— Може би сте въртели на другата страна.
Отговор нямаше. Стори му се, че чува шумолене на дрехи и хрущене на чакъл, но беше твърде съсредоточен върху работата си, за да обърне внимание. Последното нещо, което си спомняше, беше силата, с която натисна студения ключ. Момичето го удари с палката по тила и той се свлече на земята, като загуби съзнание. При падането ключът се измъкна от гайката на колелото и го удари по глезена. Не почувства болка.
Момичето извика тихо. Мъжът, скрит в дренажната тръба под пътя, излезе и застана до Малкълм. Цветът на кожата му също беше кафяв. Той бързо го претърси, а момичето в това време му направи инжекция. Преди да напъхат Малкълм в багажника на колата, мъжът облече якето му. Напомпа гумата с бутилка сгъстен въздух, спусна крика и мушна инструментите до Малкълм в багажника. След това от една брезентова торба извади канадски номера от Алберта и ги завинти на джипа. Докато правеше това, момичето скри с лепенки емблемите на Министерството на отбраната върху вратите. Мъжът се качи на джипа и потегли на север, а момичето го последва на около миля по-назад. Всичко това, от пристигането на Малкълм до потеглянето, им отне по-малко от пет минути — съвсем приемлив риск при дадените обстоятелства.
Мъжът и жената не размениха нито дума помежду си.
Колата и джипът се движеха по пътища, покрити с чакъл, но най-често минаваха по калните коловози, прокарани от фермери и контрабандисти. След двадесет минути бяха на канадска територия. След още половин час се намираха на тридесет мили от мястото на отвличането и не бяха срещнали никого по пътищата. Целта им беше ферма на около десет мили от едно градче, горе-долу четири пъти по-голямо от Уитлаш. Отклониха се от пътя и влязоха в двора на фермата. Момичето спря колата отзад, недалеч от вратата на кухнята. Мъжът паркира джипа в гараж и затвори вратата. Тръгна към къщата, като си тананикаше леко. Двамата невъзмутимо пренесоха отпуснатото тяло на Малкълм вътре.
Кондора беше заловен и никой дори не можеше да предположи това.
На петнадесет мили източно от Синсинати автобусът, с който пътуваше Нурич, се отклони от магистралата. Един нормален автобус би продължил до града, без да спира, но тази линия се поддържаше именно за да обслужва множество странични малки станции. Шофьорът нямаше нищо против да работи по нея. Наистина, досадно беше да се отклонява от магистралата и да проверява дали има нови пътници във всяко малко селище, но поне щеше да види тези градчета, преди да изчезнат или да бъдат погълнати от разрастващите се предградия.
Той сиря между два камиона с работещи двигатели. Шофьорът нямаше нужда да подканя пътниците да слязат, да се разтъпчат, да си починат, а тези, които могат да си позволят, да опитат храната. Агентите, пътуващи с Нурич, не го изпускаха от очи, макар че това беше само една от многото спирки по пътя към Сейнт Луис. Досега не беше извършил нищо подозрително. Тук също не очакваха да се случи нещо. Размениха погледи, когато руснакът взе пътната си чанта, но когато излезе от тоалетната избръснат и с нови дрехи, се успокоиха.
Нурич си поръча доста голяма порция телешко печено с картофи и зеленчуци, пай, мляко и кафе. Четиримата агенти се пръснаха наоколо. Двамата по-възрастни седнаха с гръб към него. Илейн, жената, и по-младият агент, който беше с дълга коса, джинси и протрита риза, за да прилича на студент, седнаха на бара от двете страни на руснака. Един агент от двете коли, движещи се пред автобуса, чакаше на бензиностанцията и се правеше, че говори по телефона. Всъщност разговаряше по малка радиостанция с Кевин, който беше паркирал на пет мили по-назад по пътя.
— Седи и се храни, както преди — каза агентът. — „Розата“ е под наблюдение. По разписание автобусът трябва да потегли след осемнадесет минути. От самото начало шофьорът спазва разписанието до секундата, така че няма причини да мислим, че този път ще закъснее.
— Къде са останалите от екипа? — попита Кевин, който гледаше колите, профучаващи покрай него по магистралата.
— „Едно“ е пред бензиновите колонки. Ако „Розата“ се надигне, би могъл да го види. Готов е да тръгне, но един от нашите се прави, че човърка нещо по мотора, и задава тъпи въпроси на бензинджията. „Две“ е паркиран до някакви постройки на стотина метра от бензиностанцията. Те са готови да действат.
— Окей — въздъхна Кевин отегчено. Вероятно до Синсинати нищо нямаше да се случи, но дори и там нямаше голяма вероятност. „Розата“ отиваше в Сейнт Луис и Левин не знаеше какво го очаква там.
— „Две“, говори „Център“. Ще тръгнете три минути преди потеглянето на автобуса. Карайте бавно, за да не се отдалечите много. „Едно“, вие ще тръгнете при самото потегляне на автобуса. Дръжте се близо, но не дотам, че на „Розата“ да му се стори интересно. Кажете ни, когато тръгне автобусът, тогава ще потеглим и ние и ще влезем заедно в града. Там ще ни очакват два местни екипа в случай, че нашият човек реши да слезе. Дръжте се само още няколко часа. Край.
Кевин окачи микрофона на мястото му. Пое изсъхналия сандвич със сирене, който му подаде човекът от задната седалка. Шофьорът, които изчака да минат няколко коли, мушна тежкото си тяло зад волана.
— Братко — каза той, — омръзна ми да съм в тая кола. Мислиш ли, че ще слезе в Синсинати? С удоволствие бих поработил пеша.
Кевин поклати глава.
— Съмнявам се. Освен ако не трябва да се срещне с някого там. Но с него не можем да бъдем сигурни за нищо.
Шофьорът изпухтя и се протегна да вземе термоса с кафе. Кевин отхапа от сандвича. Спомни си, че последния път беше ходил в Синсинати, за да вземе Малкълм. За миг се зачуди какво ли прави той, след това преглътна и се замисли за една секретарка в нюйоркското бюро на ЦРУ.
Шофьорът на автобуса подкани пътниците да се качват едва пет минути преди времето за тръгване. Собственикът на заведението му беше симпатичен и знаеше, че колкото повече стоят пътниците му, толкова повече ще купуват. Никога не е лошо да направиш услуга на приятел, мислеше шофьорът. Близо половината пътници веднага се качиха, включително двамата по-възрастни агенти. След още две минути бяха заели местата си всички, с изключение на петима души — една старица, морякът, двамата други агенти и „Розата“.
Старицата шумно допи кафето си, хлъцна и започна да брои монети, за да си плати сметката. Качи се на автобуса две минути преди тръгването. Останаха морякът, двамата агенти и „Розата“. Руснакът нямаше вид да бърза. Двамата агенти станаха неспокойни.
Морякът даде на жената добър претекст. През целия път той й хвърляше погледи. Не беше особено хубава, но пък и той не беше претенциозен. Тя беше единствената жена, по-възрастна от осемнадесет и по-млада от петдесет, която пътуваше сама в този автобус. Илейн беше забелязала вниманието на моряка и й беше забавно да си представя как ли би реагирал, ако научеше, че в чантата си има пистолет и радиостанция, а към корема й с лепенка е прикрепен остър като бръснач нож. Докато старицата плащаше сметката си, морякът реши, че е време да действа. Той се наведе и без да й спестява дъха си, вонящ на вкиснато, я попита дали не би седнала до него в автобуса. Илейн бързо се възползва от предоставената й възможност. Силно и категорично тя му отказа и му обясни, че ако не я остави на мира, ще повика шофьора. Разочарованият моряк измърмори едно много красноречиво пожелание и се отдалечи. Тази случка даде възможност на Илейн да отложи качването си на автобуса до последната възможна минута.
Нурич не мърдаше. Беше платил още когато келнерката му донесе поръчката, така че явно не чакаше сметката си. Оставаше една минута до тръгването. Илейн много внимаваше да не го погледне, но както тя, така и колегата й, който се канеше да тръгне, бяха забелязали, че чантата на руснака е до краката му. Никой друг в ресторанта не беше видял това. Келнер-ката правеше нещо зад бара, касиерът не можеше да види чантата от мястото си, а готвачът беше в кухнята. Единствените други посетители бяха трима шофьори, седнали в другия край на заведението.
Младият агент се качи на автобуса преди „Розата“. Мястото на Нурич беше в предния край. Тримата мъже седяха зад него, а Илейн — на предания ред. Младият агент и Нурич се качиха на автобуса, тридесет секунди преди тръгването.
Умът на Илейн работеше трескаво. Трябваше да избира — или да тръгне след руснака, или да остане и да наблюдава чантата му. Нямаше време внимателно да обмисли решението си или да потърси помощ. „Розата“ можеше да е оставил чантата си нарочно, за да я вземе някой или наистина да я е забравил. Ако
