бензиностанцията и ще помогне на „Гълъбица три“. — Колата зад Кевин потегли и се отправи към заведението. — „Едно“, оставате след автобуса. „Две“, изостани зад автобуса и спри. Ако имаме късмет, този камион ще мине покрай вас след няколко минути. Опитайте се да видите дали „Розата“ е в него. Запишете номера, описание, всичко. След това се смятайте за компрометирани. Ще тръгна след камиона сам, докато ми помогнат екипите от Синсинати. Може би ще взема с мен и „Едно“, но докато „Две“ не потвърди, че е видял „Розата“, считайте, че положението ни е тежко. Много тежко!
Кевин не си направи труда да каже, че прекъсва предаването. Постави микрофона на мястото му толкова силно, че едва не счупи вилката.
— Кучи син! — измърмори той, когато колата потегляше. — Кучи син!
Шофьорът му не каза нищо в продължение на миля. Когато минаваха покрай бензиностанцията, той попита тихо:
— Сър, ще се обадим ли в Центъра, за да им съобщим лошите новини?
Кевин мълчаливо наблюдаваше хълмовете наоколо. Най-накрая отговори:
— Защо? Може и ние да не сме ги научили още.
Останаха мълчаливи в продължение на няколко минути. После радиото изпращя.
— „Две“ вика „Център“. „Две“ вика „Център“. Камионът мина покрай нас преди тридесет секунди и сега се изгуби от погледа ни. Не се обадих веднага, за да не би да видят в огледалата, че говоря по радиото. Деветдесет процента сме сигурни, че пътникът е „Розата“. Записахме номерата и описанието. Чакаме заповеди.
— Окей — каза Кевин с известно облекчение. — Обадете се във Вашингтон по чист канал. Искам веднага да ми кажат всичко, което знаят за този камион. Веднага. Да се обадят на Стареца, ако има нужда от разрешение. Поемаме следенето. Синсинати, готови да поемете колкото се може по-скоро. Не искам да ме разкрие. „Едно“, остави автобуса. Ще държим камиона, докато не ни сменят. Край.
Кевин се отпусна на седалката. Шофьорът увеличи скоростта, като задминаваше малкото коли по шосето. След две минути настигнаха камиона точно когато навлизаха в града. Като прикриваше внимателно микрофона, Кевин се свърза с „Две“, за да е сигурен, че камионът е същият. След това нареди на шофьора си да изостане.
Кевин погледна в огледалото. Видя, че помощникът му на задната седалка нервно прави същото.
— На това му казват „на косъм“ — каза Кевин и поклати глава.
След като слезе от автобуса, Нурич бързо се върна към ресторанта. Влезе през страничната врата, мина покрай бара, като само за миг се наведе, колкото да вземе чантата си. Без да погледне никого, той излезе през вратата, водеща към бензиностанцията, и се приближи до единия камион със запален двигател. Отиде отстрани и отвори рязко вратата. Погледна дебелия, нервен шофьор и попита:
— Мистър Пуласки? Аз съм мистър Джоунс и ме очаквате. Можем ли да тръгваме? Чака ни дълъг път.
Нурич хвърли чантата си в кабината и се качи. Шофьорът преглътна. Когато включи на скорост, за да подкара тежкия камион, челюстта му трепереше.
На мистър Пуласки му се щеше да вярва в свети Кристофър.
— КАКВО ИСКАШ ДА КАЖЕШ С ТОВА? — ПОПИТА ГЪСЕНИЦАТА СТРОГО. — ОБЯСНИ СЕ!
— БОЯ СЕ, ЧЕ НЕ МОГА ДА ОБЯСНЯ СЕБЕ СИ, ГОСПОЖО — КАЗА АЛИСА, — ЗАЩОТО, ВИЖДАТЕ ЛИ, АЗ НЕ СЪМ АЗ.
— НЕ ВИЖДАМ — КАЗА ГЪСЕНИЦАТА.
— БОЯ СЕ, ЧЕ НЕ МОГА ДА СЕ ИЗРАЗЯ ПО-ЯСНО — ОТВЪРНА АЛИСА МНОГО УЧТИВО, — ЗАЩОТО НАЙ- НАПРЕД АЗ САМАТА НЕ МОГА ДА ГО РАЗБЕРА. И ДА БЪДЕШ ТОЛКОВА РАЗЛИЧНА НА РЪСТ В ЕДИН И СЪЩИ ДЕН Е МНОГО ОБЪРКВАЩО.
— НЕ Е — КАЗА ГЪСЕНИЦАТА.
— ДА, МОЖЕ БИ ВИЕ НЕ НАМИРАТЕ ОЩЕ, ЧЕ Е ТАКА — КАЗА АЛИСА, — НО КОГАТО ЕДИН ДЕН СЕ ПРЕВЪРНЕТЕ В КАКАВИДА, ЗНАЕТЕ, ЧЕ ТОВА ЩЕ СТАНЕ НЯКОЙ ДЕН, И СЛЕД ТОВА В ПЕПЕРУДА, СПОРЕД МЕН ЩЕ СЕ ЧУВСТВАТЕ МАЛКО ОСОБЕНО, НАЛИ?
— НИ НАЙ-МАЛКО — КАЗА ГЪСЕНИЦАТА.
— ДА, МОЖЕ БИ ВАШИТЕ ЧУВСТВА СА ПО-РАЗЛИЧНИ — ПРОДЪЛЖИ АЛИСА. — СИГУРНА СЪМ САМО, ЧЕ БИ БИЛО МНОГО ОСОБЕНО ЗА МЕН.
— ЗА ТЕБ! — КАЗА ГЪСЕНИЦАТА ПРЕЗРИТЕЛНО. КОЯ СИ ТИ?
Обичаше ребусите. Винаги ги беше обичал. Толкова интересно беше, когато се решават сякаш по някаква своя, собствена воля. Почти всички ребуси го изпълваха с възхищение — от стандартните забавления за гости до обърканите факти на историята. Но пък и самият живот го изпълваше с възхищение. Погледна безчувственото тяло на Малкълм, проснато върху леглото. Възхитително, помисли си той, просто възхитително. И още по-възхитителен беше чудесният начин, по който се разплете ребусът. Погледът му се плъзна по голата ръка на Малкълм. Върху леко потъмнялата му кожа личаха три точици. Момичето подреждаше инструментите си върху бюрото в другия край на стаята. Не можеше да не признае, че е компетентна. Беше поставила точно това, което трябва, в точния момент. Не се наложи да я предизвика нито веднъж и това беше добре, защото, макар и да се възхищаваше от химиотерапията, той не беше посветил много време на изучаването на тънкостите, които момичето беше научило в Центъра. Неговата специалност беше друга.
Момичето се обърна към него. Не каза нищо, но явно очакваше заповеди.
— Мисля — каза той бавно на английски, — че положението изисква да се свържем с ръководителя.
Думите му я изненадаха.
— Защо? — попита тя. — Едва ли ще може да предложи нещо друго. Докато успее да се свърже с директора, ще стане твърде късно, за да съставим нов план.
— Знам — отвърна събеседникът й. Усмихна се. — Но ръководителят има право да одобрява план за действие в непредвидени обстоятелства, ако настоя аз.
Момичето не каза нищо, но той усети, че не й е приятно. Просто животът й не е достатъчно интересен, помисли си той. Колко добре беше, че той ръководи всичко! Интонацията му само леко се промени, но заповедническият тон се промъкна в думите му:
— Ще го пазиш тук, докато се върна. Използвай това време, за да научиш за него всичко, което можеш. Не толкова фактите, колкото личността му, от какво се страхува, какво харесва, какво не харесва. Най-вече, от какво се страхува. Не искам да проведеш някакъв перфектен психоаналитичен сеанс, а да го опознаеш съвсем добре. Това може да помогне да измъкнем от него някакви отвратителни лични тайни, които в удобен момент да използваме срещу него.
— Смяташ да го оставим жив?
— Повече от това, много повече. Смятам да го използвам.
— Как? Съмнявам се, че ще успеем да го подкупим. Не можем да го накараме и да мисли като нас. Можем да го заплашваме известно време и да получим нещо дребно в резултат на това, но от него няма почти никаква полза. Дори не е професионалист. Защо му е да ни помага?
— Защото всички ние искаме едно и също нещо. Американците знаят, че в момента се провежда съветска операция, че съветски агент е на път за тук и че агент на име Крумин по някакъв начин е свързан с убития техен човек. Ние искаме Крумин и те искат Крумин. Мисля, че ще успеем да убедим „Контролата“ да ни помогне.
— Ще се свържеш ли с „Контролата“?
— Незабавно. Можем да задържим американеца до довечера. Ако не се обади на своите хора, все едно че е мъртъв. Не искам началниците му да знаят за това. Може да се заинтересуват прекалено много от нас и да се окажат склонни да направят нещата както те искат.
— Колко време той трябва да е под наш контрол според плана ти?
