не загуби такава фантастична възможност. — Дори и англичаните правят грешки.
— Да, но за наше нещастие никой от тях не е толкова глупав, колкото тези, които германците вземат в разузнаването! Щях да се смея, ако нещата не бяха толкова ужасни.
— Не е възможно положението да е чак толкова лошо, другарю капитан?
— Не е възможно? — извика началникът. Той свали краката си от бюрото и се наведе напред със святкащи очи. — Не е възможно? Така си мислиш ти!
— Е, аз…
— Иля — каза началникът с назидателен тон, — чувал ли си някога по-голяма глупост от тази, да вземеш куриер, професионален разузнавач, да, професионалист, а не някакъв идиот от улицата… който пие? И не пие като човек, като интелигентен разузнавач, не, не и не. Пие, докато ослепее, като прост селяк. И не само пие, но и дрънка за работата си, когато се насмуче.
— Така е — каза Иля. — Наистина е голяма глупост.
— Голяма глупост?! Има и по-голяма! Не само са го взели на работа, ами са го изпратили да дрънка, където най не трябва, казали са му какво да дрънка и естествено той е дрънкал, хванали са го и ето ти тебе!
— Как, другарю капитан?
— По долни гащи, ето как! В тъпия им счетоводен отдел са му казали, че част от парите, които пренася, са за разузнавателна операция по ракетите в Щатите. Дори са го оставили сам да организира предаването на пратката на лондонското летище, а са му казали и с кой полет ще лети нашият човек! Техният глупав куриер не само пие — той е и любопитен, може би е смятал някой ден да ни измени, не знам. Останал на място, докато нашият човек не дошъл да вземе пратката!
— Това наистина е глупаво!
— Да — отговори началникът, след като се поуспокои, отново се облегна и качи краката си на бюрото. — И естествено, куриерът е компрометиран, нашият човек е проследен до мястото на мисията, за малко един американски агент да го неутрализира и едва успява да се върне. Американецът, изглежда, също не е бил кой знае колко умен, защото е действал съвсем сам. След като е бил убит, не открихме никаква осигуровка. В Москва още нямат информация, че нещо става. Така че от нас зависи да оправим нещата.
— От нас?
— Да, ние отговаряме за част от операцията. Вдругиден ще изпратим нов човек. Първият не успя да завърши операцията. Тъй като смятаме, че американците не са наясно какво става, в Москва решиха да рискуват. Не знам с какво толкова може да е оправдан този риск, но, изглежда, по-добре е да не знам. При всички случаи във вторник човекът ще замине по берлинския канал.
— Нелегално?
— Не, ще вземе сутрешния полет до Лондон, после отива в Канада. След това престава да е наша грижа. Ние само трябва да го качим на самолета.
— Това няма да е проблем, другарю капитан — каза Иля уверено, като се стараеше задоволството да не личи в гласа му. Вторник. Имаше много време.
— Надявам се да е така, Иля — отговори началникът бавно. — Надявам се да е така. Би ли направил още малко чай? След това ще се залавяме за работа.
— С удоволствие, другарю капитан. — Докато правеше чая, Иля си тананикаше тихо. За тази вечер вече беше свършил достатъчно добра работа.
Клиентелата на малкото барче непосредствено до главната търговска част на Западен Берлин е сравнително постоянна. Тук рядко идват войници от съюзническите части, защото малко млади неомъжени госпожици посещават заведението. Барът не е достатъчно луксозен, за да привлича преуспяващи бизнесмени, и не е толкова долнопробен, че да събира по-нежеланите хора на града. Посетителите са предимно от средната класа, чиновници, търговски пътници и приходящи служители.
В Берлин вероятно има повече шпиони на квадратен километър, отколкото в който и да било друг град, но нито американските, нито германските власти смятат въпросния бар за потенциално свърталище на шпиони. Докато Малкълм летеше към Монтана, а Иля се мъчеше да изкопчи информация от шефа си от другата страна на Берлинската стена, в това именно барче се срещнаха двама агенти.
Единият беше Кевин Пауъл. Беше пристигнал в Берлин предния ден, след като прекара два безплодни дни в Лондон, където се опитваше да открие нишки, водещи към смъртта на Паркинс. Не намери нищо. Резидентът в Лондон се свърза с един оперативен агент на военновъздушното разузнаване, базиран в Берлин, който навремето беше работил много с убития. Той беше вторият човек в берлинското барче и единствено заради него Кевин беше дошъл тук.
— Срам за стария Паркинс — каза бившият му колега. — Истински срам. Как е умрял?
Кевин погледна дребния човек срещу себе си. Не беше харесал идеята на събеседника си да се срещнат именно на това място, но искаше той да бъде максимално спокоен, така че по-лесно да се добере до всичко, което знае. Пауъл изруга наум. Пред него седеше поредният самонадеян „герой“ на генерала.
— Сигурен съм, че не искате да знаете това — отвърна Кевин твърдо, — и вероятно сте наясно, че дори и да знаех, не бих могъл да ви кажа от съображения за сигурност.
Мъжът схвана упрека и забележимо се изпълни с напрежение. Не всеки ден старши служител от военновъздушното разузнаване идваше чак до Берлин, за да го разпитва за загинал колега.
— Съжалявам, просто ми беше любопитно. В края на краищата с Паркинс сме работили заедно цели шест месеца и след това още много пъти, откакто сме в европейската секция.
Кевин се усмихна с преднамерена топлота.
— Разбирам. Разчитам именна на това, че знаете много за него. Искам да ми кажете всичко, което можете да си спомните. Започнете от самото начало — къде се срещнахте, в какви операции сте работили заедно, какво правеше през свободното си време, възгледите му, особено за работата, как действаше, всичко. Особено ме интересуват нещата, с които се е занимавал през последните шест месеца. Докладите, които е предавал на водещия си офицер, са откъслечни.
Другият се засмя:
— Нищо друго не бих могъл да очаквам. Той нямаше високо мнение за екипа ни, не обичаше да се свързва с водещия си офицер, преди сам да е свършил по-голямата част от работата. След това му предаваше бомбастичен доклад, с карти, бележки, снимки и какво ли още не и всичко това трябваше да оправдае начина, по който работи, дори и конкретната операция да не струва пет пари. Предпазваше се „Фирмата“ да не го подгони както трябва. Паркинс казваше, че големите началници винаги объркват нещата, ако им позволиш да се намесят.
Той отпи от бирата си и попита:
— Сигурен ли сте, че искате да чуете всичко? Това би отнело доста време.
Кевин се огледа наоколо. Седяха на маса в далечния ъгъл, срещу вратата. Сепарето зад тях беше празно, нямаше много посетители. Най-близкият човек седеше на около пет метра. Би могъл да види всеки, който се приближи до масата. Не вярваше на това място да има инсталирана подслушвателна апаратура и шансовете в бара да влезе агент, който да ги познае, му се струваха незначителни.
— Разполагаме с необходимото време. Искам да чуя всичко, което знаете.
Другият вдигна рамене и започна:
— За първи път го видях на първия инструктаж на генерала. Нещо като реч за „добре дошли“. Но тогава не разговаряхме много и всъщност не го опознах, докато не се срещнахме в английската секция два месеца по-късно. Тогава…
След два часа Кевин трябваше да потиска прозявката си. Не беше отегчен, а по-скоро уморен. Напрегнатото и изпълнено с надежда внимание, с което слушаше, беше по-трудно от физическо усилие. Дребният човек говореше почти без прекъсване и Кевин му задаваше само малки уточняващи въпроси. Изглежда, човекът обичаше да приказва и този факт заедно с някои от историите, които разказа, накараха Кевин да се чувства щастлив, че не работят заедно. Спомените му бяха напуснали хронологичния ред и сега бяха във фазата на импресиите. Освен това петте бири в корема му го бяха направили многословен. Но Кевин се боеше да го прекъсне. Човек никога не знае коя дреболия може да се окаже важна.
— … и ето защо Паркинс държеше още един апартамент в Лондон, с конспиративна цел. Всъщност, поне
