— Точно така. Като Кевин и останалите, които ще се опитаме да вкараме през задната врата.
— Тогава защо са тези тежки тренировки?
— Да предположим, Малкълм — каза меко Възрастния, — само да предположим, че нещо се обърка. Да предположим, че попаднеш на нещо. Не можем да те направим супермен. Всъщност никой от агентите ни не е супермен. Ако нещо се случи, най-доброто, което можеш да направиш, е да се уповаваш на добрия си разум и на инстинктите си, както и на опита си, на продължителните тренировки. Ти имаш добър ум, но малък опит. За жалост, не разполагаме с достатъчно време, за да те обучим както трябва, но някои основни неща могат да се окажат полезни. Аз, ако ме питаш, до известна степен дори се радвам, че нямаме достатъчно време да те обучим. Ако имахме, за да направим от теб истински професионалист, би могло да унищожим някои от естествените ти заложби. Най-ценното си ти самият и това, което другите наричат твой „късмет“. Аз го наричам талант.
Малкълм изсумтя и се раздвижи на стола си. Надяваше се да удължи разговора и да скъси времето, прекарано с Макгифърт на тепиха със защитени лакти и колена, обаче толкова, колкото да се избягнат ожулванията, но не и болката.
— Ами ако се натъкна на нещо, докато съм там, какво да правя? Да викам ли кавалерията, или какво?
— Разбира се, ти ще ни държиш в течение чрез процедурите, които ти бяха описани. Естествено, ние също ще те осведомяваме за това, което знаем. Ако се натъкнеш на нещо! Е, какво мога да ти кажа, освен да използваш собствената си глава?
Малкълм изсумтя. Понечи да заговори, но Възрастния го прекъсна.
— По-късно ще имаме време за този инструктаж. А сега, ако не се лъжа, преди закуска трябва да поработите с Макгифърт на тепиха, прав ли съм?
— Да, сър — възкликна бившият сержант Макгифърт и скочи от стола си. — Да тръгваме, мъжаго!
Малкълм вдигна поглед към мускулестата фигура, изправена над него. Поклати тъжно глава, въздъхна и навъсено се изправи.
Мекият глас на Карл едва достигна до ушите на Възрастния, докато той наблюдаваше двете отдалечаващи се фигури.
— Интересен въпрос, сър. Какво наистина ще стане, ако Кондора се натъкне на нещо?
— Карл — отвърна Възрастния след няколко секунди, — момчето ми, това би било прекалено добро, за да се надяваме, че ще се случи.
Карл сбърчи леко чело и каза:
— Така е, сър, но нямах точно това предвид. Ако наистина му се случи някоя неприятност? Ние ще сме доволни, защото ще знаем, че сме накарали противника да действа, но какво ще стане с Малкълм? Как мислите, че ще се справи?
Възрастния погледна двамата под навеса за тренировки и леко се смръщи. След известно време отговори:
— Както ти каза, Карл, това е интересен въпрос.
— Бихте ли желали кафе, сър?
Малкълм поклати отрицателно глава и стюардесата му се усмихна с безразличие.
— Може би по-късно тогава. — Още една стъклена усмивка и тя продължи нататък в прохода между седалките.
Малкълм погледна през илюминатора. Яркото слънце го накара да примижи. Отдолу облаците изглеждаха измамно твърди. Всичко останало беше синьо — студено, кристално, чисто, яркосиньо. Беше изминало известно време, преди самолетът да се изкачи над дебелата облачна покривка, и няколко минути пред очите му имаше само бели валма.
Летенето го плашеше, но и го възбуждаше. Вълнението и ужасът от представата, че експлодира и се превръща в каша, осъден безмилостно по законите на гравитацията, инерцията и смъртта, караха вътрешностите на Малкълм да се свиват всеки път, когато се качваше на самолет. В минутите преди излитането напрежението му нарастваше до степен да не може да мисли, макар че външно по нищо не му личеше. Когато самолетът набереше необходимата височина за полета и когато скоростта станеше постоянна, притесненията му отстъпваха мястото си на уверено и облекчено възхищение. В такива моменти съдбата му не беше в негови ръце.
Какво, по дяволите, правиш, Роналд Малкълм, помисли си той. Цялата тази работа, решението да придружи Кевин до Вашингтон, трите дни, прекарани в малката ферма, мисълта за „мисията“, всичко това му се беше струвало нереално до тази сутрин, когато малко преди разсъмване го събуди Макгифърт, тих, необичайно любезен, и го накара да пробяга само една миля около постройката. Докато бягаха, не говореха. Заповедите на Макгифърт, когато се занимаваха с техниките за самоотбрана, бяха спокойни, почти умоляващи. Сякаш сержантът беше останал в леглото си и го е заменил близнакът му свещеник. За закуска към тях се присъединиха Възрастния и Карл. В началото съвсем бързо Карл го беше засипал с тренировъчни въпроси относно легендата му, но по времето, когато готвачът наля кафето, разговорът им беше станал най-обикновен — възрастният мъж им разказваше разни неща за градината си, случки от политическия живот във Вашингтон, от Втората световна война и други подобни.
— Ще се справиш отлично, момчето ми — каза му той, когато стисна ръката му за довиждане. — Просто използвай главата си и всичко ще бъде добре.
Малкълм кимна вдървено. Един човек, когото никога дотогава не беше виждал, го закара до летището във Вашингтон. Нито той, нито Малкълм говориха, докато бяха в колата. На летището много внимаваше да заобиколи отдалече мъжката тоалетна, в която беше причакал и убил агента Мароник преди повече от година. Мълчаливият му придружител остана, докато Малкълм не се качи на самолета.
И ето ме сега тук, мислеше Малкълм. Летя към Монтана, за да си играя на шпионин с пистолет в багажа, с измислената история, че работя за картографския отдел на Министерството на отбраната, и без никаква идея как да направя това, което се предполага, че трябва да направя.
Малко кафе може и да ми се отрази добре, помисли си Малкълм, освен това няма да го плащам. Той кимна любезно на стюардесата да дойде.
Докато Малкълм поръчваше кафе на стюардесата, на други места се провеждаха два важни разговора. Първият беше между нощният дежурен офицер в берлинската резидентура на КГБ и неговия началник. Началникът остави димящата чаша чай на бюрото и се облегна на въртящия се стол. Въздъхна много уморено и качи огромните си крака върху плота на бюрото.
— Ох, Иля — каза той със старчески, натежал глас, — животът може да бъде много труден.
Дежурният офицер съчувствено се размърда върху твърдия дървен стол. През последните две години тези вечерни чайове се бяха превърнали в ценен обичай. Беше сигурен, че началникът му се радва на възможността да изостави за малко тежкото бреме на отговорността и да поприказва приятелски с добре настроен подчинен. А амбициозният Иля се гордееше с качествата си на добър слушател.
— Да — отвърна Иля, като се надяваше разговорът да бъде за нещо повече от семейните проблеми. — Наистина е така.
— Де да си бяхме у дома, сред компетентни хора, не сред тези некадърници, германците. Защо ги търпяхме и защо ги приехме след войната, не ми е ясно. Може много да се говори за интернационализма, но когато тези германци, дето толкова се хвалят със стриктността си, направят някой гаф, този, който трябва да разчиства след тях, доста зор вижда.
— Така е, другарю капитан — отвърна Иля. Интересът му започна да нараства. Съвсем определено нещо се беше случило. Или щеше да се случи. Той реши да рискува:
— И какво са направили нашите приятели този път?
— Хм — изсумтя по-възрастният руснак, като се отпусна още повече на стола си и затвори очи. — Приятели! Какво не са направили? Компрометираха перфектно замислена разузнавателна операция, ето това направиха. И ни накиснаха, както казват англичаните, в истинска „саламура“. Чудя се кой ли е измислил този израз? Той е толкова мек в случая, че няма накъде.
— Е — отвърна Иля, мъчейки се да намери точните думи. Боеше се да не скъса нишката на приятелския разговор, ако прекалено много се интересува за подробности, но също така се боеше да смени темата, за да
