аз така мисля, той никога не е имал намерение да го използва за това. Мисля, че беше едно хубаво леговище, в което Паркинс да си играе, но наема плащаше генералът.
Освен това той винаги е харесвал Англия, макар че не мога да разбера защо. Отвратително време. Освен това там не получаваме големи заплати. Той казваше, че в тази страна можеш да намериш добра подкрепа. Веднъж ми каза, че на тях можеш да разчиташ, ако искаш да им повериш нещо.
Умът на Кевин изщрака:
— Как така, какво искаш да кажеш с това „да им повериш нещо“?
Дребният вдигна рамене:
— Не знам. Той не обясни. Просто каза, че на тях може да се разчита, ако искаш да им повериш нещо.
Кевин се наведе напред и като се стремеше да не уплаши леко пийналия си събеседник с прекалена настойчивост, попита:
— Е, поне спомняте ли си защо е казал това, при какви обстоятелства?
— Хм. — Дребният се облегна назад, намръщи се и затвори очи. — Нека да си помисля, нека да си помисля… О, да, спомних си. Беше през седемдесет и трета в Рим и точно след като един от нашите беше загубил куп материали. Така и не разбрахме дали противниците са му ги откраднали, или просто ги е загубил. Паркинс мислеше, че някой му ги е измъкнал. Казваше, че това не е било трудно, защото всички, включително и водещият офицер, са невнимателни и глупави. Спомням си, че го попитах дали и мен слага в това число. Ядосах се, защото каза, че всички сме били глупави. Аз не смятам, че съм глупав.
Кевин преглътна, като се бореше с желанието да опровергае събеседника си.
— И какво каза той?
Дребният отвори широко очи.
— Е, какво мислите, че каза? Че съм глупав ли?
Кевин вдигна ръка, за да накара аса от военновъздушното разузнаване да сниши глас.
— Не, не за това. И говорете по-тихо. Какво каза за поверяването на нещо на Англия.
— О, това ли? Той, след като ми каза, че не съм глупав — разбирате ме, нали, — той каза, че винаги можело да повериш нещо на английското правителство и че този от Рим е трябвало да изпрати материалите си на англичаните, защото нямало да ги изгубят.
— И това е всичко? Не обясни ли по-точно какво иска да каже?
Дребният поклати глава.
— Не, не го попитах. Той също не обясни нищо повече.
Кевин въздъхна.
— Имате ли още въпроси, още нещо, което бих могъл да ви кажа?
Кевин погледна човека със замъгления поглед пред себе си. Повече нищо ценно нямаше да научи от него, поне не през следващите няколко часа. Ако можеха да го обработват със седмици, докато го накарат да си припомни абсолютно всичко… Но не разполагаха с това време.
— Не — каза Кевин бавно. — Нищо друго не ми идва наум, но ако се сетя нещо, ще ви потърся. — Той стана и направи знак на събеседника си да остане на място. — Аз ще тръгна първи, вие ще останете още десетина минути. И без повече бира и алкохол, докато не ви уведомя, че всичко е приключило. Искам да се пазите много добре. Да държите очите си отворени. Вие сте единствената връзка с Паркинс, която имаме. Не е кой знае какво, но не желаем да ви се случи каквото и да било.
Очите на дребния се разшириха:
— Искате да кажете, че би могло да съм в…
Кевин го прекъсна:
— Не казвам нищо. Просто искам да съм много, много внимателен. Вие също.
Кевин се обърна и излезе навън. След като тръгна по улицата, той изумено поклати глава, след това се съсредоточи, за да се помъчи да извлече нещо от безразборните приказки.
На следната сутрин Кевин отлетя обратно за Лондон. Агентът на ЦРУ, който го посрещна на летището, забеляза кръговете под очите му. Когато Кевин Пауъл му нареди да го откара в резидентурата на ЦРУ, агентът се въздържа и не му предложи най-напред да поспи.
Директорът на секцията на ЦРУ, отговаряща за Британските острови, не обичаше да работи с Група „К“. Според него това пречи на ясния поглед върху нещата и представлява подигравка с утвърдените вътрешни процедури. Директорът също така знаеше, че няма избор, но това не му попречи да недоволства, когато Кевин пожела да използва специалната телефонна линия.
Кевин трябваше да се свърже с възрастния човек, и то колкото се може по-бързо. В този случай той имаше късмет, защото се намираше на приятелска територия. Англичаните сътрудничат максимално с американските тайни служби, доколкото това не противоречи на собствените им интереси и не излага на опасност операциите им. Британското разузнаване, чието начало е поставено през 1573 година, е много добро, когато става дума за определяне и защитата на собствените му интереси, но сътрудничеството му с приятелските служби е не по-лошо. Например MI5 — службата за вътрешно контраразузнаване — спомогна до голяма степен, когато се наложи да се прекара специална телефонна линия между лондонския щаб на ЦРУ и американското посолство. И тази помощ беше толкова добра, че наистина много малко хора знаят къде е поставен кабелът. ЦРУ се отблагодарява, като позволява на MI5 да използва линията, когато и двете страни мислят, че е необходимо.
Тази комуникационна линия не е обикновено устройство. Кабелът е изработен в комплекса Лангли и е свързан със специални устройства, които кодират разговорите и регистрират всички освен най-съвършените опити за подслушване. За да се избягнат технически по-съвършените подслушвателни средства, линията се проверява периодично от ЦРУ и MI5. Тази линия е свързана със специален трансатлантически кабел. От американската му страна той има директна връзка с Лангли. По този кабел едно обаждане може да бъде прието в централата на ЦРУ, а може да бъде пренасочено и до всяка част на страната. Разбира се, приемащият апарат трябва да има устройство за декодиране.
С първото си обаждане в посолството Кевин предупреди нощния дежурен, който на свой ред се обади във Вашингтон и уреди възрастният мъж да очаква специален разговор. Цялата процедура отне по-малко от половин час. Дори и експертите на ЦРУ не можеха да елиминират всички шумове при трансатлантическите разговори. Допълнителните смущения в резултат на кодирането и декодирането влошаваха още повече нещата. И двамата трябваше да се напрягат, за да се разбират, но думите все пак се чуваха.
— Кевин — попита Възрастния, — как си? Добре ли вървят нещата?
— Аз съм добре, сър, но нещата не вървят добре. Може би съм попаднал на нещо, но ми трябват някои дреболии, които вие можете да осигурите.
— Не може ли подробностите да пристигнат по специален куриер?
Кевин се усмихна. Старецът нямаше доверие на каквито и да било електронни комуникации, без значение колко добре са подсигурени срещу подслушване.
— Боя се, че не. Освен ако не мислите, че цялата работа не е толкова бърза.
— Да, предполагам, че си прав. Какво искаш?
— Трябва ми официален приятел. Някой, който да ми помогне да проведа мащабно разследване. Предпочитам да е някой от полицията, макар че и човек от Специалния отдел, MI5 или MI6 също ще свърши работа.
— Според мен от Специалния отдел. Той заема удобно положение между разузнаването и полицията. Няма смисъл директно да замесваме Петицата и Шестицата. И без това нещата са сложни. Ще ти го осигуря заедно с нужното прикритие. Ще ми трябват около четири часа. Карл ще ти се обади.
— Добре. През това време ще поспя. Как е нашият Кондор?
Възрастния направи пауза, преди да отговори.
— Той тръгна, Кевин, момчето ми. Той тръгна. Кевин беше сигурен, че възрастният човек се усмихва.
КОТАРАКЪТ САМО СЕ УСМИХНА, КОГАТО ВИДЯ АЛИСА. ИЗГЛЕЖДА ДОБРОНАМЕРЕН, ПОМИСЛИ СИ ТЯ. И ВСЕ ПАК ИМАШЕ МНОГО ДЪЛГИ НОКТИ И УЖАСНО МНОГО ЗЪБИ, ТАКА ЧЕ ТЯ ЧУВСТВАШЕ — КЪМ НЕГО
