момента е на път за летището. Сутринта са се обадили от името на полската делегация и са измолили да им осигурят резервация за сутрешния полет до Варшава. Двойникът едва ще успее да се качи на самолета.
— А истинският Марковиц?
— Никаква следа — отвърна Касъл мрачно. — Поне досега, макар че хората ми обръщат града наопаки. Предполагам, ще напусне Лондон веднага щом е възможно. По всички летища, гари и пристанища има хора със снимки. Скоро ще имаме хора и по частните летища в случай, че се кани да направи някоя междинна спирка, недалеч оттук, на път за Щатите, но това ще отнеме време.
Касъл погледна колегата и вдигна рамене.
— Много съжалявам, но станалото — станало. Сега поне сме сигурни, че агентът е Марковиц и че е доста добър. Направи го първокласно — и като избор на момента, и като осъществяване. Ако не го подозирахме, никой нямаше да забележи замяната. Естествено, от обичайните проверки на делегацията щяхме да разберем, че си е отишъл, но за да ни пробута версията си, той е използвал нищо неподозиращи хора като например чиновника на рецепцията. При всякакви други обстоятелства щяхме да решим, че полският делегат Марковиц е бил в страната и след това внезапно е напуснал по обясними и разбираеми причини. Проверките на документацията щяха да потвърдят това. Дори нещо да ни се стореше подозрително, щяхме да решим, че е най-много куриер, който е получил пратката и се е върнал у дома. Ловко. Много ловко.
— Да се надяваме, че не е чак дотам.
— Искате ли да заловим двойника или Марковиц, при положение, че успеем, разбира се.
— Не — отвърна Кевин. — Не сега. Според мен още не е разбрал, че сме по дирите му. Поне така си мисля. Ако го открием пак, трябва да го следваме тайно колкото се може по-дълго време, без да го изпускаме. Трябва да узнаем каква е задачата му и това е единственият известен на мен начин да го направим.
Почти два часа бяха нужни на британските сили за сигурност да открият изчезналия руски агент. Човекът, влязъл в Англия като член на полска търговска делегация преди по-малко от два дни, влезе в представителството на „Еър Канада“ и поиска резервацията на името на Рене Ериксон — канадски турист, завръщащ се в Торонто. Агентът на MI5, който го откри, имаше известни проблеми при идентифицирането му, защото, макар че Нурич не беше променил драстично външността си, за да се превърне от Марковиц в Ериксон (различна прическа, други дрехи, изкуствено оцветяване на кожата, за да наподоби тен от Ривиерата), все пак беше приел други маниери, друго държане — беше осъществил психологическата трансформация, която е по-важна от обикновената смяна на реквизита. Ериксон беше стопроцентов канадец — дори и акцентът му беше канадски. Естествените му способности заедно с дрехите и другите помощни средства, оставени му от КГБ в един сейф на гара „Виктория“, биха отклонили от него всякакво подозрение при нормални обстоятелства. Самият Нурич беше доволен от развитието на нещата досега.
— Ловко — не преставаше да повтаря Касъл, докато отиваха с Кевин към летището. — Не знам защо преследвате тази птичка, но след като е толкова добра, явно не е дребна. Внимавай с него, стари приятелю, внимавай. Съжалявам, че за една бройка-щеше да ни се изплъзне.
Колата спря пред входа за отпътуване на авиокомпанията TWA. Кевин щеше да лети до Торонто с друг самолет, кацащ петнадесет минути след този на руснака. При него вече имаше достатъчно агенти на американското разузнаване. И двата самолета щяха да бъдат посрещнати от други агенти.
Кевин погледна назад към Касъл.
— Поне го открихме — каза той, — така че голямото зло не се случи. Благодаря за помощта. Чичо ще бъде много благодарен, ако задържите това нещо в тайна колкото се може по-дълго, дори до степен да не предавате доклади. Никога не се знае къде има чужди очи и уши. Също така ще съм благодарен, ако опазите и нашия гръб чист. Помолете момчетата от „Шестицата“ да направят същото и им предайте благодарностите ни. Довиждане.
Кевин затръшна вратата и бързо влезе в терминала. Касъл остана да гледа вратата още няколко минути, след като американецът изчезна.
Кевин мушна ръцете си още по-навътре в джобовете с напразната надежда да ги стопли. Ругаеше, задето пропусна да си вземе топла дреха, ругаеше капризите на времето, ругаеше (макар и немного) онова, което го е накарало да се занимава с тази професия, но най-много ругаеше проклетия човек, когото преследваше.
Той беше пристигнал в Торонто предната вечер, преспа в евтино общежитие и взе автобус за Ню Йорк. Бяха го проследили до границата. Поради особените, напрегнати и деликатни в юридически смисъл отношения между ЦРУ, със забраната да действа в страната, и ФБР, което можеше да действа само в страната, преследването формално поеха специални агенти на ФБР. Но го поеха именно така — формално. Тези агенти бяха специално подбрани от възрастния мъж, който прокара искането си през комитета „Четиридесет“, който от своя страна го представи почти във вид на заповед пред директора на ФБР.
Макар че този директор пазеше професионалните си прерогативи не по-зле от всеки друг чиновник, той не беше съвсем несъгласен комитетът да поеме отговорност за нещо, което вече е причинило толкова неприятности на военновъздушното разузнаване. След като възрази с половин уста, колкото да се запише в протокола (както всеки знаеше), той омекна и обеща на Възрастния да му съдейства. Той придаде агентите на ФБР към групата за координация със самостоятелни функции. Официално тези агенти действаха от името на ФБР и така отпадаха всякакви евентуални съмнения, че ЦРУ или някоя от другите подобни организации провеждат операции в страната. Агентите на ФБР действаха чрез Група „К“, под непосредственото ръководство на агента на ЦРУ Кевин Пауъл и на Възрастния. Директорът на ФБР достигна дори дотам, че позволи на Кевин и на отбрани хора на ЦРУ, на Националната агенция за сигурност и на разузнаването на военновъздушните сили също да се присъединят към Малкълм като „извънредно подбрани специални агенти“, действащи от името на ФБР по специална задача, изпълнявана съвместно със сродни ведомства. Карл умело уреди всички бюрократични въпроси.
В Ню Йорк руснакът се регистрира с канадското име Рене Ериксон, като за свой адрес посочи този на общежитието в Торонто. Това съответстваше на отбелязаното в паспорта му. Канадската полиция откри, че е запазил стаята си в общежитието преди три месеца и че е плащал наема през цялото време чрез някаква банка в Торонто. Ериксон се беше абонирал за списания, беше си открил банкова сметка (но служителят в банката не можеше да си спомни как изглежда) и беше купил някои неща с пари в брой. КГБ, следвайки един от многобройните си планове за действие в непредвидени обстоятелства, беше изразходвал доста усилия и средства, за да изгради една полунепробиваема легенда, просто за всеки случай — ако на някой агент спешно се наложи да я използва. Неприятностите с Гамаюн и Нурич бяха точно такъв случай.
Първият ден на Ериксон в Ню Йорк протече според предвиденото — умерено заможен представител на канадската средна класа вижда големия град за първи път. Екипът на Кевин го следеше плътно — разполагаха с шест души и три автомобила, които непрекъснато се сменяха, за да не вижда едни и същи лица. Въпреки неочакваното пролетно застудяване Ериксон прекара значително време навън — разхождаше се предимно около Таймс скуеър и Медисън скуеър гардън. Стоеше настрана от сградата на ООН. През деня разглеждаше витрините (удобен начин да забележиш, ако зад теб има някой), влезе в няколко магазина, зададе няколко въпроса, но не купи нищо. Всички, с които проведе разговор, бяха тайно заснети и снимките им бяха предадени на спомагателни екипи, които щяха да ги следят, докато не се отстранят съмненията.
Кевин се чудеше на средствата, с които разполага руснакът, и по едно време дори си представи, че отива при него и му предлага да му даде това, което Иска, но при условие то да не е по-скъпо от половината разходи за тяхната контрашпионажна операция. През 1959 година Хрушчов с немалко самохвалство беше предложил на Алан Дълес точно това. Дълес, който не намери предложението за забавно, не го прие. Кевин знаеше, че Възрастния също не би счел фантазията му за забавна, но нали на него не му се налагаше да обикаля улиците около Таймс скуеър без топли дрехи в студена пролетна нощ, като се мъчи да остане незабелязан, да не обърка работата на екипа за следене или да не се сблъска с този, когото следи, и през цялото време да се брани от тълпите проститутки със стъклени Погледи, които не преставаха да повтарят монолога си: „Искаш ли? Искаш ли? Искаш ли?“ Кевин се мъчеше да схване ритъма на руснака, така че, когато дойдеше времето, да не налети на нещо съвсем непознато.
