предпазлив. Но Кевин си мислеше, че харесва възрастния човек.
Беше убеден, че не харесва Карл. Знаеше също така, че е глупаво да му се доверява извън границите, установени от Възрастния. Всеобхватната безполовост на секретаря предизвикваше до голяма степен антипатията на Кевин, но тази безполовост беше проявление на още по-отвратителни качества, които той дори не можеше да определи. У него просто имаше нещо отблъскващо. Кевин беше доволен, когато Карл го въведе при стареца, и затвори вратата след него.
— Кевин, колко мило, че дойде. — Възрастния се изправи и му стисна ръката.
— Радвам се да ви видя, сър.
Двамата продължиха да разменят любезности в продължение на няколко минути, след което Възрастния попита:
— И с какво ще се занимаваш в близко бъдеще, Кевин, момчето ми?
Кевин се усмихна. Възрастният мъж много добре знаеше, че в момента не се занимава с нищо, но въпреки това му отговори:
— О, нищо специално, сър.
— Би ли имал нещо против да ми помогнеш в една работа?
Като че ли имам някакъв избор, помисли си Кевин, макар че ще ми бъде интересно отново да поработя за него. На глас каза:
— Не, сър, разбира се, че не.
Възрастният човек се усмихна.
— Познаваш ли генерал Арнълд Рот?
— Не, сър, макар че съм чувал това име.
— Генерал Арнълд Рот е голямо главоболие за военновъздушните сили — обясни Възрастния. — Както знаеш, разузнаването при тях е сериозна организация. С отдела си за въздушно разузнаване това е може би най-голямото разузнавателно ведомство, което имаме. Но повечето от хората и оборудването му са ангажирани с въздушното и техническото разузнаване. Компютърно и видеошпионство, така го наричам аз. В сравнение с ЦРУ те провеждат много малко класически шпионски операции и с право не ги смятат за своя първостепенна функция. Половината от агентите, с които разполагат, се ръководят от генерал Рот.
Генералът има за зет един много влиятелен конгресмен и си мисли, че ръководи първокласен шпионски екип. Така мисли и въпросният зет. Вместо да искат от съответната парламентарна подкомисия да гласува по даден проблем, военновъздушните сили оставят генерала да го решава както си знае и да си играе на супершпионин — е, разбира се, в известни граници.
Повечето от хората му са неопитни и правят грешки. Романтици, тръгнали по стъпките на Мата Хари. Обикалят Европа и Централна Азия, киснат по баровете, присъстват на събрания, изпълняват дребни задачи и осъществяват безобидни контакти. Управлението ги следи, за да не направят нещо през главите им. Генералът си мисли, че е новият Гелен, конгресменът е доволен, парите не пресекват и всички са щастливи.
Но много често някои от хората на генерала се препъват в нещо по-едро, прекалено едро, за да могат да се справят самите те — аматьорите от военновъздушното разузнаване. Обикновено шефовете му веднага прехвърлят топката към ЦРУ, но понякога нещо се обърква и настава страховита каша. Сега отново имаме истински хит.
Преди около два дни един от по-добрите му агенти — между другото вашето управление мислеше да го привлече — бил намерен мъртъв в Монтана, след като изчезнал в Европа преди две седмици. Базата му била в Лондон, където го чули за последен път — изпратил доста странен доклад. Нямаме представа как и защо Доналд Паркинс, това е името на агента, е свършил по този начин. Подробностите, които са ни известни, се намират в онази папка, ей там, върху купчината на бюрото ми. Можеш да я вземеш, ако решиш да работиш върху това.
— Няма нужда да обмислям решението си, сър. Всичко това ме интригува много.
— Така си и мислех — каза Възрастния с жизнерадостен глас. — Така си и мислех. Имаме доста работа и трябва да я свършим колкото се може по-бързо, преди да е изстинала следата. Налага се да проучиш доста неща, преди да започнеш, но най-напред ще трябва да направиш едно пътуване. Много важно пътуване. До Синсинати.
— Синсинати? Защо?
Възрастният човек се усмихна и се облегна назад. Цели десет минути беше търсил подходящата метафора. Обичаше да си играе с думите. Пресъздаването на идеите чрез думи правеше мисленето толкова по-интересно. Той вдигна глава и каза:
— Ще отидеш до Синсинати за нещо специално, нещо много специално. Заради едно малко пиленце, от което ще направим прекрасна птица за лов. Време е нашият Кондор да напусне птичарника си.
АЛИСА ЗАПОЧНА ДА СЕ УМОРЯВА ОТ СЕДЕНЕТО ДО СЕСТРА СИ НА СКАМЕЙКАТА И ОТ ТОВА, ЧЕ НЯМА КАКВО ДА ПРАВИ. ВЕДНЪЖ ИЛИ ДВА ПЪТИ ТЯ НАДНИКНА В КНИЖКАТА, КОЯТО СЕСТРА Й ЧЕТЕШЕ, НО В НЕЯ НЯМАШЕ НИТО КАРТИНКИ, НИТО РАЗГОВОРИ.
И КАКВА Е ПОЛЗАТА, ПОМИСЛИ СИ АЛИСА, ОТ КНИЖКА БЕЗ КАРТИНКИ И РАЗГОВОРИ?
Роналд Малкълм въздъхна и мушна метлата наполовина под леглото. Беше на ясно, че за да почисти хубаво, би трябвало да дръпне леглото от стената, но успокояваше съвестта си с минималното възможно метене. Слънчевата светлина, процеждаща се през щорите, осветяваше летящите прашинки, обезпокоени от усилията му. Те се въртяха бясно във въздуха при всяко движение на метлата и после отлитаха настрани, отнесени от въздушния поток, и изчезваха до следващото чистене. Малкълм пое дълбоко въздух. Слаб аромат на цветен прашец, размесен с мускусната лютива миризма на домашна мръсотия. За миг се зачуди дали инжекциите срещу алергия ще му подействат тази година.
Малкълм подпря метлата до стената в спалнята и отиде във всекидневната. На масичката имаше чаша почти изстинало кафе. Той се отпусна на кушетката до нея, сложи обутите си с маратонки крака върху плота — имитация на дърво — и остави погледа си да блуждае из стаята за стотен път този ден.
Всекидневната беше доста голяма за „съвременен жилищен комплекс.“ Кушетката и продълговатата масичка не заемаха цялото място покрай стената. Вратата към малкото антре беше непосредствено вдясно от него. До стената вляво имаше друга масичка, на която стояха грамофонът му, плочите и разваленият телевизор. Той беше излязъл от строя преди три месеца и го беше освободил от омразното присъствие на неподлежащия на контрол телевизионен свят във всекидневната му. Стената срещу Малкълм беше закрита от лавици с книги. Повечето от тях бяха пълни. Имаше философия, няколко учебника по елементарна психология, исторически съчинения, цял ред биографии на известни личности, два рафта класическа литература и една почти неизползвана книга по счетоводство, която не беше успял да върне в книжарницата, след като заряза бизнес-лекциите на втория ден. В средата на рафтовете висеше репродукция на Пикасо. Зад нея бяха „Малтийският сокол“ на Дашиъл Хамет, „Поздрав за шефа: Тайната на 87-ми полицейски участък“ на Ед Макбейн, „Тихият говорител“ на Рекс Стаут и „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри — всичките закупени с чувство за вина от една антикварна книжарница. Чайникът в малката кухня („обзаведена с барплот за сервиране“) вдясно от Малкълм засвири, защото водата беше кипнала. От малката спалня зад стената с книгите и от банята, непосредствено до кухнята, не долиташе никакъв звук. Дори обикновеното непрекъснато капане на душа беше спряло тази сутрин.
Чайникът свистя близо минута, преди Малкълм да свали краката си от масичката и да отиде бавно до кухнята с чаша в ръка. Най-напред изхвърли изстиналото кафе в мивката, после угаси газовия котлон. Когато се опита внимателно да изравни с пръст нескафето в лъжичката, ръката му неволно трепна и разсипа кафявите гранули по лепкавия плот.
— Дявол да го вземе — каза той и отново бръкна с лъжичката в буркана. Разклати я, докато връхчето горе-долу се изравни, изсипа кафето в чашата и гр заля с вряща вода от чайника.
Когато се връщаше към кушетката, Малкълм спря за малко пред автоматичния грамофон, колкото да вдигне плочите нагоре по оста и да го включи. Изчака, докато първият черен кръг падне върху бавно въртящия се диск. Рамото трепна и се отдели от гнездото, като кралски гвардеец, отдаващ чест, после се
