Забрави го!
Кевин отново вдигна рамене и се изправи, като внимателно отмести Малкълм встрани.
— Добре. Проблеми няма. За нас няма значение дали ще вегетираш тук, или ще свършиш нещо полезно. — Той отиде до вратата.
— Точно това искам да направя. Ще пусна свои собствени корени, но не благодарение на вас. Така че забрави, че си искал нещо от мен.
Кевин стигна бавно до вратата.
— Желая ти щастие. Чекът ти ще продължи да пристига на този адрес. Ако имаш някакви въпроси или проблеми, знаеш как да ни намериш. До довечера ще съм тук, след това отлитам за Вашингтон. Хотелът ми е „Хилтън“, стая 606, до пет часа, ако станеш по-дружелюбен и решиш да си поприказваш с мен. Регистриран съм като мистър Роджърс. Ако искаш, отбий се. Ще те почерпя едно питие или чаша прилично кафе.
— Престани да ми правиш услуги — каза Малкълм и отвори вратата. — Достатъчно са ми тези досега. И не ме чакай. Няма да дойда. Няма.
Преди да излезе, Кевин се усмихна:
— Не се тревожи, Малкълм. Няма да те чакам. Ще се видим пак.
— Няма да дойда! — Той влезе вътре и затръшна вратата. В продължение на няколко минути крачеше възбудено напред-назад из стаята. После рязко обърна плочата и я пусна. Усили звука с две степени. Продължи да крачи, докато траеше цялата първа песен. Малко след като започна втората, той седна на кушетката и застина. Преди песента да свърши, той започна да трепери.
В 3,24 Кевин погледна часовника си за стотен път. Ами ако Малкълм не дойде? Ако съм направил погрешен ход? Замисли се. Поклати глава и погледна през прозореца. В 3,26 някой почука тихо на вратата му.
Въпреки че не изпълняваше специална задача, въпреки че беше в чужбина, въпреки че нямаше от кого да очаква неприятности, той застана отстрани на вратата и мушна ръката си под сакото, върху дръжката на пистолета.
— Кой е? — попита той.
— Аз съм.
Кевин позна гласа, но все пак трябваше да е сигурен.
— Кой „аз“?
— Малкълм. По дяволите! Кондор!
Кевин се усмихна на себе си и отвори вратата със сериозно изражение. Човекът отвън все още беше по джинси, но беше сменил фланелката с риза и пуловер. Вятърът беше разрошил немного дългата му кестенява коса. Тя почти покриваше очите му, докато гледаше надолу към краката на Кевин.
— Искаш ли да поговорим? Тоест имаш ли нещо против?
Кевин се усмихна:
— Разбира се, че не, Малкълм. Разбира се, че не. Искам да поговорим. Влез.
Малкълм прекрачи прага и Кевин внимателно затвори вратата след него.
— Докторът смята — каза възрастният мъж на Кевин предния ден, — че нашият Малкълм, нашият Кондор, няма къде да отиде, освен да се върне при нас. Така са поставени нещата. Няма друг избор и независимо дали ще го обясниш с чувство за вина заради убийството, заради това, че взема парите ни, отчуждението му, изолацията му, отегчението, копнежа за по-активен живот, всичко опира до едно — той ще го направи. Така ли е, докторе?
Доктор Лофтс погледна към Кевин в другия край на кабинета. Едрият лекар беше главен психиатър на ЦРУ. Специалността му се нарича „прогнозиране на поведението“. Управлението му показва човека, който трябва да проучи, и очаква от него да прогнозира какво би направил той в дадени обстоятелства. Доктор Лофтс и екипът му привлякоха вниманието, когато преценките им за Никита Хрушчов помогнаха на президента Кенеди да вземе решението за блокада на Куба. Той се усмихна.
— Много ми харесва начинът, по който съкращаваш медицинските аргументи. Да, съгласен съм с теб. Малкълм е готов да се отзове. Ето ги признаците. В началото, когато отиде в Синсинати, той посещаваше лекции редовно, вършеше всичко, което се иска от него, дори в повече. Беше изоставил хобито си да бяга от реалността чрез романи за насилие, защото сам беше участвал в истинско насилие. Опита се да се свърже с колегите си студенти и професори, макар и за кратко. Сега, почти година по-късно, той рядко стъпва на учебни занятия, проверките показват, че отново чете такива романи и не се вижда с почти никого. Средата, в която попадна сега, далеч не съответства на напрегнатия живот в онзи кратък период от време. Дори му се струва, че този нов за него свят е малко тъп и безумен. Като прибавим и чувството му за вина, за дълг, естествената му склонност към индивидуализъм — той е готов да дойде, но трябва да подчертая, ако не го въвличаме в нещо твърде голямо или дълбоко, или тежко. Това е много важно.
Също така трябва да добавя — продължи докторът, — че нашето момче има доста романтична представа за това, което наричаме „абсурд на съдбата“. Ще се отзове, защото знае, че ще се отзове.
— Какъв е планът, сър — попита Кевин. — Не знам какво да правя аз, да не говорим какво ще искам от Кондора.
Възрастният мъж се усмихна:
— До известна степен това е така, защото и аз не съм сигурен как да постъпим. Твоята работа е проста. Проследи пътя на Паркинс, разбери къде е бил и ако е възможно, защо е бил там. След това правиш каквото е направил той. Някъде по пътя, надявам се, ще попаднеш на някой или някой ще попадне на теб. Желая ти успех, защото очевидно Паркинс се е прикривал добре. Всички нормални опити да го открият са били безуспешни. И трябва да бъдеш внимателен, защото противниците, които и да са те, няма да искат да ги безпокоиш, както е направил Паркинс.
Задачата на Малкълм е дори по-проста. Както знаеш, аз го пазя, докато е готов. Има невероятен талант. Реших, че една дългосрочна инвестиция няма да навреди, защото един ден той може да стане много ценен. Понеже вече е готов и понеже използването му ще оправдае изразходваните за него средства, ще го изпратим да души в Монтана. Ще му дадем елегантно прикритие, но не толкова изпипано, че противниците да не разберат кой е всъщност, и не толкова просто, че местните хора да открият, че не е този, за когото се представя. Официално ще е човек на ФБР, изпълняващ наша задача. Ако съм прав, няма да има никакви неприятности от страна на противниците. Те не биха искали да вдигат голяма пушилка след смъртта на Паркинс. Освен това нашият Кондор, Малкълм, ще привлече вниманието им и това ще ти даде възможност да се промъкнеш по-лесно през задния вход.
— Той ще има ли някаква подкрепа. Ако нещата наистина загрубеят?
— Е — отвърна Възрастния. — Няма да е лесно. Това е селска област. Не могат да се появят прекалено много непознати, иначе местните хора ще се досетят, че нещо не е както трябва, и ще бъде разкрит. Във военновъздушната база на осемдесет мили от градчето, в което ще бъде, ще има няколко наши хора, но не мисля, че можем да ги приближим повече от това. Ти би трябвало да проследиш движението на Паркинс дотам за около седмица или десет дни. След това вниманието ще се насочи към теб, а ти знаеш как да се пазиш.
— Наистина ли смятате, че Малкълм би могъл да се справи? Дори и нищо лошо да не се случи? Смъртта на Паркинс прави нещата не съвсем обикновени.
Възрастният мъж се усмихна.
— Във всеки случай ще бъде интересно. Много интересно.
Кевин премигна, след като си спомни това. Погледна през пътеката към седалката, в която клюмаше Малкълм. Едночасовото му обяснение този следобед трябва да го е изтощило, помисли си той. Беше говорил шестдесет минути, понякога бавно, понякога пискливо. Прескачаше от безпристрастния анализ на своя „дълг“ към почти истеричните, обяснения на спомените и фантазиите си. Най-накрая Малкълм го беше погледнал и му беше казал:
— Наистина няма никакво значение, нали? Тръгвам, защото трябва да тръгна, и това е единственият начин да науча.
— Какво искаш да научиш? — го попита Кевин.
