди. Освен него членове бяха Маккоун, Макнамара, Розуел Джилпатрик и У. Алексис Джонсън. През годините на Никсън и Форд най-важният човек в американското разузнаване става Хенри Кисинджър. Той е бил и председател на комитета „Четиридесет“. Освен него са участвали още директорът на ЦРУ Уилиям Колби, заместник-държавният секретар Робърт Ингърсол, заместник-министърът на отбраната Уилиам Клемънтс-младши и председателят на Комитета на началник-щабовете генерал Джордж С. Браун.
Ръководната функция на комитета представлява голям проблем. До голяма степен той трябва да разчита на по-малките координиращи комитети и на самите служители на отделните ведомства. Проблемът е същият като класическия проблем на всяко правителство — управляващият трябва да разчита на информацията, получена от управлявания, за да може успешно да изпълнява регулиращите си функции. Комитетът „Четиридесет“ обикновено само „ратифицира“ решенията, предложени от подопечните му ведомства. Това наподобява ситуацията, при която фермерът се уповава на лисицата, за да му помогне да си опази пилетата.
Но комитетът и сам може да поема инициативи. Той трябва да действа чрез една система от ревностно охранявани бюрократични империи. Дори в редките случаи, когато всички членове на комитета работят заедно, раздробяването на властта между различните ведомства е голяма пречка.
Малко след създаването си комитетът „Четиридесет“ се опитал да реши проблемите с вътрешната информация и раздробяването на правомощията. Към него се образувала малка секретна секция без име, неизвестна на никого освен на самите членове на „Четиридесет“. Тази секция съществува „неформално“. Не е отбелязана на нито една организационно-структурна диаграма. Първоначално в „Четиридесет“ се надявали този „неформален“ статут да предпази секцията от неумолимите закони на Паркинсън за бюрокрацията. Сегашните наследници в комитета още таят такива надежди, макар че времето и реалността до голяма степен са ги опровергали.
Задълженията на тази специална група включват работа по координацията и директорът й участва в Съвета за координация, съставен от шефовете, отговарящи за персонала на всички разузнавателни ведомства. Този съвет обикновено се нарича Съвет за координация между персонала (СКП) и шефът му има право да бъде арбитър на междуведомствени спорове, макар че решенията му подлежат на контрол от страна на комитета „Четиридесет“ и директора на централното разузнаване. Освен това специалната секция има задължението независимо да анализира цялата информация, доставяна на комитета „Четиридесет“ от разузнавателните ведомства. Но най-важното е, че специалната секция има право да предприема необходимите мерки, свързани със сигурността, ако се наложи при дадени обстоятелства, като тези мерки подлежат на контрол от страна на комитета „Четиридесет“.
За да подпомогне дейността на секцията, комитетът е придал към шефа и малък екип и му е дал право да ползва хора и материали от другите важни разузнавателни ведомства, както и да действа от тяхно име.
В „Четиридесет“ знаят, че са създали потенциален проблем. Специалната секция може да последва естествените тенденции в развитието на всички правителствени организации, а именно да нарасне, да стане тромава и да се превърне в част от проблема, за чието решаване е създадена. Тази секция, макар и малка, притежава огромна власт и огромен потенциал. И най-малката грешка, допусната от нея, може да доведе до много тежки последици. „Четиридесет“ наблюдава творението си много внимателно. Твърдо се ограничава всякакво бюрократично нарастване; внимателно се следи дейността й, операциите й се свеждат до минимум и за нейни ръководители се назначават само изключителни хора.
В първите дни на Никсъновата администрация разузнавателната общност претърпя големи реорганизации. Отделите в ЦРУ бяха разместени и преименувани, но в общи линии нещата си останаха непроменени. Една от промените, срещу която шефът на комитета „Четиридесет“ се бори с всички сили, беше, че специалната секция се сдоби с име — Група за координация, често наричана за по-кратко Група „К“. Шефът, доволен от многото преимущества, скрити във факта, че е министър без много ясно очертан портфейл, загуби битката срещу твърдоглавия и силен сътрудник на Белия дом, който му каза: „Не мога да ви държа изкъсо, ако нямате наименование.“
След като този сътрудник на Белия дом оваканти поста си, шефът на Група „К“ реши да не се връща към старите анонимни дни. „Полуофициалният“ статут на „К“ не попречи особено на шефа й. А и едно връщане назад би могло да привлече прекалено много вниманието, така че не си струваше усилията.
Възрастният човек, когото тази сутрин посети генерал Рот, ръководеше Група „К“.
Кевин Пауъл седна на същия стол, на който беше седял генералът четири часа По-рано. Кевин не страдаше от параноята на генерала. Той с радост посещаваше възрастния човек. Струваше му се, че го харесва, доколкото в занаята е възможно да харесваш когото и да било. За да харесваш някого, за да чувстваш истинска привързаност към него, е необходимо да си уверен, че личността, която виждаш, е истинската, реално съществуващата, а не маска. Макар че чувствата на Кевин му казваха, че любезният старец му е приятел и може да му се довери, че е това, което изглежда, разумът го караше да бъде
