— Е, добре — каза той на глас в празната стая. — Поне не би трябвало да има никаква опасност. — И е добър начин да им се отплатя, каза един вътрешен глас тихо, толкова тихо, че Малкълм едва го чу.
Намръщи се. Трябваше да се обади във Вашингтон. Старицата нямаше да е до телефонната централа, така че той не можеше просто да вдигне слушалката и да набере номера. Трябваше да излезе от стаята.
Връзката се осъществи бързо. Служителката от къщата във Вашингтон остави телефона да иззвъни два пъти. След като потвърди, че разговорът ще е за нейна сметка, каза меко:
— Как си? Всичко наред ли е?
— Всичко е бомба — отговори Малкълм, като изпита ненавист към закодирания разговор. — Обаждам се от монетен автомат в мотела. Вътрешната телефонна централа сега не работи, но вие можете да ме набирате. Номерът в стаята ми е 555-6479 и е директен, не минава през телефонистката.
— Добре, ще го запиша. Искаш ли да кажеш нещо на мама?
Имаше няколко неща, които Малкълм би искал да сподели с Възрастния.
— Не, само й кажи, че започвам истинската работа утре.
— Ще й кажа. Помоли да ти съобщя, че и тя няма какво да ти предаде. Дочуване, скъпи.
Служителката затвори телефона, преди Малкълм да успее да отговори. После нетърпеливо се свърза с Карл. На свой ред той се свърза с Възрастния, който беше на вечеря у един конгресмен. След като потвърди самоличността си според правилата, Карл му каза:
— Кондора е долетял, сър.
Един час след обаждането на Малкълм Карл взе възрастния човек от дома на конгресмена. Следвани съвсем близо от охраната, те отидоха в главната квартира на „Уошингтън Съркъл“. Там Карл предаде на шефа си последната информация и остана доволен, че оценките му съвпаднаха с неговите собствени. Както и очакваше, възрастният мъж пожела да разговаря с Кевин. Карл предвидливо беше предупредил Лондон. Там бяха открили Кевин и чакаха обаждането. По радиото съобщиха, че са на път, и когато влязоха в кабинета на Възрастния, връзката беше осъществена. Възрастния се усмихна доволно и кимна на Карл да остане в кабинета. Той внимателно прикри гордостта си — участваше в голямата игра.
— Кевин, как си?
— Чудесно, сър. Всъщност, ако не се бяхте обадили вие, аз щях да ви потърся малко по-късно.
— Има ли нещо ново?
— Да, сър. Паркинс съвсем основателно не се е доверявал на операциите на генерала. Оставял е всички свои предварителни бележки и доклади в пощата, до поискване, адресирани до фалшив получател, с бележка да се върнат на подателя, ако не бъдат получени в тридесетдневен срок. Като подател е бил записан водещият му офицер. Помолих приятеля ви от Специалния отдел да потърси нещо такова, защото само това ми дойде наум след думите му, че можеш да разчиташ на англичаните, ако им повериш нещо.
— Отлично, момчето ми, отлично. И прочете ли доклада му?
— Едва преди час успяхме да се справим с шифъра. Паркинс е дочул как двама пияници спорели за могъществото на американците. По-пияният и по-войнствено настроен от тях се опитал да обори другия, като му казал, че „руснаците са кацнали направо върху ракетите им“. Това възбудило любопитството на Паркинс и той го проследил до дома му. Решил да го притисне внезапно и здравата и това дало резултати.
Пияницата се оказал някой си Михаел Донович, куриер на КГБ, който обслужва канала между Щатите и Москва. Всъщност той бил германски агент, но служел на руснаците. Сигурен съм, че действат по този начин, за да не може официално да бъде свързан с тях, ако го заловят.
Изглежда, Донович се е занимавал само с едри пратки. Проверяваме подробностите, които е съобщил на Паркинс, и очаквам, че до голяма степен ще се потвърдят. Но си мисля, че е скрил доста много, за да има с какво да се пазари, ако дойде при нас. Пуснал е на Паркинс примамката, че много голям и важен агент ще мине през Лондон на път за САЩ, за да провери тамошната им мрежа във връзка с някакъв важен проект, за който американското разузнаване не знаело нищо. Отказал да даде повече подробности. Куриерът казал, че веднъж останал близо до пощенската кутия, за да види кой получава пратката. Това ме кара да мисля, че и без това е смятал да дойде при нас. Паркинс пише, че е задържал доста информация, за да запази интереса към себе си.
— А може и да е лъгал по една или друга причина.
— Възможно е — съгласи се Кевин неохотно, — но Паркинс не е мислел така. Куриерът му е съобщил, че агентът трябвало да получи много пари чрез „пощенска кутия“, недалеч от лондонското летище, и на следващия ден да замине за Щатите през Торонто.
Според мен Паркинс не се е доверявал на мерките за сигурност на генерала и затова е решил да се презастрахова, като тръгне сам по дирята. Според последния му доклад с пощенско клеймо от лондонското летище той засякъл агента, когато вземал парите от уговореното място, проследил го до летището и си запазил място за същия полет. Пише, че ще го следи, докато може, а също и че се притеснява, задето е загубил връзка със своите хора, защото генералът не им позволявал да прибягват до помощта на други канали извън собственото му ведомство.
— Глупава работа. Паркинс научил ли е нещо друго за този агент? Куриерът казал ли му е нещо повече?
— Дал му някакво име. Крумин. Не знаел дали това е истинското име, или псевдоним на агента, просто началникът му веднъж го нарекъл така.
Паркинс казал на куриера да довърши задачата си. След седмица му предстояло ново пътуване и дотогава Паркинс се надявал да е научил достатъчно, за да разнищи цялата работа.
Има още дребни подробности, някои несъответствия, които проверяваме, но същността е тази. Какво мислите вие?
Възрастния мълча дълго време, преди да отговори.
— Това може и да е вярно, разбира се — каза той. — Записките му може и да са истински, което би трябвало да можем да установим. Думите на куриера, ако наистина е бил такъв, може до голяма степен да са верни. Проследяването на агента може да обясни пристигането на Паркинс в Щатите, макар че не е ясно как и защо се е озовал там, където го намерихме. Научихте ли нещо друго за куриера?
— Нищо. Дори и да се е върнал тук, не се е свързал с никого от нашите хора.
— Даа. Склонен съм да вярвам в по-голямата част от доклада на Паркинс, но не заради това, което си научил ти, а заради това, до което стигнах аз.
Кевин не скри разочарованието си:
— Какво искате да кажете?
Възрастния не обърна внимание на чувствата му.
— Обадих ти се, за да ти съобщя някои важни новини, но всъщност и аз научих нещо. Откакто започна всичко, ние проучваме всички възможни сведения. Днес следобед получихме нещо интересно. В берлинската резидентура на КГБ ЦРУ има двоен агент. Той докладва, че някакъв куриер е направил точно това, което пише в доклада на Паркинс, че се е напил и е издрънкал нещо пред някой от нашите. Операцията едва не пропаднала, но още имало шансове. Двойният казва, че ще направят втори опит, че ще изпратят тук нов човек през Берлин и Лондон.
— Но това е невероятно! Откъде в КГБ знаят, че куриерът им е проговорил?
— Наистина, как? Очевидно началниците му вече са го подозирали. Разбира се, те са имали някои преимущества. Във всеки случай двойният агент твърди, че куриерът е ликвидиран и че във вторник ще последва нов опит да изпратят човек. Някъде рано сутринта на същия ден той ще ни съобщи с кой полет. Върни се в Берлин. Свържи се с резидента на ЦРУ. Той ще ти предаде номера на полета. Ние ще проверим списъка на пътниците и може би, докато кацнете в Лондон, ще сме стигнали до нещо по-определено. Ще ти помогнем, доколкото можем, а ти ще се опиташ да разбереш кой точно е нашият човек.
— И какво после?
— После ще чакаме, за да видим какво е толкова важно, че ги кара да рискуват след смъртта на Паркинс.
