Обратно на популярното, създадено от телевизията мнение „следенето“ на заподозрян, дори и на неопитен заподозрян, не е никак проста работа. Кевин беше убеден, че руснакът не знае, че е под наблюдение, но също така, че е достатъчно добър професионалист, за да вземе всички необходими мерки да направи всевъзможни дребни хитрини, за да обърка екипите за следене. Например да не спира да се движи, като хаотично сменя посоката си, да се връща там, откъдето е тръгнал, отново да поема назад, да свива в улици без изход, за да види кой се движи след него, да оглежда витрините за отражения, да прави сложни маневри с асансьорите, да се качва в превозните средства на градския транспорт и да слиза в последния момент. Руснакът правеше всичко това, дори и повече, което потвърди още веднъж подозренията, че той е руският агент и че е добър професионалист. Следяха го, без да могат да мушнат някъде в дрехите му електронно устройство, което да издава местонахождението му. След като операцията беше толкова голяма, никой не можеше да каже със сигурност с каква апаратура за засичане на подобни устройства разполага, а най-важното беше да не разбере, че е под наблюдение. По всяко време и навсякъде задачата би била трудна. В Ню Йорк в този студен дъждовен пролетен ден и множеството задръствания по улиците тя беше безумна. Кевин знаеше, че единственото спасение са обучените, компетентни и интелигентни оперативни работници, участващи в това безумие. Докато се чудеше колко струва то, Кевин в същото време знаеше, че ако нямаше достъп до практически неограничени средства, шансовете да изпълни задачата бяха по-малко от 30%.
Един очукан „Додж Коронет“, модел 1965, спря бавно до бордюра пред него. Кевин погледна вътре, позна главния си помощник, седнал на седалката до шофьора, и се качи отзад. Единствен свидетел на сцената беше някакъв държавен служител от Денвър, който събираше кураж, за да даде утвърдителен отговор на една тъмнокожа дама от занаята.
— Две неща — каза старшият помощник на Кевин, когато се приближаваха към жилищен блок до Сентръл Парк. — Най-напред, нашият човек осъществи контакт.
— Кога? — попита Кевин нетърпеливо.
— Тази вечер, след като вечеря и излезе от хотела. Заговори една жена на Западната 44-та улица, точно пред хотел „Мансфийлд“, уж за да попита за посоката. Нашите хора тръгнаха след нея и заснеха всичко отдалеч, но вероятно снимките не струват пукната пара. Тези фалшиви фургони просто не са това, за което са предназначени, извини ме за шегата. Както й да е, нашият човек очевидно е уреждал други срещи, така предполагаме, защото се видя с жената отново, тридесет и четири минути по-късно. Тръгнаха в една и съща посока, недалеч един от друг, като от време на време се приближаваха достатъчно, за да могат да разговарят, макар че ако очакваш нещо такова, би могъл и да не забележиш. След около петнадесет минути тя му мушна нещо, пари или инструкции, предполагам, след това се разделиха.
— Коя е тя? — попита Кевин.
— Едно от момчетата на ФБР я позна веднага при втората среща. Казва се Ана М. Брукс, живее в „Куийнс“, неомъжена, четиридесет и пет годишна и е секретарка в някаква надута консултантска фирма, през която минават изпълнители на военни поръчки и разни многонационални компании.
ФБР попаднало на нея случайно. Това станало, когато онзи шарже д’афер избяга през 1972 година, в после насила беше откаран в Унгария, след като се свърза с нас. Доколкото разбрах, свършили са доста добра работа — недостатъчна, за да са сигурни каква функция изпълнява, но все пак открили някои интересни неща. Например, че има необясним достъп до големи парични суми и някои странни привички. Разхождала се по странни места в странни часове. И най-накрая, нещата, с които се занимават клиентите на шефа й. Не са кой знае колко секретни, но в ЦРУ разбрали, че руснаците ги получават малко по-рано, отколкото ако действаха по легални канали. ФБР я наблюдава с надежда, че ще ги заведе до по-едър дивеч. Вече ми казаха, че искат да я задържат, когато им кажем.
— Могат да я арестуват — каза Кевин — при положение, че е просто дребен куриер за свръзка с нашия човек и че никой от двамата не знае нищо за другия. Сега вече е ясно, че и двамата не са чисти. Кажете на ФБР, че искам да я следят по същия начин, както и него, и всичко да минава през нас. Задачата няма да е трудна за изпълнение, тъй като тя не е усетила нищо и не се стреми да се прикрие. Проверете я детайлно. Вижте дали не можем да поставим хора някъде около жилището й и в службата й. Кажете на ФБР, ще ни трябва най-напред на нас, ако се окаже, че чрез нея можем да си решим проблема. Това означава, че не бива да има разследване за шпионаж. Просто да я приберат без много шум. Но докато не им кажем, да не я закачат изобщо.
— Но ти каза, че има две неща. Какво е второто?
— Второто е Стареца. Той е тук, в апартамента до Сентръл Парк, и иска да те види.
Карл отвори вратата на апартамента, преди Кевин да натисне звънеца. Не беше забелязал човека от охраната долу, който някак си беше успял да предупреди за пристигането му, и това, че Карл отвори точно навреме, още повече усили неприязънта му към него. Кевин погледна секретаря на възрастния мъж и забеляза, че бузите му са леко зачервени. Може би му е топло, помисли си Кевин с горчивина.
— Добър вечер, мистър Пауъл — измърмори Карл учтиво с нотка на сарказъм (Кевин беше убеден в това). — Очаквахме ви.
Кевин го последва вътре, без да отговори.
— А, Кевин, момчето ми — каза Възрастния, като стана енергично от канапето. — Трябва да си премръзнал. Карл, донеси на Кевин малко бренди и кафе.
Топлината на апартамента и приветливостта на стареца накараха Кевин малко да поомекне. Свали сакото си и го метна върху един стол, като се направи, че не вижда протегнатата ръка на Карл. Секретарят не каза нищо и отиде в кухнята. Стори му се, че Възрастния се усмихва, но не последва коментар.
— Благодаря, сър — каза Кевин. — Предполагам, чули сте, че нашият човек е осъществил контакт?
— Да — отвърна той весело и отново седна на канапето. Махна на Кевин да се настани в креслото срещу него. — Да, така е. Изглежда, наистина нашият човек не е „чист“, както казвате вие практиците. Боже мили, как се променят тези думи с годините! Понякога ми се струва, че трябва да издадем специализиран речник, за да можем да се разбираме.
Между другото за нашия руски приятел одобрих кодовото название „Роза“. Предполагам, че съм доста голям романтик в душата си. Все се надявам, че той ще разцъфне в нещо наистина голямо и понеже е „червен“, името ми се стори подходящо.
Кевин се усмихна: Карл влезе с поднос, на който имаше димящ кафеник, чаша с чинийка, захарница, каничка с мляко и малко шишенце бренди. Остави го на масата между тях, съвсем малко по-далеч от Кевин, така че да му е неудобно да го стигне.
— Това ли е всичко, сър? — попита секретарят, демонстративно обръщайки се към възрастния мъж.
Той се усмихна.
— Да, засега. Моля те, слез долу в стаята за свръзки и провери дали има нещо във Вашингтон.
— Разбира се, сър.
Кевин изчака, докато Карл излезе от стаята, и си наля кафе.
Докато отпиваше от топлата течност, Възрастния заговори:
— Е, нещата доста напреднаха. Вече сме засекли вражески агент, следим го, вероятно без той да знае това, и от няколко независими, поради което надеждни източници имаме представа за мисията му. Така ли е?
— Така е — отвърна замислено Кевин. По тона на стареца можеше да отгатне, че има нещо предвид и в думите му се крие нещо по-дълбоко.
— Абсолютно и без съмнение е така. И все пак нещо ме тревожи, а от някои неща в доклада ти мога да заключа, нещо тревожи и теб. Прав ли съм?
— Опитах се да направя докладите си максимално пълни — отвърна Кевин предпазливо. Разбира се, възрастният мъж беше прав, но Кевин бе решил, че съмненията му са безпочвени. Не беше ги отразил в докладите си, но, помисли си той, може би несъзнателно съм споменал нещо:
— Разбира се, разбира се, момчето ми, докладите ти са чудесни. Но въпреки това се тревожа. Да видим как стоят нещата. Паркинс се натъква на нещо и бива убит. Генералът идва при мен за помощ. Ти проследяваш движението на Паркинс и научаваш малко повече за това, какво е правил. Един от източниците ни в берлинската резидентура на КГБ дочува история, която съвпада с хипотезата на Паркинс. Нещо повече, той дори ни насочва към полета, с който руски агент ще се отправи на запад, ние го
