той ни каза. Съвсем сигурно е, че е можел да разсъждава добре. Успял е да проследи Крумин до Гамаюн. Разкрили са го и са го заловили, но той избягал скоро след това. Крумин и оперативният работник от Гамаюн го проследили бързо. Застреляли го и не са успели да прикрият това. Сега американците знаят, че нещо става, един от агентите им е мъртъв и те не могат да си го обяснят.
— Куриерът? — попита Серов. — Какво става с куриера?
— Допуснал е още грешки. Ръководещият офицер се усъмнил преди пет дни и го разпитал. Успял е да го заблуди, колкото е заблудил и американеца. „Мокра афера“, разбира се.
— О! — каза Серов безчувствено. Рижов обичаше да използва стария евфемизъм на КГБ, означаващ екзекуция. — Поне той вече е млъкнал.
— Да. Информацията, която ти давам, е събрана от Крумин, американските ни източници и куриера.
— Какво ще правим? — Тонът на Серов ясно говореше, че Рижов е шефът.
— Поне засега Гамаюн не е в опасност. Куриерът не знаеше нищо повече от името на Крумин. Защо от счетоводството са решили да му съобщят това име, нямам никаква представа. Уж за да можел да прехвърли парите в нюйоркска банка. Това няма да се повтори повече. Но нашият непосредствен проблем е Гамаюн. Това е особено важно, защото на Крумин съвсем скоро му предстои нова операция.
Трябва да удовлетворим американците. Техен агент е загинал по тайнствен начин. Без съмнение ще положат много усилия и ще отделят много време, за да разнищят загадката. Ако си имахме работа с ЦРУ, поне нямаше да се тревожим за някакво мелодраматично отмъщение. Но, за нещастие, американският агент е бил от хората на онзи идиот, генерал Рот. А с аматьорите винаги е по-трудно. Можем само да се надяваме, че началниците на Рот ще поемат нещата в свои ръце. Толкова по-лесно е да предвидиш действията на професионалистите! Трябва да помогнем на американците да разгадаят мистерията така, както е удобно за нас.
За да направим това — каза Рижов и спря, за да размаха пръст към Серов, — ти и аз трябва да им намерим това, което се нарича фалшив противник.
АЛИСА СИ ПОМИСЛИ, ЧЕ ВСИЧКО ТОВА Е АБСУРДНО, НО ДРУГИТЕ ГЛЕДАХА ТОЛКОВА МРАЧНО, ЧЕ ТЯ НЕ ПОСМЯ ДА СЕ ЗАСМЕЕ. И ТЪЙ КАТО НЕ МОЖА ДА ИЗМИСЛИ КАКВО ДА КАЖЕ, ТЯ СЕ ПОКЛОНИ И ВЗЕ НАПРЪСТНИКА С КОЛКОТО СЕ МОЖЕ ПО-СЕРИОЗНО ИЗРАЖЕНИЕ.
Не мисли за това, каза си Малкълм, само тичай. Той погледна напред и се стегна. Прашната пътека слизаше в долчинката. След като я премине, оставаше му още половин миля. Мразеше тази долчинка. Мразеше я всеки път, когато я прекосяваше. Тази сутрин за пети път се спускаше от едната й страна само за да се изкачи след малко от другата.
От една ферма в далечината го наблюдаваха трима мъже. Те видяха как излиза от долчинката, залита леко, после продължава да бяга. Тримата бяха удобно изтегнати в шезлонги на верандата на къщата. На най-левия седеше Карл, безупречен, както винаги. Той с безразличие забеляза как Малкълм зави по прашния път, как се препъна, изправи се и бавно продължи да тича към фермата. Възрастният мъж на средния шезлонг изцъка с език, когато Малкълм се спъна. Поклати глава почти в ритъм с размаханите ръце на далечната фигура. Обърна се към дребния набит човек на десния шезлонг и каза:
— Макгифърт, кажи ми как се справя. Ама наистина.
Уорън Макгифърт се прокашля и се изправи, за да отговори на шефа си. Силните мускули издуваха панталоните и ризата му, когато се движеше. По-рано той беше служил като инструктор в специална армейска част. Родителите му, шотландци, бяха горди с факта, че техният син, емигрант в Америка като тях самите, е успял да достигне до такъв важен пост в армията на новата им родина.
— Не могат да се чакат чудеса за два дни и половина, сър.
Възрастния се усмихна и потупа Макгифърт по бедрото.
— Не се тревожи, сержант. Не очаквам чудеса и знам, че не си се занимавал с него достатъчно време. Искам да ми кажеш как го намираш.
— Ако не се наложи да застане срещу някой много добър, ще се справи. Учих го как да се отървава от нормалните клопки и сам работих с него, но главният му проблем е, че не е във форма и… Е, не е агресивен, ако разбирате какво искам да кажа. Би могъл да е много по-добър, но се свива. Като че ли го е страх да не нарани някого или сам да не се нарани. Това може да му попречи…
Горе-долу покрива средните резултати по стрелба. С малокалибрена пушка е по-добър от доста други. Също и шофира добре, макар че не е имал много време за това. Не се справя добре с ключалките и други подобни, но има много добра глава на раменете си. Много добра. Когато анализираме ситуации, му идват много идеи. Ако можехме да го обучим нормално във „Фермата“, да направим нещо, за да стане по- агресивен, щеше да е много добър.
— Разполагаш с него до края на деня. Наблегни повече на ръкопашните схватки и на стрелбата с пистолет. Дай му някои общи напътствия. Утре тръгва. Ако изпадне в неприятно положение, има ли нещо, което да му попречи да се измъкне?
Макгифърт се намръщи. Не беше сигурен какво точно има предвид възрастният мъж.
— Е, носи контактни лещи, знаете това. Лошото зрение винаги е проблем, би могло да го убие, ако в окото му попадне нещо, когато не трябва. Но най-много ме тревожи, че може би няма да може да стигне докрай, не би могъл например да ритне в главата паднал противник. Надявам се, разбирате какво имам предвид.
— Знам съвсем точно какво имаш предвид. Ти свърши добра работа. Погрижи се да бъде екипиран, когато се качи утре на самолета, и твоята част от задачата е изпълнена. И не се тревожи за нашия Кондор. Не смятаме да го подлагаме на нищо тежко. Просто ще бъде примамка.
— А, Малкълм, момчето ми — продължи възрастният мъж и леко се надигна, когато той запъхтян се изкачи по стъпалата към тях. — Как беше сутрешното бягане?
Отне му почти цяла минута, докато овладее отново дишането си. През това време никой не каза нищо. Той чуваше птиците от околните гори, хората в къщата — готвача, приготвящ закуска, момчетата от охраната, които се шегуваха. Слънцето едва се беше показало над хоризонта.
Потта на Малкълм започна да съхне и му стана хладно. Той преглътна и каза:
— Преди да дойда на това забравено от Бога място, никога не бях тичал повече от миля и половина на един път. А сега карате Макгифърт да ми стапя лагерите с цели две мили и половина на ден. — Наложи се да спре, за да си поеме въздух, преди да продължи: — Да не говорим за това, че ме учи как най-добре да извадя очите на човек, който се мъчи да ме удуши, и колко добро средство е коляното в слабините. А ми казахте, че ще дойда тук само за да се „ориентирам“. Защо са всичките тези тренировки за суперагенти? Казахте ми: „Малкълм, момчето ми, просто трябва да минеш някакво обучение, нищо специално, без стрелби, без груби техники. Просто ще се правиш, че провеждаш изследване за картографския отдел, и това е всичко. Няма никаква опасност“. И какво общо има това с „ориентацията“ ми? Какви въпроси ще задавам на хората, че да се налага да знам как се борави с ловджийска пушка с рязана цев?
Възрастният човек се усмихна:
— Съвсем невинни въпроси, момчето ми. И точно такъв ще бъдеш в очите на хората — напълно безобиден, макар и до известна степен „труден“. Но противниците очакват нещо друго. Те очакват някой да започне да се интересува от смъртта на Паркинс, така че ние трябва да им го осигурим. Те са готови да те посрещнат, чакат те.
Но не се тревожи. Както вече ти обясних, последното нещо, което те искат, е да откриеш нещо или нещо да ти се случи. Най-много да претърсят нещата ти, а се съмнявам дали и това ще стане. Искат да докладваш, че всичко в Монтана е спокойно и че не можеш да разбереш нищо за Паркинс. Могат дори да ти пробутат фалшиво обяснение, но си мисля, че не са толкова глупави, та да разчитат на такива елементарни неща. Не, нищо няма да ти се случи, освен че ще те наблюдават много внимателно. Точно това искаме, защото колкото по-внимателно наблюдават теб, толкова по-малко време и сили ще имат да наблюдават някой друг.
— Като Кевин например — отвърна Малкълм с почти възстановено дишане.
Възрастния се усмихна.
