така и не са дошли. Общо имаше към двадесетина постройки.
И изминах целия този път само за да открия двама педерасти, които си живеят заедно в една ферма, помисли Малкълм, който беше свикнал да попада на гадости. Запали мотора на джипа. Преди да включи на скорост, той погледна между постройките вляво към нивите. Ракетната площадка, където беше убит Паркинс, се намираше на пет мили оттук, зад три хълма. Площадката не можеше да се види оттук, но той си помисли, че отблясъкът на силното осветление нощем сигурно се забелязва. Погледна страничното огледало. Както беше разместено, в огледалото се отразяваше малкото кафяво петно, което беше покривът на Бел. Той едва можеше да го различи на хоризонта, а под него бяха единствените двама подозрителни индивиди, на които беше попаднал при разследването си.
Мили боже, помисли си той и включи на скорост.
Късно следобед той излезе от мотела си, за да намери някой нов ресторант. Докато се чудеше в коя посока да тръгне, един автобус на фирмата „Грейхаунд“, тръгнал към Сейнт Луис, бавно потегли от манхатънската автогара „Порт Оторити“. С този автобус пътуваха канадският турист Рене Ериксон и четирима агенти на американското контраразузнаване — една жена и трима мъже — заедно с няколко енергични възрастни жени, беззъб старец, изпоцапан моряк, няколко изтощени студенти, завръщащи се в колежите си, двойка на средна възраст от Дюбюк, завръщаща се у дома на „разумна“ цена след неразумен втори меден месец, един нервен, избягал от дома тийнейджър и две монахини на неопределена възраст, които продължаваха да носят традиционни одежди. По време на тридесет и две часовото пътуване освен хората за крайната спирка в автобуса щяха да се качват най-различни хора за по-малки разстояния. Дори и шофьорът не знаеше, че още от напускането на Ню Йорк пред и зад него се движат автомобили на американските служби за сигурност.
Един час преди този автобус да потегли, Кевин се обади на възрастния мъж:
— Нашият човек се размърда, сър. „Розата“ си купи билет за автобус до Сейнт Луис. С него ще пътуват наши хора и ще го държим под око през цялото време.
— Добре, Кевин, добре. Този автобус директен ли е, или има спирки по пътя?
— Има, при това много, но само два престоя са по час и половина, останалите са по за няколко минути. Тази линия обслужва селища встрани от главните пътища. Трябва да пристигне някъде следобед вдругиден. От ФБР в Сейнт Луис ми казаха, че нямат сведения след това да си е запазил място за пътуване другаде с обществен транспорт, така че е възможно да осъществи контакт там.
— Добре, момчето ми. Не го изпускайте от очи.
— Няма, сър. Как е Кондора?
— Справя се добре, но се боя, че силно се отегчава от задачата си. Поиска да проверим двама заподозрени, но не е сигурен, че ще открием нещо, което да ги свързва с нашия проблем. От това, което ми каза, мога да съдя, че е прав, но все пак се радвам, че успя да изрови нещо. Това показва, че мисли, защото, ако търсиш както трябва, винаги можеш да намериш нещо подозрително. Държа го в течение на събитията досега. Не можем да бъдем сигурни какво ще му роди главата.
— Нещо друго?
— Не — отвърна Възрастния. — При нас няма нищо. Ще се чуем скоро.
Възрастният мъж беше излъгал Кевин, макар и неволно. Наистина, той не знаеше нищо ново, но това не означаваше, че не се опитва да научи. Много внимателно с помощта на ЦРУ и независимо от операцията във връзка със смъртта на Паркинс Възрастния опипваше почвата в руското разузнаване с надежда да открие нещо необичайно. Чувстваше, че нещо не е наред и искаше усилията му или да потвърдят, че страховете му са безпочвени, или да му подскажат някакъв изход.
Всичките тези проучвания не му донесоха нищо, което вече не знае. Това го караше да се чувства още по-несигурен.
— НЕУДОБЕН ЗА ТИЧАНЕ ТЕРЕН! — КАЗА КРАЛИЦАТА. — СЛУШАЙ СЕГА, РАЗБЕРИ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ТИЧАШ С ВСИЧКИ СИЛИ, ЗА ДА ОСТАНЕШ НА ЕДНО МЯСТО. АКО ИСКАШ ДА СТИГНЕШ НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ, ТРЯБВА ДА ТИЧАШ ПОНЕ ДВА ПЪТИ ПО-БЪРЗО!
Следващата сутрин в Монтана беше ясна. Настроението на Малкълм се подобри чувствително, когато стигна до ресторанта, за да закуси. Вече познаваше повечето от сутрешните посетители, поне по физиономия, и любезностите, които разменяше с тях, бяха съвсем искрени. В 7,45 той беше на десет мили от Шелби, където трябваше да излезе от шосето и да тръгне по прашния път, който щеше да го заведе в квадранта между север и изток от ракетната площадка, където бе убит Паркинс.
В дългите часове, докато пътуваше, Малкълм слушаше различни радиостанции на УКВ — от малките местни програми, пълни с фермерски новини, местни клюки и умерено „популярна“ музика, до големите, които непрекъснато предаваха кънтри-музика. През повечето време той слушаше една станция от Грейт Фолз.
По-голямата част от съвременната популярна музика отегчаваше Малкълм и му беше противна, но сутрешната програма на станцията от Грейт Фолз беше насочена към по-старото поколение — родените в първите дни на рокендрола, в края на петдесетте и през шестдесетте години.
Тази музика караше Малкълм да се чувства свеж. Денят беше топъл, на необятното синьо небе нямаше облаци и джипът му се движеше гладко по пътя. Караше с умерена скорост, прозорецът му беше отворен и чистият пролетен въздух обливаше лицето му с ароматите на земя и зеленина. Тананикаше си и си пееше заедно с радиото.
Пътят беше пуст. Половин час, след като се отклони от главното шосе, той не срещна никого. В този сектор имаше малко ферми и най-близката беше на единадесет мили от ракетната площадка. Съмняваше се, че Паркинс може да е дошъл някъде оттук. Възрастният мъж се беше съгласил с него предната вечер — за да не събуди подозрение, трябваше да обиколи и тези ферми.
На три мили от първата ферма Малкълм се изкачи по един хълм и видя спряна край пътя кола. Първата му мисъл беше, че е опасно да се спира на такова място, тъй като няма видимост. Колата беше в дъното на долчинката от другата страна на хълма. Той намали скоростта. Не разбираше от автомобили, но видя, че е доста нов модел и в добро състояние въпреки няколкото драскотини по синята боя. Някой се беше навел над предницата, с гръб към него. Човекът чу мотора на джипа и се обърна. Беше жена и се мъчеше да се справи със спукана гума. Малкълм спря на няколко крачки от колата и слезе, за да помогне.
Веднага забеляза канадския регистрационен номер. Вероятно е заблудила се туристка, помисли си той, или пък фермерско момиче от Алберта, тръгнало на гости и озовало се, без да иска, в Съединените щати със спукана гума.
Второто нещо, на което обърна внимание, беше самата жена. Средна на ръст и някак си набита. Спомни си уроците по идентифициране на Макгифърт и полу на шега я описа като за полицейски доклад — ръст един и шестдесет и пет, телосложение нормално, тъмнокафява кожа (индианка?), приятно, привлекателно лице. Кафяви очи, черна коса. Облечена с мушамено яке (средно голям бюст, помисли си Малкълм непрофесионално), джинси, маратонки. Приятна усмивка.
— Извинете — каза тя. Гласът й беше мек и плътен. — Бихте ли ми помогнали?
Малкълм също й се усмихна.
— Ще опитам, макар че, трябва да ви предупредя, нищо не разбирам от коли.
Тя се засмя.
— Не е кой знае какво. Не мога да развинтя гайките.
Малкълм се замисли. Това беше първата неомъжена жена (той реши, че липсата на халка означава и липса на съпруг), горе-долу на неговата възраст, с която разговаряше, откакто беше пристигнал в Монтана. Разбира се, глупаво беше да се опитва да установи някакви „отношения“ с нея — тя щеше да се върне в Канада, а той продължаваше изследването си. Въпреки това още преди да стигне до колата й, той видя във въображението си как двамата вечерят заедно в Шелби.
— Ще опитам — каза той. Смръщи се, за да изглежда компетентен и сериозен.
Хвана гаечния ключ с две ръце и клекна (панталони, не се късайте, изкомандва наум). Промърмори:
