придвижи над плочата и се спусна където трябва. Чуха се няколко пукания и след това започна „Кармен“. Малкълм изчака няколко такта, след това несъзнателно поклати глава и натисна стопа. Машината повтори операцията, но този път се разнесоха познатите му от дните в колежа звуци на „Райтшъз Брадърс“. Малкълм се върна на кушетката.
Пето кафе тази сутрин, помисли си той. Ще ликвидирам бъбреците си. Защо пък не? Какво друго мога да направя? За днес нямам от какви лекции да се чупя, нямам срещи, за които да закъснея, няма и конференции, които да минат без мен. Може би трескавото усещане, което създава кофеинът, ще ми помогне да взема управленското си, решение за деня. Какво да бъде? Разходка в парка, следобед, прекаран в зяпа-не на младите полуневинни ученички, чиито тазове още не са се разширили достатъчно, за да раждат деца, или вълнуващо посещение в местния супермаркет? Решения, решения, решения. Той приближи чашата до устните си и се усмихна.
Погледна репродукцията. Дон Кихот и Санчо Панса — черни мастилени фигури на бял фон. На заден план имаше черна вятърна мелница, малка в сравнение с тях двамата. Малкълм поклати глава. Няколко прости мастилени линии върху бялата хартия, и двамата герои оживяват. Пълнокръвен черно-бял свят.
Репродукцията беше единственият му осезаем спомен (освен дрехите, няколко книги, плочи и мебели) от подвизаването му като „агент на ЦРУ“. Всъщност той никога не беше ставал агент на ЦРУ, макар че като всички негови служители имаше кодово име — Кондор. Беше най-обикновен чиновник — с работно време от девет до пет, с две седмици платен отпуск — на Секция 9, Отдел 17 на дирекция „Разузнаване“ към ЦРУ. Репродукцията на Пикасо беше висяла на стената в кабинета му.
До миналата година Секция 9 беше почти забравена издънка на огромния изследователски екип на ЦРУ, малка група, която прекарваше времето си в „анализиране на недействителни данни“, т.е. четене на шпионски трилъри, криминални романи и други подобни, в търсене на неща, които ЦРУ би могло да използва. Секцията се помещаваше в една хубава бяла къща с гипсови орнаменти на улица „Югоизточна А“, точно зад Библиотеката на Конгреса, и носеше безобидното име „Американско литературно-историческо дружество“. Никой в управлението не даваше пет пари за това дружество, никой не даваше пет пари за Малкълм. Докато един ден счетоводителят на секцията не разкри случайно една частна контрабандна афера, при която дружеството беше използвано за прикритие. Счетоводителят в желанието си да се защити и да обясни странните неща, които бе намерил, направи грешката да съобщи за тях и докладът му попадна в ръцете на контрабандистите, няколко от които работеха в разузнаването. Един ден Малкълм се върна в службата от обяд и завари колегите си избити.
Шест дни се беше мъчил да се отърве от преследвачите си и американската разузнавателна общност беше обърнала Вашингтон наопаки, за да го намери заедно с момичето, което беше убедил да му помогне. На петия ден момичето беше простреляно и едва не умря. Малкълм беше убеден, че е мъртва, и изостави плана, даден му от възрастния човек и Кевин Пауъл, когато успяха да се свържат с него. Той тръгна след враговете си сам. На шестия ден довърши операцията, като залови шефа им и хладнокръвно уби главния им агент. Сега Малкълм беше в „продължителен платен отпуск, с някои привилегии“ — наградата за отличното му оцеляване.
А в Сан Франциско благодарение на специална правителствена стипендия посещаваше курсове за юристи едно момиче, едва забележимо накуцващо и с леко замъглено зрение на едното око, за което получаваше специални пенсионни и медицински привилегии. Това момиче беше рискувало живота си за Малкълм и сега не отговаряше на никакви писма, телефонни обаждания или опити за контакт чрез други лица.
Е добре, помисли си Малкълм, какво има още да се говори? Това беше свършило, край, точка. Никога повече той нямаше да види Уенди или управлението, или Възрастния, или Кевин Пауъл, никой от тях. Щеше постепенно да защити докторат, да се зарови в някой малък колеж и никой няма да знае, никой няма да дава пет пари за това.
На вратата ce звънна, точно когато започваше нова песен на „Райтшъз Брадърс“. Малкълм се намръщи. Не беше първо число, а и хазаинът му си получаваше наема по пощата. А и той отдавна беше престанал да се надява, че някой ден ще дойде красивата самотна съседка, за да поиска малко захар. Той вдигна рамене и отиде да отвори.
— Здравей, Малкълм — каза Кевин Пауъл. — Как си?
Малкълм изгледа добре облечения приятен мъж на средна възраст пред себе си. Мислите му изчезнаха. Никакви картини не оживяха в ума му, никакви болезнени спомени не разтревожиха сърцето му. Той изгледа мъжа дълго и после тихо каза:
— Не. — И затвори вратата.
Картините и спомените се появиха, след като бравата изщрака. Малкълм се облегна тежко на касата на вратата, клепачите му бяха стиснати. Най-накрая се случи, помисли си той, най-накрая дойдоха. Обзеха го чувства, макар че не беше наясно точно какви, но над тях доминираше облекчението. Чакането най-накрая беше свършило. Пое си няколко пъти дълбоко дъх и отново отвори вратата. Кевин още беше там и се усмихваше.
— Затварянето на вратата няма да свърши много работа. Все едно ще влезеш, така че оттук.
Кевин не отговори и влезе във всекидневната. Огледа се бързо. Беше като на снимките. Седна на протритото кресло до грамофона.
— Как я караш, Малкълм?
— Не знаеш ли?
Враждебност, помисли си Кевин, противопоставяне, леко параноидна самозащита, точно както предположи доктор Лофтс. Той знаеше, че не бива да отговаря на намека. Вместо това попита:
— Имаш ли още кафе?
— Направи си — отвърна Малкълм враждебно и седна на кушетката.
Кевин не обърна повече от необходимото внимание на отпуснатата върху кушетката фигура с джинси и памучна фланелка. Отиде в кухнята, намери си чаша и си наля кафе. Внимателно го занесе във всекид невната и седна на стола. Докато грамофонът пееше за радостите на любовта, двамата се гледаха. След това плочата свърши и машината утихна.
— Предполагам, че се питаш защо съм дошъл — каза Кевин с равен глас.
— Имам поне сто обяснения, но отговорът е: да, питам се. Всъщност отговорът не ме интересува, защото приключих с вас, повече няма да се занимавам с глупостите ви.
— Никой не е искал това от теб — отвърна Кевин.
— Е, добре, добре. — Малкълм стана и закрачи из стаята. — В такъв случай нямаме какво друго да си кажем, нали? Освен ако не ми носиш някоя новина, която би ме заинтересувала.
Кевин не обърна внимание на последното.
— Забавляваш ли се, Малкълм? Как се чувстваш? Удобно? Сигурно? Приятно? Удовлетворен ли си? Да се завреш в Охайо и да учиш за докторат, който въобще не те интересува? Това ли искаш?
— Какво те засяга? — погледна го Малкълм подигравателно. — Да не би да се тревожиш, че данъкоплатците си хабят парите напразно с моето образование? Е, зарежи това. Платил съм си, за да стигна дотук, и го знаеш много добре.
Не е лошо, помисли си Кевин, чувство за дълг.
— Твоя работа, Малкълм, изборът е твой и ти знаеш това. Стареца се съгласи да ти даде платен отпуск за три години, без задължения, без обещания, без разправии. Не беше длъжен да го прави. Можеше да те обвини в предумишлено убийство или чрез посредници, или чрез управлението. Когато ликвидира Мароник, ти не изпълняваше ничии заповеди. Сам го реши. Старецът можеше да те смачка като муха. Вместо това той постъпи повече от благородно.
— Моите благодарности! — От сарказма думите на Малкълм бяха почти неразбираеми.
— Но не изпитваш достатъчно силна благодарност, за да ни помогнеш в една дреболия?
— Знаех си! — извика Малкълм. — Знаех си, че ще искаш нещо. Искаш да се върна, искаш да ви помогна, нали?
Кевин вдигна рамене.
— Има нещо, в което можеш да ни помогнеш. Нещо дребно.
Малкълм прекоси стаята и се надвеси над Кевин. Докато изговаряше думите, трепереше:
— И какво е то? Искате да убия още някого? Да застрелям още някого вместо вас? Зарежи това.
