— Не знам — беше отговорът. — Не знам.
По времето, когато Малкълм и Кевин приближаваха Вашингтон, първите ранобудни минувачи вече се движеха по улиците на Москва. Един от тях беше Николай Рижов. Селският му произход личеше по разклатената му походка, по набитото му мускулесто тяло, което дори на неговите шестдесет и три години беше жилаво и здраво. Но дрехите на Рижов бяха по-скъпи от тези на повечето му сънародници, а и той вече не беше селянин. Ръководеше много важен отдел в Комитета за държавна сигурност при Съвета на министрите на Съветския съюз или както е по-известен: КГБ. Макар че КГБ е цивилна организация, нейните служители много често имат офицерски звания. Когато зае длъжността си в отдела, сивокосият, с изопната кожа и гладко избръснато лице Рижов предпочете да бъде полковник. Би могъл да стане и генерал, ако желаеше. Сега крачеше напред, без да обръща внимание на студената сутрин. Телохранителите му бяха край него — отпред, отстрани и отзад — на подходящо разстояние. Трепереха и много, много тихо ругаеха любовта на шефа си към дългите сутрешни разходки.
КГБ е една от двете големи държавни организации, занимаващи се с шпионаж, другата е ГРУ — по- малкият съперник, или военното разузнаване. Корените на КГБ достигат назад до 1881 година и до Охранката — или Департамента на държавната полиция, използван от царете като тайна полиция и като разузнавателна служба. По-малко от две години след създаването си царската шпионска организация изпратила агент в Съединените щати, за да следи Владимир Легаев — изменил на Охранката служител, който напуснал матушка Русия и станал университетски преподавател в САЩ. Също така те се занимавали и с руснаците, създаващи проблеми в страната. Например в едно досие на Охранката, носещо дата 1 май 1904 година, е отбелязано, че вторият и третият пръст на крака на някой си Йосиф Сталин са сраснали.
Тайната полиция и разузнавателната организация, които заменили Охранката в дните след революцията, действали в общи линии, както и предшественикът си, но под различни наименования и инициали, едно от които е ЧК (Черезвичайная комисия по борбе с контрареволюции и саботажем), създадена на 20 декември 1917 година. Някои руснаци все още наричат агентите на КГБ чекисти. През 1938 година един човек на име Лаврентий Павлович Берия поел юздите на тогавашния НКВД и ги държал здраво, докато не бил изваден в пенсия чрез куршум някъде към края на 1953 година. Западните разузнавателни източници сочат различни дати на неговата смърт. На 13 март 1954 година, една година след отстраняването на Берия, бил създаден КГБ — руската невоенна разузнавателна организация.
Рижов обичаше да отива на работа рано. Той се радваше на свободата сам да определя работното си време, да ходи, където иска, когато поиска. Земните дни на много от неговите предшественици били внезапно прекратявани, на много от тях надзирателите в затворите нареждали къде, кога и дори как да ходят. Рижов обичаше студения, чист, свеж почти като на село сутрешен въздух. С напредването на сутринта уличното движение и фабриките вече му придаваха неприятна за селския му нос миризма. Не толкова неприятна, колкото в Лос Анжелос или в другите западни градове, които беше посещавал, но все пак неприятна.
Този ден Рижов нямаше време да се отдаде на обикновените си размишления.
За разлика от Малкълм той беше съвсем наясно какво иска да знае. Искаше да знае, че всичко в плана му е наред и при това без сянка на „практическо съмнение“ — термин, използван от руската разузнавателна бюрокрация, за да опише границите на немислимото. Но Рижов също така знаеше, че не всичко в плана му е наред, както и че от него зависи дали нещата ще се поправят или не.
Черната лимузина спря бавно и почтително край бордюра пред магазина за играчки срещу „Лубянка“, на десетина метра от Рижов. Шофьорът излезе навън, за да му отвори вратата, но той не се качи, а махна на пасажера да го последва по тротоара.
Ниският, възпълен мъж на средна възраст, който слезе от колата, беше Владимир Серов. Както и Рижов, той беше полковник, но длъжността му бе далеч по-ниска от неговата. Рижов беше началник на отдел, а Серов — само на едно бюро в този отдел. Наистина, важно бюро — обикновено то се грижеше за плана, рожба на Рижов, но все пак си беше само бюро. Като се вземат предвид нормалните ограничения в КГБ, Серов се радваше на доста голяма независимост освен по въпросите, свързани с плана на Рижов — Гамаюн. Тук той беше началник само на думи. Получаваше заповеди от Крумин — агента, когото уж ръководеше, или направо от Рижов, който не би трябвало да се занимава с отделни операции. На Серов никак не му харесваше да работи между началника си и агента му. Знаеше, че отношенията между тях са сложни, и знаеше, че и двамата го смятат само за инструмент в цялостния план. Ако нещо станеше не както трябва, по всяка вероятност не Рижов или Крумин щяха да бъдат обвинени и наказани. Щеше да бъде обвинен той.
„Поставен съм между чука и наковалнята — искаше му се да каже на жена си. Използват ме, за да си правят каквото поискат, и ако не го получат, ако нещо се обърка, ще ме смачкат и ще ме изхвърлят като мръсен парцал“. Но Серов не казваше на жена си нищо, което е свързано с работата му. Не говореше на никого за тревогите си. Човек никога не можеше да знае кой ще чуе думите му.
— Добро утро, другарю полковник — поздрави Серов нервно. — Как сте? — Той изравни крачките си с едрия си началник. Двамата ходеха бавно. Колата, те двамата и телохранителите — отпред, отзад и встрани — напомняха някаква тържествена процесия. Редките минувачи предпочитаха да не обръщат внимание.
— Нещата не вървят добре — отвърна Рижов хладно, като умишлено не обърна внимание на учтивостите. — Никак не вървят добре.
Значи само лоши новини, помисли си Серов с известно облекчение. Угрижеността, която се беше увеличавала още откакто тази сутрин телефонът го накара да стане от леглото, сега значително намаля. Ако беше катастрофа, Рижов щеше да нареди да го арестуват веднага или щеше да се държи любезно, за да приспи бдителността му.
— Какво се е случило, другарю полковник?
— Боя се, че с Гамаюн ще имаме неприятности. Може би много сериозни. — Гласът на Рижов беше спокоен, но някак си напрегнат, сякаш трудно се контролираше. Като началник на бюрото Серов би трябвало да научава за всички неприятности първи, но знаеше, че докладите за специалния план отиваха първо при шефа му. Поне, помисли си той, не може да ме обвини, че не съм информиран. — Не ми е известно да има някаква непосредствена заплаха.
Рижов се усмихна:
— Това е, защото вашата информираност е донякъде ограничена. Като началник отдел разполагам със значително повече данни.
Серов кимна. Щом шефът му се хвалеше с такова пренебрежение към него, нещата не бяха толкова лоши.
— Преди десет дни един куриер от Пета секция допуснал непростима грешка. Напил се в някакъв лондонски бар, много се напил, и започнал шумно да спори с местен жител, представи си само за какво! За ядрената политика! В пияно състояние! Споменал косвено Гамаюн. И за зъл късмет някакъв американски оперативен агент дочул забележката, решил, че пияният може да знае нещо повече, и го проследил до дома му. Само преди няколко часа ми докладваха, че американецът работи за разузнаването на военновъздушните сили.
Трябва да е имал това, което наричат „шесто чувство“ и много стръв за работа. Та проследил нашия човек до апартамента му, влязъл вътре и започнал да го разпитва. Куриерът още бил пиян и уклончивите му приказки не харесали на американеца. Излъгал го е, макар че би могло и да не е съвсем лъжа, че ако не работи за него, ще го издаде на британските власти. Куриерът се съгласил. Американецът го изпомпвал в продължение на няколко часа. Между другите неща научил името на Крумин, откъслечни сведения за следващото му пътуване до Америка и някои други неща, известни на куриера за него…
— О, боже! — изпъшка Серов, забравил за миг официалния си атеизъм. — О, боже!
— Да, наистина. Дреболиите, известни на куриера, не са били достатъчни, за да може американецът да си обясни операцията или функциите на Крумин, но е успял да заключи, че Крумин ще мине през Лондон на път за Щатите. Според моите източници в американското разузнаване техният агент е бил „буйна глава“. Искал е сам да осъществи голям удар. Открил е Крумин на летището в Лондон и го проследил до Торонто. Крумин е разбрал, че е разкрит, и се е измъкнал от него.
Но по някакъв начин американецът отново го е намерил. Може от куриера да е научил повече, отколкото
