— СЕГА ИГРАТА ВЪРВИ ДОСТА ПО-ДОБРЕ — КАЗА ТЯ, ЗА ДА ПОДДЪРЖА РАЗГОВОРА.
— ТАКА Е — ОТВЪРНА ДУКЕСАТА — И ПОУКАТА Е… О, ЛЮБОВТА, ЛЮБОВТА Е ТАЗ, КОЯТО ДВИЖИ СВЕТА!
— НО НЯКОИ ТВЪРДЯТ — ПРОШЕПНА АЛИСА, — ЧЕ ТОВА СТАВА, КОГАТО ВСЕКИ СИ ГЛЕДА РАБОТАТА!
— Е, ДОБРЕ! ТО Е ВСЕ ЕДНО И СЪЩО — КАЗА ДУКЕСАТА И ЗАБИ МАЛКАТА СИ ОСТРА БРАДИЧКА В РАМОТО НА АЛИСА. СЛЕД ТОВА ДОБАВИ: — И ПОУКАТА ОТ ТОВА Е… ТИ СЕ ПОГРИЖИ ЗА СМИСЪЛА, А ЗВУЦИТЕ САМИ ЩЕ СЕ ПОГРИЖАТ ЗА СЕБЕ СИ.
КОЛКО МНОГО ОБИЧА ДА НАМИРА ПОУКИ В НЕЩАТА, ПОМИСЛИ СИ АЛИСА.
Мъжът, седнал на място 42В, до прозореца на самолета на авиокомпания ВОАС, излетял от Берлин за Лондон в 9,40 часа, имаше три паспорта. Единият от тях беше в левия вътрешен джоб на сакото му. В него имаше още и химикалка, изстрелваща цианид, с ефективен радиус на действие от три метра. Според този паспорт човекът до прозореца беше Ян Марковиц — поляк, търговски представител. Допълнителни документи обясняваха причината за пътуването му до Лондон — участие в индустриално изложение. Такова наистина се провеждаше, но истинският Ян Марковиц беше загинал десет години по-рано в съветски затворнически лагер. Според втория паспорт човекът беше канадски поданик и се казваше Рене Ериксон. Допълнителните документи към него говореха за продължителен отпуск в Европа и сред тях имаше множество квитанции от хотели, доказващи колко скъпо струва туризмът днес. Всичко това беше зашито в дебелата корица на папката, в която се намираха търговските книжа на Ян Марковиц. Третият паспорт — последен шанс в случай на непредвидени обстоятелства, който пътникът силно се надяваше да не му се налага да използва — определяше самоличността му като американски гражданин, някой си Франк Уолш от Сейнт Луис, университетски преподавател по чужди езици. Човекът, седящ на място 42В, не носеше документи за истинската си самоличност. Фьодор Нурич знаеше, че това може да се окаже фатално.
Той се правеше, че чете списание, докато всъщност прехвърляше през главата си подробностите от операцията. Не му харесваше, че трябва да проникне в САЩ толкова спешно, след толкова малко подготовка и предварителни предпазни мерки. Наистина, той беше изпълнявал технически задачи и преди, но беше по-добър в чистата шпионска дейност и най-добър в предварителната подготовка на операциите. Нямаше представа защо за задачата се налага да се изпраща специален човек, вместо да се използва местен агент, но като повечето разузнавачи той беше свикнал да научава само този минимум информация, който е необходим, за да свърши работата си.
Истинският началник на Нурич, майор от ГРУ, военното разузнаване, също имаше въпроси и резерви по това пътуване, но не можеше да направи нищо. Налагаше се да изчака, докато Нурич изпълни мисията на КГБ и се върне да му докладва.
Кевин седеше на място номер 27А, в задната част на същото отделение, в което беше и Нурич. Но не му обръщаше никакво внимание. Нямаше защо. Докато се правеше, че чете списание, той всъщност наблюдаваше пътника, седнал на място номер 31 А. Той беше човек на ЦРУ и Кевин се надяваше, че скоро ще получи списък на подозрителните лица в самолета.
Източникът на ЦРУ в берлинската секция на КГБ беше предал номера на полета, който трябваше да вземе руският агент. Кевин накара хората на ЦРУ от Берлин да фотографират всички пътници, преди да ги отведат към самолета. С помощта на западногерманските разузнавателни служби един агент на ЦРУ беше заел мястото на обикновен чиновник, регистриращ пътниците. Когато всеки от тях се приближаваше до гишето, за да подаде билета си, миниатюрен скрит фотоапарат правеше снимка. Докато проверяваше билетите, чиновникът поставяше номер срещу името на всеки пътник. Американското и западногерманското разузнаване проучваха останалите данни за пътниците още отпреди това. Кевин се надяваше да намали броя на съмнителните лица, преди приземяването в Лондон да усложни още повече нещата.
Четиридесет и пет минути преди пристигането агентът на ЦРУ получи бележка от стюардесата. Тя му я подаде заедно с питие, което не беше поръчвал. Той не я прочете веднага. Изчака около три минути, за да не буди подозрение, и се запъти към тоалетната в средата на самолета. След още две минути се върна на мястото си, а след още две Кевин отиде в същата тоалетна.
Дълбоко от вътрешната страна на кошчето за боклук бележката беше закрепена с тиксо. Докато се мъчеше да я извади той едва не я изпусна. Бяха записани три имена: Йохан Рестовчик, 12В, Ян Марковиц, 42В и Шон О’Флеърти, 15А. Броят на подозрителните беше сведен до трима души.
Полетът за Англия от 9,40 не беше с нищо по-различен от другите. Докато самолетът рулираше по пистата до мястото за спиране, пътниците забелязаха няколко служебни коли, спрели около преобърнат електрокар с багаж, недалеч от главния терминал. Докато самолетът забавяше скоростта си, за да спре, пилотът най-напред на английски, а после и на немски се сбогува с пътниците и им благодари, че са летели с неговата авиолиния. Също така обяви, че поради дребен инцидент багажът им ще бъде забавен за известно време. Извини се за причиненото неудобство и им пожела приятно прекарване в Лондон.
Кевин застана в самия край на тълпата, събрана в чакалнята. Повечето от пътниците гледаха как от време на време по лентата идва багаж и някой от предните полети нетърпеливо си го вземаше. Кевин оглеждаше тълпата.
Тайлър Касъл работеше за MI5, най-голямата британска контраразузнавателна централа, от единадесет години. За кралицата и страната си беше изпълнил съвсем добре доста задачи. Гордееше се с професията си. За разлика от много негови колеги той нямаше нищо против да работи с американците. Според един слух, който той беше дочул от друго място, дори обичаше да работи с янките. Сам Касъл не би казал това, макар че смяташе сътрудничеството с американците за доста поучително и приятно. И техният бюджет със сигурност беше доста солидно подплатен. Случаят, с който се занимаваше тази сутрин, беше определено интересен. Касъл се запъти към стената, на която се беше облегнал Кевин, и небрежно го попита:
— Как беше полетът, приятелю? — Касъл смяташе, че американците се чувстват излъгани, ако не ги наричаш „приятелю“ от време на време.
Кевин погледна ниския, лошо облечен англичанин, когото познаваше, и отвърна:
— Добре, благодаря. А ти какво правиш тук?
Двамата говореха тихо. Най-близкият човек, една жена с вид на стара мома, беше на десет фута от тях и те не се тревожеха, че може да ги чуе.
— О, нищо особено. По работа съм. Хората от Специалния отдел са получили молба за съдействие и малко информация от вашия местен човек. Разбира се, това събуди у нас желание да помогнем и предложихме услугите си. Вашият любезно ни благодари, но каза, че няма нужда от нас. Нашият помощник-шеф реши, че тукашният ви представител няма достатъчно пълномощия да иска съдействие от нас, и се обади на един от вашите заместници и ето ти след половин час лондонският ви представител каза, че можем да ви помогнем да намерите един руснак от този полет.
Със Специалния отдел уредихме забавянето на багажа, така че да имаме максималното възможно време за проверка на пътниците, преди да се пръснат из добрата стара Англия, а долу нашите проверяват с рентгена багажа на тримата, които сме заподозрели. Не можем да ги гледаме по-подробно, защото не знаем какви хитрини е измислил руският чичо, за да разбере кога някой е ровил в куфара му. Надявам се, няма да възразиш.
Кевин се усмихна на събеседника си. MI5 се беше разтревожило за американска операция в Англия, провеждана без знанието на тайните служби на Нейно величество, узнало бе за контакта му със Специалния отдел и беше упражнило натиск; за да бъде допуснато в играта. Кевин се безпокоеше да не би да знаят прекалено много. Колкото повече хора са включени в една тайна операция, толкова по-малко тайна е тя. Но политиката, мислеше Кевин, си е политика.
— Точно обратното. Виждам, че сте се заели с нещата както трябва. Някакви резултати досега?
— Не, нищо определено, но ми се струва, че напредваме доста бързо. Никой от тримата не е запазил място за Канада, но това не означава нищо, тъй като нашето момче вероятно ще промени самоличността си за втория етап от пътуването. Все още търсим, но аз вече имам своите предпочитания.
