— Може би седмица, десет дни. Събитията се развиват много бързо и се съмнявам, че ще ни трябва повече време от това.
Момичето не си направи труд да прикрие съмненията си.
— Мислиш, че ще можем да се справим?
— Но разбира се. Заедно можем да се справим. Трябва да се върна до четири и тридесет.
— Ами ако те не приемат идеята ти? Мъжът се намръщи.
— Е, няма да е толкова интересно. Ще трябва да следваме първоначалния план.
Мъжът заслиза енергично по стълбите, като си подсвиркваше. Грабна едно яке и излезе от къщата. Момичето го наблюдаваше от прозореца на горния етаж. Когато той изчезна от погледа му, то въздъхна и остана още известно време загледано навън през прозореца. Най-накрая отиде до бюрото, за да вземе инструментите си. Две минути след като постави на Малкълм подкожна инжекция, той простена и остана в състояние на полусъзнателност. Тя задаваше въпросите си много бавно.
Сънищата се смесваха в съзнанието на Малкълм — грозни, отвратителни фантазии се обединяваха в някакъв миш-маш от емоции и предизвикваха у него нещо средно между безпокойство и страх. Тези сънища продължиха необикновено дълго, бяха изтощителни и рационалната част от ума му не можеше да овладее положението и само объркваше възприятията му. Първите му съзнателни мисли го стреснаха така, че едва не извика.
Върнах се, каза си той, макар че не беше сигурен къде е бил. Сякаш влизаше и излизаше от състояние на много лошо пиянство. Чувстваше тялото си отпуснато. Върнаха се спомените за момичето край пътя и за „мисията“ му — неговата работа. Веднага се застави да остане напълно неподвижен, да се помъчи да си спомни как се е държал, как е изглеждал по време на ступора, така че да успее да имитира състоянието и да запази в тайна факта, че е дошъл в съзнание. Остана със затворени очи. Тайно започна да свива мускулите си. Тялото му, изглежда, беше в ред с изключение на болезненото пулсиране в тила. Знаеше, че контактните му лещи са все още на очите му. Лежеше по гръб и краката му бяха разкрачени и завързани за нещо, така че не можеше да ги движи повече от няколко инча. Китките му бяха оковани с белезници, усещаше, че някаква верига се докосва до пръстите му — явно тя беше заключена, така че да не може да движи ръцете си. Главата му беше наклонена надясно — с бузата си усещаше нещо хладно и меко. Лоши чаршафи, помисли си той. Това под главата ми може би е възглавница. Беше сигурен, че освен ризата с дълги ръкави и обувките всичките му други дрехи са на него.
Малкълм се съсредоточи върху звуците. Някъде в стаята се чуваше слабо бръмчене. В другите части на сградата, приглушени от врати и стени, се долавяха човешки гласове и тиха музика. Радио? Напрегна слух, но звуците бяха далечни. Внимателно, без да поема шумно въздух, Малкълм започна да проучва миризмите. Усети своята — киселата, остра миризма на засъхнала пот. Не ми е горещо, помисли си той, защо се потя толкова много? Отново пое въздух. Обикновени домашни миризми, дезинфектанти, странна миризма напомняща на лекарски кабинет, мирис на готвеща се храна и… кафе.
Бавно, внимателно Малкълм отвори дясното си око, като се надяваше да види поне малко, без да разберат, че е дошъл в съзнание, тъй като тази му страна беше опряна до хладната повърхност.
Беше в легло. Погледна през покритата с бял чаршаф равнина и видя стая с бяло боядисани стени. Малка стая. От мястото си видя отворена врата, водеща към някакво коридорче и стълби. Вляво от вратата имаше малко кафяво бюро. Малкълм видя две чекмеджета и реши, че под тях има още две, но не можеше да ги види. Върху бюрото имаше голям електрически часовник със светещи стрелки. Беше достатъчно светло, за да види колко е часът и без светлината им. 4,45. Същият следобед? Слабото бръмчене идваше от часовника.
Малкълм продължи да се прави на заспал повече от минута. Не чу нищо ново, но се чувстваше все по- зле — и физически, и психически. Не можеше да разбере дали ако помръдне крайниците си, изтръпването ще изчезне, така че се застави да остане неподвижен. Тревогата му също нарастваше. Нямаше представа кой го е отвлякъл и защо, но можеше да се предположи, че са същите хора, които са убили Паркинс. Най- накрая успя да разбере на какво се дължи странното физическо усещане и психическото му объркване. Веднъж го бяха разпитвали с помощта на наркотични вещества. Сега чувстваше нещо подобно. Най- вероятно похитителите му са измъкнали всичко, което знае, от опиянения му мозък, още повече че най- малко от половин ден е в ръцете им.
Това, разбира се, доведе до друг смущаващ въпрос. Малкълм не знаеше достатъчно, че да могат да го разпитват дълги часове. Един човек с опит би измъкнал от него всичко за съвсем кратко време. Ето защо струваше му се невероятно, че още е жив. Доколкото можеше да прецени, той все пак беше някаква заплаха. Наистина, мислеше той кисело, не много голяма, но все пак заплаха, поне проблем. Един куршум би решил този проблем съвсем икономично.
Е, добре, помисли си той, поне формално ще остана при живите колкото се може повече време. Отвори очи, извърна глава, докато се изправи нагоре, протегна изтръпналите си мускули, доколкото му позволяваха оковите.
— Според мен през последните няколко минути се преструваше — долетя мек, културен глас някъде отляво.
Стреснат, Малкълм бързо се обърна към гласа. Беше му се сторило, че е сам в стаята. Принадлежеше на строен, среден на ръст мъж, седнал небрежно на кафяв дървен стол вляво от него. Кожата на мъжа беше кафява, макар и много по-светла от цвета на кестен, сякаш беше получил ранен пролетен тен. Но нещо в този цвят говореше, че по-скоро става дума за гени, а не за пролетно слънце. Лицето му беше слабо, малко по-слабо, отколкото трябва, за да е хубаво. Носът беше нормален, устата — с приятна форма, а ушите — съвсем правилни. Усмихнатото лице на мъжа обграждаше недълга, черна коса. Преди всичко Малкълм обърна внимание на очите. Те бяха леко наклонени и с големи зеници. На цвят бяха сини, изпъстрени със сиво. В бялото им не се виждаха червени капиляри.
— В самото начало — продължи мъжът — искам да кажа няколко неща. Първо, възможността ви да се движите е ограничена по сигурен начин. Да се напрягате, за да се измъкнете от оковите, би било безсмислено. Но дори и да не бяхте завързан, всички опити за бягство са напразни и фатални. Ще останете ограничен в движенията си, докато не се уверя, че подобни опити вече ви се струват неразумни. Осуетяването им ще се окаже интересно само за момента, то няма да е никак трудно и в края на краищата ще ме принуди да реагирам. Моля, не ме дразнете и не ми досаждайте с опити да нападнете някой от нас, за да избягате.
Малкълм преглътна, за да навлажни пресъхналото си гърло и каза:
— Никога не съм бил досадник.
— Много добре! — възкликна мъжът доволно. — Мислех си, че може би имаш чувство за хумор, Малкълм. За да си това, което си днес, би трябвало да имаш. Но и остроумие! Прекалено хубаво, за да бъде истина.
Играй, помисли си Малкълм, спечели благоразположението му.
— Е, радвам се, че ви харесва — отговори той. — Ще се постарая играта да продължи колкото се може по-весело.
— Надявам се. Това ще направи връзката по-приятна и интересна и за двама ни. По-този начин ще можем да се разделим с приятни спомени. Но, разбира се, на този етап е трудно да разбереш за какво става дума, та ти все още не знаеш нищо. Мускулите ти трябва да са изтръпнали. Би ли могъл да слезеш долу, или предпочиташ да говорим тук?
Виж колкото се може повече от тази къща, помисли Малкълм.
— Ще се опитам да ходя. Освен това налага се да отида до тоалетната.
— Разбира се — измърмори домакинът му, — разбира се.
Без никакво усилие той се изправи и се наведе над леглото. Носеше пуловер с отворена яка и риза без вратовръзка. Под лявата му мишница Малкълм видя издутина. Мъжът развърза въжетата от глезените му, после отключи веригата, с която белезниците бяха завързани за рамката на пружината. Белезниците останаха на китките му. Похитителят му трябваше да се приближи съвсем, за да го освободи. Малкълм за миг си помисли да го ритне по главата или да се опита да го удари с белезниците. Но уводните думи съдържаха непоклатима самоувереност. Мъжът се движеше твърде добре, твърде гладко и сякаш се досещаше за мислите му. Малкълм беше сигурен, че дори и да бяха при равни условия, този странен човек с кафява кожа
