седемдесет, макар че при външния й вид не можеше да е съвсем сигурен. Дъщеря й, Фран, изглежда, беше прехвърлила четиридесетте. Нийл изглеждаше на около петдесет. Пийт беше на около тридесет и пет и в цветущо здраве. Дейв Ливингстън също беше някъде на средна възраст.
Малкълм хареса домакините си. Както и останалите фермерски семейства, които беше посетил, те знаеха всичко за него. Поне, мислеше си Малкълм с леко чувство за вина, знаят прикритието ми. Бяха готови да му помогнат и му даваха повече, отколкото беше поискал. Особено Нийл. Високият, почернял от слънцето глава на семейството пое ролята на говорител и изглеждаше зажаднял за нова публика, която да чуе старите му истории, които всички наоколо, изглежда, бяха слушали стотици пъти. Докато говореше, той жестикулираше със загрубелите си ръце.
— Дявол да го вземе, Малкълм, няма нищо особено във фермерството край тия ракети. Приемаме го както е. Семейство Ливингстън винаги е гледало така на нещата още откакто са дошли на тази земя и са я облагородили преди много години. Много работи са се случили през това време. Не ни хареса, че загубихме земята заради ракетите, но ако не е едно нещо, все ще изникне друго, така че каква е разликата? Въобще не се притесняваме. И не мисля, че някой друг наоколо се притеснява.
— Нийл Робинсън — обади се старицата, — не досаждай на мистър Малкълм със скучната ни семейна история. Не му е изтрябвало да знае всичко за Ливингстън или за Стоу. Сигурно ще се отегчи до смърт, освен ако не извадим някой истински скелет от гардероба.
Малкълм се засмя заедно с всички останали. Забеляза, че Нийл Робинсън не сметна гълченето на тъща си за забавно. Наистина той се усмихна, но Малкълм забеляза как устните му се присвиват, как един нерв трепна в ъгълчето на окото му.
— Права си, майко. Права си. — Нийл се изправи бавно и отиде до хладилника. Отвори го и извади ниска, тумбеста бутилка. — Ще отида до Кинсайд да видя да не би Мат да има нужда от помощ с трактора, дето го е заразглобявал.
С наведена глава и бира в ръката, Нийл бавно излезе от къщата. След като се затвори вратата, известно време никой не каза нищо. Когато пристигна, Малкълм беше забелязал касата с бирени бутилки пред вратата, но досега не се беше сетил за тях. Никой не го гледаше и той не гледаше никого. Жената на Нийл тропаше зад него с някакви тенджери, след това обяви:
— Мисля да се кача горе да оправя леглата.
Тя излезе бързо от кухнята. Малкълм чу стъпките й по стълбата. Отново настъпи тишина.
— Трябва да извиниш Нийл и Фран. — Тишината беше нарушена от Дейв Ливингстън. Мекият му тон загатваше за това, което Малкълм се беше досетил. — Нийл… Нийл има проблем.
Малкълм кимна и си спомни детинството си, с редките и конфузни визити на чичо си.
— Да… добре — продължи Малкълм, като несръчно се мъчеше да излезе от неловкия момент и да се насочи към работата, — но исках да ви попитам за определения в изследването ден. Всички ми казахте какво сте правили в него и всичко е в реда на нещата. Чудех се дали няма да можете да ми кажете какво са правили съседите ви, ако, разбира се, сте забелязали. Вече разговарях с тях, зададох им същите въпроси, но понякога хората забелязват по-добре какво са правили другите, отколкото да си спомнят за себе си.
— Колко вярно е това! — обади се племенникът Пийт. Той стана бавно и каза: — Ще отида да видя как е Нийл.
— Е — каза Дейв, протегна крака и се облегна на стола си, — нека помисля… През цялото време бях наоколо, така че сигурно ще си спомня какво са правили съседите. Когато съм в отпуск като сега и разполагам с толкова много време, нещо, с което не съм свикнал, наблюдавам нещата и хората, макар че в градче с три обитаеми къщи като това няма много за гледане. Все пак то е някакво разнообразие в сравнение със службата.
Единствените хора тук са Кинсайд от другата страна на пътя и старият Гордън, който държи магазина и бензиностанцията на завоя. Не ме питай как оцелява. Парите си получава от социалните осигуровки. Не мисля, че енергийната криза въобще го е засегнала, защото никой не купува бензин от него освен някой случаен камион или заблудил се турист, който е пресякъл границата тук вместо по магистралата покрай Суийтграс. О, всички му помагат по малко, но нищо значително.
— Нийл се мъчи да купи имота му от години, така че той да може да отиде в града и да получи подобри грижи — добави бабата, без да скрива упрека си към своя съвременник. — Ми той е почти сляп и не чува, а си няма никой, който да се грижи за него. През цялото време го държим под око, да не би да загази нещо.
— През цялото време беше както обикновено — продължи Дейв. — Седя на прозореца до тъмно, после си легна. Може би се е махнал оттам, за да хапне или да отиде до клозета, но почти не стана от стола си. Той какво ти каза?
Малкълм се засмя.
— Немного. Почти не разбра какво го питам, макар че ми се струва, че го правеше нарочно. Май не обича правителството.
Дейв също се усмихна.
— Малко хора го обичат.
— А тези, Кинсайд? — продължи Малкълм.
Дейв се намръщи.
— Те са само двама, Шърли и Мат. Предполагам, че Мат е работил цял ден. Видях го един-два пъти. Мисля, че подготвяше камиончето. Шърли отиде до града.
Малкълм кимна. Беше чул всичките неприятности с това камионче от Шърли Кинсайд — хубава, макар и малко похабена жена на около тридесет. Време е за главния въпрос, помисли си той.
— Ами тези… най-близо до градчето, струва ми се, че бяха Бел, двамата братя надолу по пътя. Спомняте ли си какво са правили този ден или вечерта? Видяхте ли ги, нещо случи ли се в тяхната ферма?
Дейв погледна бързо към бабата. Тя се усмихна и вдигна рамене. Дейв продължи:
— Е, ние не контактуваме много с братята Бел. Те се държат настрана, а ние нямаме нищо против.
Малкълм облиза устни. Може би. Само може би.
— Държат се зле?
Дейв се засмя подигравателно:
— Да кажем, че не са от нашия тип.
— В какъв смисъл? — Пулсът на Малкълм се ускори.
— Е — Дейв се наведе напред, сякаш не искаше бабата да чуе, — ще кажа само, че откакто се пренесоха тук някъде през шестдесетте, не са се сприятелили с никой освен помежду си и се говори, че не са само братя и съдружници, ами и още нещо.
— Не разбирам.
Дейв отвори уста да заговори, но старицата го прекъсна:
— Стига, Дейв! Недей да клюкарстваш.
— По дяволите — отвърна Дейв. — Рано или късно ще научи за това, какво толкова, ако го чуе от нас? Истината е — Дейв шепнеше, — всички ние смятаме, че Бел не са братя.
— Ами какво са? — прошепна в отговор Малкълм, усещайки нелепостта на шепненето им.
— С обратна резба — отсече Дейв и се облегна на стола.
— О!
Дейв се ухили.
— Можем ли с нещо друго да бъдем полезни? Още кафе? Още някакви въпроси?
Малкълм благодари, каза, че няма нищо повече, сбогува се и се качи на джипа. Остана за миг на седалката, без да потегли. Къщата на Робинсън беше вляво. Малко по-надолу имаше някакви складови постройки и гараж, от същата страна на пътя. На западната страна на улицата беше къщата на стария Гордън и двете бензинови колонки отпред отбелязваха края й — едната беше обърната успоредно на пътя, водещ на юг, а другата беше успоредна на по-лошия, черен път на север, към канадската граница и към един малък заслон, използван понякога от шофьори, опитващи се да избягнат контрола на щатската комисия по търговията. Вдясно от Малкълм, срещу къщата на Робинсън, се намираха имотите на Кинсайд — къща, складово помещение, гараж и малка барака за сечива. Другите къщи на това някога процъфтяващо градче бяха зад него — празни, дървени черупки със заковани врати и прозорци заради вандалите, които
