Усмихна се, докато мушкаше принадлежностите си в торбата. Освен тях добави и един шпионски трилър, за да има какво да чете, ако му се отвори такава възможност. Погледна в чантата. Имаше още достатъчно място за храната, която смяташе да вземе от ресторанта, и за двата термоса — единия за кафе, а другия за мляко. Обърна се отново към куфарчето и се загледа в пистолета.
Много време беше отделено, докато бъде избрано оръжие за него, и при този избор думата изобщо не му беше дадена. Той нямаше представа, че въпросът може да е толкова сложен. Решението трябваше да се вземе след първото му упражнение по стрелба във фермата. Макгифърт го беше накарал да стреля с десет различни модела с различен калибър както револвери, така и автоматични пистолети, като по този начин го запозна с различните типове оръжия и стрелбата с тях. Макар и да беше застрелял двама души с пистолет, той нямаше нужния опит и никога не беше обучаван. Освен това Макгифърт искаше да наблюдава как борави той с различните модели, за да може да предложи на възрастния мъж най-добрия вариант.
— Бих предложил револвер — каза Макгифърт на Възрастния след първото упражнение по стрелба. В това време Малкълм беше в друга стая, където се учеше да отваря ключалки и да претърсва. Макгифърт разговаряше само с Възрастния и с доктор Лофтс.
— Те са по-прости за употреба — продължи той — и при обучение само от три дни това може да се окаже от голяма полза. Докторът казва, че за „Магнум — 357“, „Колт Питон“ или някой от моделите на „Смит и Уесън“ и дума не може да става, защото можели да събудят стари спомени. Не съм съгласен, но моя работа са само оръжията, не и главите.
Макгифърт спря в очакване на упрек и се изненада, когато такъв не последва. Доктор Лофтс и Възрастния го гледаха внимателно, но без да говорят. Инструкторът преглътна и продължи:
— Не мисля, че нашето момче би могло да се справи с нещо по-голямо от калибър „38“, а по-малките са просто прекалено слаби. Ако се наложи да използва оръжието, не можем да разчитаме, че ще улучи жизненоважна зона от първия път. Това означава, че трябва да носи нещо, което поне временно ще неутрализира противника му. Това означава калибър, не по-малък от „32“, но не мога да се доверя дори и на това. Връщам се на „38“ и както казах, револвер. Тъй като трябва да го носи скрит, значи трябва да е с къса цев, не повече от четири инча. Аз казвам два.
Като се вземе предвид всичко това, аз казвам да тръгне с лек „Смит и Уесън“, калибър „38“. Той няма външен ударник, който да се закача за дрехите, и цевта му е дълга два инча, така че целият става седем инча и тежи по-малко от паунд. Има само пет патрона, но е достатъчно мощен и достатъчно точен — доколкото Малкълм ще може да го използва, — за да свърши работа. Малък е и ще може да го носи, без да бие на очи. След като видях как стреля, мисля, че това е подходящото за него оръжие.
— Но — продължи Макгифърт — бихме могли да му дадем и „Смит и Уесън“, калибър „357“, с къса цев. Малко по-обемист, но почти два пъти по-мощен, с шест куршума…
— Мисля — прекъсна го Възрастния, — че калибър „38“ без ударник ще свърши работа. Не предвиждаме нашето момче да използва оръжие, но въпреки това искам да умее да борави с него.
— Надявам се да не му са налага да го използва — каза само Макгифърт.
Малкълм гледаше револвера, мушнат в кожения раменен кобур, направен от мека кафява кожа. Равните шевове, тъмносиният, лъскав, твърд метал, кафявата грапава дръжка създаваха впечатление за някаква овладяна обреченост. Беше носил това оръжие по време на обиколката на ракетните площадки и цялото време се беше чувствал нелепо. Тогава го бяха охранявали хора от военновъздушните сили, за които прилепените до бедрата оръжия бяха нещо съвсем естествено. Сега, останал сам и без някаква истинска осигуровка, той се чувстваше дори още по-нелепо, щом си помислеше за оръжието, скрито под мишницата му и надничащо изпод якето му. Чувството за обреченост, което го изпълваше при вида на пистолета, също го безпокоеше повече, отколкото би искал. Погледна брезентовата си чанта, но отхвърли идеята — с неговия късмет би могъл да я изпусне в ресторанта и оръжието да се покаже. С въздишка той прогони спомена за строгото обезпокоено лице на Макгифърт и заключи куфарчето си. Пистолетът остана вътре.
Спря тъмнозеления джип между два пикапа на паркинга за камиони в края на града. Слезе, заключи вратите и се огледа. До седем оставаха две минути. Не му се искаше да влезе по-рано в ресторанта и да се озърта нервно. Погледна пикапите. И двата имаха поставки за оръжие на задните стъкла. На едната имаше ловна пушка, а на другата карабина. Той поклати глава.
Слънцето се издигна още по-високо и сутринта стана по-светла. Белите стени на заведението го накараха да примижи. Пипна джоба на ризата си за пети път, за да се увери, че е взел слънчевите си очила. Първокласен път № 2 минаваше на няколко метра пред ресторанта. Отвъд него имаше железопътни релси, на които стояха празни товарни вагони. Зад тях към небето се издигаха върховете на няколко хълма. Тъмносиви облаци постепенно закриваха синевата. Градът се намираше на изток и юг от него и улиците му бяха пръснати безразборно из малка долина в прерията. Малкълм чу кучешки лай, припалвания на автомобили, викове на родители. От ресторанта долиташе подрънкване на чинии. Гледката в западна посока беше скрита от три дизелови камиона, чиито двигатели работеха на празен ход, докато шофьорите им закусваха в заведението. Газовете от камионите, бензиновите помпи, палачинките, беконът, кафето, прясно изораната земя и новопоникналите треви, всичко това създаваше един аромат, който му вдъхваше сили. Може би няма да е толкова лошо в края на краищата, помисли си той и влезе в ресторанта.
Четиримата посетители бяха мъже. Единствената жена беше сервитьорката, за която Малкълм реши, че още не е завършила училище и работи през ваканцията. Двама от мъжете, облечени в работни комбинезони, пиеха кафе и разговаряха тихо. Третият, в гащеризон и с шапка за бейзбол, килната под невероятен ъгъл, седеше на бара с гръб към него. Четвъртият седеше сам на една маса до прозореца и гледаше навън към шосето. Беше едър човек — не дебел или висок — едър. Овехтялата му, лекьосана и обезформена каубойска шапка някога може да е била светлобежова, но сега цветът й беше някаква безименна кръстоска между сиво и кафяво. Беше със зелена риза, избелели джинси и покрити със засъхнала кал работни ботуши.
Двете светлосини очи на мъжа се вгледаха в него.
— Ей — избумтя гласът му в тихия ресторант. — Ти ли си Роналд Малкълм?
Малкълм кимна.
— Аз съм Джери Стюарт, сядай да ядем. Огромната лапа раздруса ръката на Малкълм и той седна.
— Не ми харесва Роналд — каза Стюарт, съвсем малко по-тихо. — Имаш ли нещо против да ти викам Малкълм?
Малкълм се усмихна.
— Аз също не харесвам особено Роналд и повечето хора ме наричат Малкълм.
— Добре. Предположих, че ще дойдеш навреме и ще си гладен, така че поръчах и за двамата еднакво… Палачинки, яйца, бекон, препечени филийки, портокалов сок и кафе. Имаш ли нещо против?
— Не може ли и малко мляко? — попита Малкълм.
— Как да не може! Може каквото си поискаш, нали ти плащаш! Кажи на момичето, като донесе сока и другите работи. Това там, на паркинга, твоята бричка ли е? — Стюарт не изчака отговора. — Така си помислих. Не е лошо, може да свърши работа, ако — не дай си боже — вземе че завали. По тези места вали доста, ще знаеш. Та значи правиш изследване за правителството, а? Какво е то?
— Е — започна Малкълм, като остави чашата си с вода и се впусна в легендата си, — картографският отдел към Министерството на отбраната иска да анкетира населението около ракетните площадки, за да види как се отразяват те на живота му. Искат да проследят как се променя отношението към ракетите, да съберат социологически данни — как си прекарват времето, какви различия съществуват между тукашните хора и това в районите без ракети, такива неща.
Стюарт погледна Малкълм:
— Значи с това ще се занимаваш следващите две седмици, а? Искаш ли да знаеш какво мисля аз? За това, какво са те накарали да правиш?
Малкълм кимна бавно.
— Мисля, че това е каца с лайна. — Стюарт се ухили.
Малкълм го изгледа, после също се засмя.
— Стюарт — каза той съвсем искрено, — съгласен съм с теб. Сто процента.
— Искам да кажа, по дяволите — продължи Стюарт между хапките палачинка, — знам какво ще открият
