идентифицираме и работата ни става все по-плодотворна и по-плодотворна. Много безпроблемна операция в Лондон. Днес нашият човек се „изцапва“, като в същото време проваля техен дребен агент. Очевидно „Розата“ е много добър професионалист, а не просто пешка за жертване. Знам, че не си информиран, но наш източник в Чехословакия потвърди, че се готви пътуване от Берлин до Лондон и че е вероятно пътуването да не спре дотам. Наш източник в ГРУ в Москва твърди, че КГБ очаква някаква активност в западната част на САЩ съвсем скоро и всички техни агенти в района са предупредени да окажат помощ, ако се наложи. И така, малко по малко късчетата се събират. И макар че не можем да видим цялата картина, както казват, ние не сме далеч от това.
— Тогава какъв е проблемът? — попита Кевин почти с отвращение.
— Не знам — отвърна бавно Възрастния. — Просто не знам. Всичко, което сме открили досега, се свързва с операцията, която е провалил Паркинс. Сега единствено е необходимо да засечем в подходящия момент операцията на КГБ, която провежда „Розата“, да потвърдим всички наши хипотези и да я спрем. Всичко изглежда ясно и просто и единственият проблем сякаш е да не изпускаме нашия човек от погледа си, докато не решим да го заловим.
— И все пак какъв е проблемът?
— Именно това ме тревожи — отвърна Възрастния. — Всичко се нарежда прекалено добре. Получаваме потвърждения на това, което вече знаем, след това жънем плодовете на това познание. Всичко това ме безпокои. И си мисля, че не виждаме нещо. Нещо, което е пред очите ни, но е толкова голямо и толкова явно, че не го забелязваме.
— Какво ще правим тогава? — попита Кевин с надежда.
— Е, какво можем да направим? Ще продължаваме както досега. И ако изпуснем нашия човек, ти ще отидеш в Монтана и ще го чакаш там.
— А какво ще стане с Малкълм? Между другото, как се справя той?
Възрастният се усмихна.
— А, да. Нашия Кондор. Изглежда, при него всичко е наред. Най-малкото, още не се е издал пред местните жители. Както казват, това за него може да се окаже безценна учебна практика. Надявам се да не му се наложи да прави каквото и да било и смятам, че няма да открие нищо. Но все пак увеличава шансовете ни.
Има и нещо друго. Нашият приятел, генералът, ме преследва и настоява да се усили охраната около ракетните площадки. Не ми харесва тази идея, поне не по този начин. Руснаците ще забележат това и може би ще решат, че това е нашата нормална реакция, но може и да се уплашат, да станат много предпазливи, дори да отменят операцията.
В същото време искам там да имам добър екип, просто в случай, че се наложи да действаме бързо и със сила. В армията има няколко души, които са работили за нас преди и съм уредил да преминат през специален курс в Монтана. Базата им ще е „Малмстром“. Там ще имаме екип, който ще дежури непрекъснато, докато не се изяснят нещата. Те са подобри от охраната на военновъздушните сили, повече може да се разчита на тях, вероятността от тях да изтече информация е по-малка и освен това винаги можем да поискаме допълнителна помощ, ако се наложи. Когато си тръгваш, Карл ще ти съобщи подробностите.
Кевин леко премигна при последните думи на Възрастния. Когато сложи на масата празната си чаша от бренди и се канеше да тръгва, възрастният мъж го погледна и му каза:
— Кевин, момчето ми, ти не харесваш Карл, нали?
Беше повече твърдение, отколкото въпрос. Кевин не знаеше какво да отговори.
— Сър?
— Хайде, Кевин, остави това — каза Възрастния с лек упрек. — Нито съм сляп, нито съм глупав. Ти не харесваш Карл.
Кевин се вгледа внимателно в шефа си. Беше работил с него много пъти, преди да се появи секретарят му. Мислеше си, че разбира кое мотивира възрастния мъж и как да се отнася с него. И, разбира се, Кевин харесваше и уважаваше Възрастния, доколкото човек от тяхната професия можеше да харесва някой друг от същата професия. Реши да бъде пределно откровен.
— Не мога да понасям този кучи син — каза той хладно и тихо.
Възрастния се разтресе от смях.
— Помислих си това — каза той след малко, когато престана да се смее. — Не. Знаех го. Почти всички чувстват същото. Известно ли ти беше това?
— Не е далеч от ума.
— Лично аз, макар че прекарваме заедно много време, имам с него чисто служебни отношения, ако разбираш какво искам да кажа. Не гледам на него така, както… да кажем, на Малкълм или на теб. Мисля, че знаеш това. И усещам неприязънта на другите към него.
— Не мога да не призная, че е компетентен — каза Кевин неохотно.
— Така е, така е, момчето ми. Карл е факир! Истинско чудо!
— Макар че — продължи Кевин — не бих могъл да съдя за неговата практическа работа като разузнавач.
— Аха — отвърна Възрастния бавно и се облегна на канапето, като се поклащаше леко. — Значи поне част от тази неприязън се дължи на това, че не знаеш какво е правил досега, не знаеш какво може да прави. Че не е „окървавен“ член на братството, така да се каже.
Кевин изсумтя и се усмихна.
— Така да се каже, това е една част. Една малка част. А що се отнася до кръвта, не съм сигурен дали във вените му не тече нещо друго.
— Е — каза Възрастния и стана, за да придружи Кевин до вратата. Вратата, зад която той беше сигурен, че чака Карл. — Позволи ми да те успокоя по въпроса за „кръвта“. Както знаеш, налага ми се да вземам ужасно много трудни решения. Длъжността ми първоначално беше създадена с цел да бъде нещо като бюрократично свързващо звено и макар че успях да я разширя до известна степен и да отблъсна тези, които искаха да ме засипят с бумащина, тези задължения все още ми тежат. Помощта на Карл, разбира се, е безценна в тази област, но още по-безценна е тя в оперативната дейност на Група „К“.
Решенията, които трябва да вземем при ръководството на различни мисии и операции, са трудни, много трудни. Ако трябва да ги сравня с нещо, и ти ще се съгласиш с мен, бих ги сравнил с решенията, които взема командващият войските във военно време. Трябва да решавам както общите въпроси на тактиката и стратегията, така и въпроси, свързани с отделни хора, въпроси, които засягат живота, ако ми простиш аналогията, на войници като теб и Малкълм, макар че ти бързо се придвижваш нагоре към командирски пост.
Тези решения влекат след себе си голям обем други неща — уморителните, отегчителни дребни ежедневни задачи, заверки, потвърждения, подробности, които, както всичко останало в наши дни, преминават през хаоса на правителствената бюрокрация.
В, тази област Карл е безценен. Социолозите и изследователите на управленския процес, които обикалят наоколо и лепят етикети на нещата, за да може да им се плаща, защото са открили очевидното, биха нарекли Карл „катализатор на процеса на вземане на решения“. Ужасна, тромава фраза, нали? Карл ми помага да си върша работата.
Той е особено полезен при деликатни проблеми като сегашния. Налага се да вземам трудни решения. И тези решения са почти невъзможни във времената, когато синдромът на „окървавеността“ в шпионажа, за който говориш, започне да се измерва в истинска кръв, в истински човешки живот. Нямам предвид нормалните нещастни случаи, съпътстващи занаята. Без тях, разбира се, не може. Имам предвид онези специални, особено трудни за решаване случаи, когато се налага, макар и след дълго обмисляне, да се пристъпи към ликвидиране. Именно при тези специални случаи, Карл е безценен.
Скептицизмът на Кевин пролича в гласа му:
— Не вярвам, че Карл е експерт по екзекуциите. Да, мога да си представя, че му харесва да убива хора, че би получавал удовлетворение от това, но не го виждам като истински убиец. Не е от тези, които обичат рисковете.
— О, не — отвърна Възрастния. — Карл не е това, което наричаш „практик“. Той наблюдава събитията отвисоко и се грижи някои неща да бъдат направени. — Възрастния отвори вратата, ръкува се с Кевин, и
